петък, 31 декември 2010 г.

оркестър Балкантон - Леткис

Тиха нощ, свята нощ, пред телевизора!

Коледа е, а край масата сме се събрали цялото семейство. Толкова сме много, че аз даже питам по-близките роднини за по-далечните. Случва ни се рядко, само един път в годината. Постна манджа след постна манджа, виното се лее, а езиците се развързват.
Общи теми, приказки под носа, никой не се осмелява да каже нещо на всеослушание.
Първи се престраши бате Митко, от село. Той тупна една голяма и увита във вестник „Дума” луканка насред масата и шумно обяви – „За утре за закуска на гражданите, истинска от село, не като „Старата Планина” на Миро Найденов. Той уж наш човек, земеделец, ама как можа да я направи тази глупост.” Ние се учудихме вкупом, а той поясни „ Ми то няма толкова добитък на село, иска с елка и с лаборатория салам да прави, ама няма. Пък и никъде нямало лаборатория да го изследва, нали тъй ма, Елке”.
Леля  Елка, която ядеше фъстъци и която обичайно питаха за всичко научно, защото беше медицинска сестра, се задави и мъжът и взе да я тупа по гърба. След малко и тя бе готова да вземе позиция „Не знам, какви лаборатории? Аз пиша по цял ден документи, докторите нервни, хубаво, че имахме стачка, та един ден почивахме и ходихме до София. Колегите викат-  ще покрещим малко, а може и коледни да ни дадат. Ама нали ни смениха министъра, в немилост сме май...”. Настана неловко мълчание, което мъжът и, бай Слави прекъсна със сочна псувня, насочена към опаковката на луканката.
„ Митко, Митко, пак с този вестник, малко ви мачка Бойко, не те ли е срам бе, аз от тази луканка няма да вкуся. Как може бе, виж го малкия Станишев, като змия е...”.
Бате Митко се позахили и контра-аргументира с железен аргумент „ Не ми го хвали Бойко, празна работа са тия от ГЕРБ, не стават, виж обаче как пред Путин козируват и рапортуват, а той е наше момче, от КГБ” и се засмя шумно. Посъбуди се Първан, пенсиониран полицай, който сега работеше охрана на един обект и бе дошъл леко пиян от празненството с колегите. „КГБ ли? Нашето МВР са голяма работа, ама много се издъниха колегите тази година, то всеки ден ловят апашите, а на нас купичките от алпака, дето храним кучетата и тях ни откраднаха. Хванахме ги, три циганета, на по 10-12 години, треперят, какво да ги правим, по един шамар им ударихме и ги сложихме с нас да хапнат, че сърце не ни дава да ги набием. А те върнаха едната купа, ама после на колегата цигарите му изчезнаха. Лошо ги учите, Слави!”.
Слави тъкмо беше придърпал луканката и я миришеше, но при думите му я остави и лицето му стана кисело, кисело. „Какво, да ги учим ли? Мен не са ме били още, ама колко колеги ги набиха учениците, хубаво, че съм в малката степен. При нас само пият и пушат, а после ги изпускат колегите по-късно. Ама нали и нашият е един, египтянин, главата му в пирамидите, не в училищата. Предният поне хубаво лъжеше, а този....”
Настана неловко мълчание. Пръв го наруши далечен роднина, който едва по-късно разпознахме като чичо Ильо от Добрич, който дори и по нашите семейни стандарти беше прекалено странен „ Само един от министрите става и той е Божидар Димитров, железен и непробиваем, малко серт, ама всички ги нарежда, наше момче, от морето.”
Тук вече всички викнахме, че Добрич не е на морето, а чичо Ильо възрази, че нищо не разбираме от море и от разкопки и сме  някакъв си там народ, хубаво, че го чухме добре, че навън вече гърмяха с ракетите. Тишината след това беше съвсем неподходяща за такъв празник, пиехме още вино и ракия, хапвайки мезета и салата от зеле и туршия.
Изкашля се малката Малина, дъщерята на Елка и Слави, още мома, едва започнала университета. „Правя проучване за университета, променила ли се е Коледа след влизането ни в Европа?”. Бомба да беше паднала, по-малко шум щеше да се вдигне. Най-силно крещеше бате Митко, който искаше да заяви, че иска да се пенсионира като френски пенсионер, а го карат да работи като робинята Изаура. Първан със зачервени бузи вече пращаше танкове в Брюксел, за да отвоюват изконните български стойности със сила, когато някой припомни ареста на Цонев и как го въргаляха на земята, а после излезе невинен. Обади се и Стойно, наш братовчед, собственик на магазинче за хранителни стоки. „ Малинке - Калинке, не ги слушай дъртите, виж твоята адашка от „Земеделие” как се уреди. Сега е времето на малките, ето например, оня Симо Дянков. Мига с очилцата, реже пици, смята на лист хартия, уж никакъв и нищо дребосък, а е влудил всички данъчни. И те не знаят какво да правят, един път ме глобяват, друг път взимат суха пара за себе си, трети път само проверяват и цъкат и ми шепнат, че и тях ги стягат отгоре, да ги разбера...Ама какво да ги разбера, държавата има неравномерна политика, ту готвя пари и не ги взимат, ту нямам пари и всеки ми иска, ту имам, а не ми ги взимат, което ме побърква. Е как да правя бизнес тук в тази държава???”.
„Времето утре се очертава да бъде слънчево, с лека облачност в планините. В следващите дни се очаква рязко застудяване, рязко спадане на температурите, идва истинската зима...” Отнякъде равномерен женски глас взе да говори за времето.
Усетих, че изтръпвам и че отварям очи. Болеше ме главата, много, а жена ми ме буташе ядосано.”Как можа точно на Коледа да се напиеш като свиня и то точно преди новините като дъртак да ми заспиш. Хъркаш и бълнуваш, преяде и заспа, а аз седя и мълча и ти слушам глупостите”. Ококорих се. „Ами къде са гостите?”. Жена ми нямо вдигна рамене и започна да прибира масата, сериозно скосена. На екрана мъж, подобен на дядо Коледа си намести очилата и  съобщи в стила на БТВ репортерите „ Все още не сме приключили с теб”.

неделя, 19 декември 2010 г.

Подценяваме психическото си здраве

Подценяваме психическото си здраве

На фона на шумните скандали в областта на здравеопазването, психичното здраве на българите винаги остава някъде на заден план. Свикнали сме да борим стреса с една ракия повече, да преглъщаме депресията вътре в себе си, но понякога събраното в нас е готово да изригне. Срещата с психиатъра тогава е повече от неизбежна, а лечението доста често трудно и дълго. За проблемите на духа, за зависимостите, за психичното ни здраве, екип на Фрамар посети и разпита доктор Иван Ников, психиатър в Областен Психодиспансер, Стара Загора.
 Фрамар: Представете се за читателите на Фрамар.
Името ми е Иван Ников, лекар - специалист от 6 години. Работя в общинско здравно заведение, имам и частна практика. Работя с всякакви пациенти, включително и с хора със зависимости - хероинова, алкохолна и др. Зависимостите са моята основна специалност.
 Фрамар: Как бихте дефинирали понятието зависимост?
Зависимост е, когато се прекалява с употребата на нещо, било то вещество или нещо друго, като тази употреба намалява интересите към други неща, изчерпва финансов или социален ресурс, носи вредни последствия за физическо и психическо здраве.
 Фрамар: Към какво е зависим българинът днес?
прочетете цялото интервю 

неделя, 12 декември 2010 г.

За здравната реформа като революция или в плен на клишетата...

 След поредицата от стачки и неудачи в българското здравеопазване, в края на 2010 бе обявена нова насока на здравната реформа, която ще се осъществява през 2011. Новите приоритети са повече от ясни, НЗОК с ръководна роля, окрупняване на болниците, центрове за 24 часов достъп до лекарските услуги, нови критерии за доставчиците на медикаменти за здравните заведения, въвеждане на диагностично свързани групи. Предвижда се да остане сегашният солидарен модел на здравните осигуровки, като се поощрява и доброволното здравно осигуряване. Аргументите на министъра са повече от разумни - средната продължителност на живота у нас е 6 години по-ниска от тази в ЕС, смъртността при нас за 2009 е 14.2% при 9.6% за ЕС през 2008, три пъти по-висок процент смъртност от сърдечносъдови заболявания, почти два пъти по-голям процент перинатална смъртност при децата, всичко това при увеличени разходи от 96.2 милиона лева /2009/ спрямо 62 милиона лева /2006/, само за 1 месец болнична помощ.
Пишейки това кратко въведение, в главата ми постоянно се върти мисълта за един човек, който много от днешните хора не помнят - Лев Троцки, останал в историята с дейното си участие в налагането на комунистическо управление в Русия, както и с неговата идея за „перманентната революция". Революционната активност никога не трябва да спира, до окончателната победа на комунизма в световен мащаб. Ако помислим трезво, тази идея не предполага друго, освен пълен хаос, от който теоретично трябва да се роди едно хуманно управление, което да дари хората с глобален мир и благоденствие, а до тогава...на нож и нащрек!
Като се замислим, няма по-добра аналогия за „българската здравна реформа"...
Към цялата статия

вторник, 7 декември 2010 г.

За ужасното съвършенство на пластмасата

Преди повече от 30 години, когато бях дете, съвсем случайно намерих дървена кутия. Някой майстор я беше резбовал и оцветил. Тя беше толкова красива, че години наред пазех своите детски съкровища вътре. Тоню Цанев е една такава кутия, в която се пазят спомените от стотици години назад. Дали просто да не я отворим, за да видим една друга и непозната България, пълна с цветове и усещания.

 Фрамар: Как ще представите себе си? Кой е Тоню Цанев?
Аз понякога съм Тоню Цанев, но доста често не съм. Понякога немощен и стресиран, понякога прекалено самоуверен. А Тоню Цанев е мъдър и талантлив. Роден съм в село Гранит, единственото с такова име в България, в най-западната част на Чирпанска България. На 15 години заминах за София да уча в Художествена гимназия, във Великотърновския университет учих живопис /след службата/, след това бях учител, а в Студията за анимационни филми бях 11 години. Около 1989-1990 минах на частна практика. Имам над 35 самостоятелни изложби у нас и в чужбина. Преди две години и половина се върнах в родното си село, за постоянно.
 Фрамар: Как открихте живописта или как тя ви намери?
Рисувам и участвам в изложби още от студентските си години. В анимацията от рисуване не ми оставаше време за другото рисуване/живопис. Имам към 2000 картини от 89-та до сега.
 Фрамар: Как Ви хрумна да използвате за рамки на своите картини предмети от бита на нашите прабаби и прадядовци?
Аз не съм първият, който се е сетил за това. По природа съм си колекционер. Баба ми събираше стари обувки. Когато почина, имаше 300 чифта стари обувки. В кръвта ми е да събирам предмети с антикварна, етнографска и нумизматична стойност. Събирайки такъв тип вещи, реших да ги превърна в интелектуална собственост, вместо да ги трупам. От трупане полза няма, трябва да им дадеш нов живот.
 Фрамар: Кои са най-интересните неща, върху които сте рисували?
Не бих казал, че търся скандалното и сензацията. Обичам етнографските дървении, които сами по себе си не са стойностни. Има примерно неща, на които е кощунство да посегнеш – резбовани иконостаси. Предпочитам плоскости, на които да дам нов живот – кръг за баница, фурнаджийска лопата, пешкирници със счупено огледало.
 Фрамар: Как се ражда една картина?
Разчитам на вдъхновението. От много години се занимавам с митологията на моя край – Чирпанския. Неизменно е в картините ми да присъстват различни митологеми и образи от моето село и роден край. Аз съм правнук на чирпанския Омир – дядо Вичо Бончев, народния певец. Живея на интересно място, пълно с образи като Дзънтьо, който бил толкова пестелив, че четял вестници на лунна светлина. Наистина уникални типажи, стига да можеш да ги видиш.
 Фрамар: Къде намирате предметите, които превръщате в изкуство?
Познават ме старозагорските антиквари, пловдивските, софийските... Често се намира някой да ми подари нещо, дори днес ми подариха стара рамка.
 Фрамар: Какво ще видят посетителите на вашата изложба в галерия „Вик” на 15 декември?

Първо ще се запознаят с една нова дума – „антропоморФия”. Думата „антропоморФия” всъщност не съществува. Съществува само антропоморфизъм – придаване на човешки образ на боговете. Обичам да си играя с думите. Една от предишните ми изложби се казваше „Музикалиите на Тоню Цанев“ – ето и нова дума „музикалия”. Ще се опитаме да изнесем и част от изложбата на улицата , за да я населим с нови и невиждани в града ви създания, плод на моето творчество. Дано времето да е с нас.
 Фрамар: Какво е вашето послание към хората, които ще видят тази изложба?
Искам да ви покажа света, какъвто аз го виждам. Една забравена и загубена цветност. Дъщеря ми се шегуваше, че някои от картините ми викат „Купи ме“, надявам се и картините от тази изложба да са такива, че да събудят интереса на хората. Не говорим наистина за пари, просто изкуството трябва да бъде оценявано от хората, иначе няма смисъл от него.
 Фрамар: Има ли развитие българското изкуство? Ние във Фрамар се опитваме да подпомогнем, където можем. Но накъде е поело изкуството?

Абсолютно! Страшно талантливи художници има в момента в България, но за съжаление времето е трудно за изкуството. На изпитания се подлагат само любимите чада на Господ, затова си мисля, че ние, хората на изкуството, сме любимите му чада. Но ние твърдо трябва да си изстрадаме мъките, за да можем да бъдем истински.
 Фрамар: Рисуването е призвание и професия, а кое е хобито на Тоню Цанев?
Колекционирам керамични фигурки на арменски попове. Проследил съм етимологията на израза „Оплачи се на арменския поп“, както и развитието на образа през годините. Прототип на героя „арменски поп” е поп Яковас от Диарбекир, описан от поп Минчо Кънчев във „Видрица”. Той е имал голямо влияние пред каймаканина и е уреждал заточениците на по-леки длъжности. След това той става нарицателен образ, даже в Троян започват да правят фигурки от керамика. Още от дете помня един такъв керамичен поп, който стоеше на стар дървен шкаф в селската бръснарница. И понеже бръснарят беше и левичар и често се заглеждаше кой минава по пътя, клиентите често се оплакваха, че са порязани. А той ги препращаше към керамичната фигурка, която стоеше на шкафа му.
 Фрамар: Какво могат да кажат образите от вашите картини на съвременните хора? Говорят ли те нещо на нашето поколение, което дори няма спомени от това време?
Аз заварих отломъци от Овчарска /Патриархална/ България. Помня как дядо ми ходеше с потури и салтамарки. Това отдавна са само спомени, които са в главите ни. Но миналото понякога по неведом начин се предава на най-младите. Внуците на една позната не харесват електронните часовници, защото те не тиктакат, а харесват старите будилници и стенни часовници, които тиктакат и звънят. Надявам се да има връщане и към старите ценности. Надявам се ужасяващото съвършенство на пластмасата да бъде изтикано след време и дървото пак ще се върне в бита и живота.
 Фрамар: Как определяте стила си?
Понякога определям нещата си като сюрнаив – сюрреалистичен наивизъм. Още с влизането посетителите на моята изложба или ще бъдат грабнати, от това, което виждат, или не, но определено ще предложа нещо, което не е виждано до този момент.
 Фрамар: Вашето послание към читателите ни?
Намерете себе си и бъдете здрави. И обичайте дървото, то е топло и истинско.

Самостоятелна изложба на Тоню Цанев, Стара Загора, 15 декември, Галерия "ВИК", 18.30
Вход свободен!

събота, 4 декември 2010 г.

През витрината на "Стъклен Дом"


Има вечери, когато родината утихва. По улиците няма движения, милиони екрани блестят и пред тях България гледа...”Стъклен дом”.  Лансиран като  ултимативно постижение на родната ТВ-индустрия, сериалът се налага като една от най-гледаните наши продукции.  Във всеки колектив, във всяка кафене, пред всеки вход,  хората обсъждат героите, чакат развитие, треперят за Камен или за някой от другите герои. Но кой да им каже, че те това вече са го виждали?
Но нека да акцентираме върху свежите моменти. Едно от най-интересните попадения – Димитър Касабов, изпълнен от Стефан Данаилов. Лично мое мнение е, че това е едно удачно продължение на живота на героите му  - майор Дамянов през 60те громеше лошите в чужбина, 70те изкара като авто-инструктор в малко градче /”Дами Канят”/, 80те минаха тихо, 90те незабележимо, а сега има мол и дискретно се намеква, че върти парите на могъщи групировки, а пред името му треперят квартални мутри. Това е една от по-интересните истории, която тепърва родното кино трябва да разработи.
  Моловете като тема тепърва навлизат из градовете и селата на България. Роди се нов глагол „да се МОЛ-им” /да ходим из мола безцелно, харчейки дребни суми/. В този смисъл, „Стъклен Дом” акуратно напипва тънката нишка на интереса у зрителите. Преди години подобни драми се разиграваха в работнически колективи, в малки квартални бакалии, на полето. Сценаристите на сериала точно са заковали в мол тематиката, защото обективно погледнато, от мола по-голямо няма.
Но ако комбинираме двете свежи нишки, пак попадаме на клише – човек с агентурно минало върти голям бизнес. Не ви ли втръсна вече?
Но нека да погледнем и явните неудачи на този филм.  Образите на младите хора в филма са клиширани и кухи.  Там  карат лъскави коли, смъркат и си разменят луксозни аксесоари, позиционирани като скрита реклама, харчейки космически суми за прищевките си. Дали те са представителната извадка за днешните тийнейджъри? Те искат повече ваканция, карат стари съветски коли, пушат трева и мразят учителите си. Една много по-интересна тема, която никога няма да  получи адекватното отношение от сценаристите, защото вече никой не иска да гледа документално кино.
Друг изтъркан и преупотребяван образ – малките хора. Нека да погледнем семейството на охранителя и фризьорката.  Не, не търсете връзка между тях и Чарли Чаплин. Но веднага можем да направим връзка с един герой от „Дунав Мост”, учителят, който с гледане на прасета купи апартаменти на синовете си. Нашите малки хора употребяват капачките си за компоти по няколко пъти, изключително маневрени са по повод приятелите си, работят винаги за някой лев, който задължително събират в кутия от бонбони над гардероба.  Съгласен съм, симпатични са, но вече ми идват много. Да, единствените хора, които ги сърби гърба и могат да ходят с подпетени обувки, но защо ги виждаме във всеки нов филм от последните 20 години, в едно и също амплоа.
Да споменем ли и за мутрите? Въпреки усилията на господин Цветанов, въпреки ежеседмичните  акции, те са основна тема при сценаристите на 90% от филмите в последните години. Съгласен съм, че са безкрайно интересни, че всеки анаболен герой продава, но не е ли вече време да оставим мутрите в миналото.  Не че тях ги няма, но класическите мутри отдавна са вече в застой и не са така популярни и вървежни.
Защо и да не кривнем и  за парите? Бумът на тази тема започна ясно около 1990, когато във всеки филм имаше по един финансово-симпатичен господин, който или колеше  и бесеше или пък градеше позитивен образ на добрия милионер. Сещате ли се поне за една продукция, в която да има нормални хора, които не ламтят за пари, стигат им заплатите, живеят си нормално, градят планове за бъдещето, вечер заспиват усмихнати и се будят щастливи. Да, в България няма все още толкова добри продуценти, че да сътворят научно-фантастичен филм.
Да оставим миналото и да правим кино, а, става ли?Само се замислете, че  ако махнем мутрите и парите и другите клишета, от „Стъклен дом” остава само заядлив чешки сериал от 70те, където на фона на един голям строеж се заплитат любовни истории и се въртят дребни далавери, под надзора на всемогъщ партиен секретар и млад комсомолец от друг град, който може и да няма необходимата партийна закалка, ама е роднина на червения велможа и работи ту за него, ту против него.
За „ Стъклен дом” твърдят, че „Сюжетът му е съвременен, реалистичен, изпълнен с много динамика и ефектен монтаж, характерен за холивудските кинопродукции.
Поредицата пресъздава българската действителност много точно и автентично. Зрителите ще следят историите в живота на няколко поколения, които ще преминават през драматични обрати, любов и интриги и ще стигат до комични и забавни моменти, но изцяло лишени от "сапунен" привкус.”
Ако бъдем точни, вкусът е на изветряло, защото преди него подобни амбиции заявиха «Дунав Мост», «Хотел България», «Забранена любов» и още куп филми. Ще гледаме пак до края, какво ли ще стане между Камен и Ева Торес? Но вече леко взе да ни писва от претенции...



сряда, 17 ноември 2010 г.

Е, вие ме убедихте!

Много ни беше трудно да направим това интервю, защото свободното и време е много малко. Опера, частен бизнес, синът и Мартин – трите основни занимания за Милена Танева, позната още и като графиня Чепрано от постановката на операта в Стара Загора. Тя е и първото лице, което избрахме, за да представим съвместната промоция на Фрамар и Актавис.
 Фрамар: Как бихте се представили пред читателите на Фрамар?
Името ми е Милена Танева, да кажем, че съм в активна и златна възраст - 38 години. Нашето семейство е било винаги свързано с музиката. Леля ми е Тони Христова, също оперна певица от Софийската опера. Цял живот съм се занимавала с музика и съвсем логично от 12 години съм част от колектива на Държавна опера – Стара Загора. Последната ми роля бе тази на графиня Чепрано от операта „Риголето”. Имахме интересно турне в Белгия и Холандия. Имам малък частен бизнес и син първокласник, когото обичам повече от всичко на света.
Фрамар: Трудно ли беше да участвате в турне с постановка като „Риголето”? Зрителите вече видяха, че това е една доста нетрадиционна постановка, какво е различното?
Най-добрата атестация за интереса към една постановка са …зрителите. Наистина, това „Риголето” бе доста нетрадиционно. Сюжетът на Верди бе пренесен в модерна среда – 50те години на 20 век. Дали това е правилно, или не, дали е светотатство, или просто нов прочит, наистина не знам, но зрителите в Белгия и Холандия го харесаха! Критиката, както винаги е доста консервативна, но самата аз изпитах страхотно удоволствие да бъда част от този екип.
Фрамар: Как премина турнето?
Няма да крия, че това бяха над 2 седмици купон. Много шеги с колегите, но истината е, че пътуването с автобус е доста уморително. Хиляди километри в рамките на 15 дни. Вярно, че с моите колеги винаги е забавно, но умората си казва думата…

Фрамар: Как чухте за промоцията на Хиавита и Фрамар?
Много просто. Докато съм извън България, обичам да зяпам какво става обратно в родината. Фрамар ми е един от любимите сайтове, в който чета любопитни неща и интересни интервюта. Видях рекламата в един от последните дни преди да се върнем и почти веднага се реших да пробвам. По принцип не съм от най-лесните купувачи, признавам си. „Почти веднага” за мен означава поне няколко часа ровене в интернет, четене на отзиви, коментари по форумите. Обичам да съм информирана и да не купувам слепешком. Е, вие ме убедихте!
Фрамар: С какво ви привлече този продукт?
Ще ви кажа. От много време си мисля, че е удачно да направя нещо за кожата си. Пуша, често работя до късно вечер, имаме дълги репетиции. Много трудно мога да се наспя и това няма как да не ми се отрази. Пък и отдавна не съм на 18 години. Фактори като стрес, градски начин на живот и какво ли още не имат често пагубно влияние върху нещо, което изглежда уж толкова вечно и непреходно - женската красота и младежко излъчване. Много приятелки си слагаха филъри, но това не е за мен. И ще ви кажа защо. Първо, аз съм публично лице и не мога да си позволя за седмица или повече да стоя със синини. Освен това изпитвам чисто женски страх от тези манипулации. Твърдят, че са безобидни, но аз не мога да си го причиня. Една приятелка реши да си прави нещо по лицето и получи неприятно възпаление. Знам, че тук ще се наложи да изчакам малко, за да има ефект, но поне не рискувам нищо.

Фрамар: Вярвате ли, че този продукт ще ви върне меката и гладка кожа?
Както вече казах, турнето бе малко уморително. Преди него имахме почти 2 месеца подготовка, доста време подготвяхме и операта „Кармен”. Усещам се много уморена и мисля, че в паузата трябва да обърна внимание на себе си. Разчитам на Хиавита, но има и нещо друго. В тези два месеца, в които ще приемам продукта, ще имам време да отделя и за фитнес, за сауна и спа капризи, за една хубава диета и за много сън. Вярвам, че трябва да има резултати и те ще бъдат много добри. Хубаво е човек да има мотивация и да прави нещо за себе си. Страхотно е, че ще мога да имам и помощта на този нов продукт.
Фрамар: Споменахте фитнес и диета? Кои са вашите съвети за жените на средна възраст, които се борят да запазят своя чар и младежко излъчване?
Ами, много е важно да се тренира. Взех си карта, това е първото за мен. След това внимателно размислям върху диетата си – малко въздържание от сладкото и от тестото. Нещо екстравагантно или неприлично скъпо. Може да си купя някоя нова дреха, това винаги тонизира. Ще се опитам да се наспя – поне по 8 часа на вечер. Малко почивка и аз вярвам, че това е режим, който ще ми се отрази благотворно. Смятам, че това е достатъчно.

Фрамар: Кои са следващите постановки, които ще можем да видим в Опера – Стара Загора?
„Кармен”, „Макбет” и няколко детски представления!
Фрамар: Наближава края на 2010. Кои са нещата, които би пожелала да ти се случат?
Краят на всяка година е една равносметка. Доволна съм от тази година, но искам да си пожелая много любов, щастие и здраве, за мен и за хората около мен.
И много късмет на сина ми, Мартин.
Фрамар: Вашето пожелание към читателите ни?
Много любов.

неделя, 14 ноември 2010 г.

Брак ли??? Абе, я просто да се обичаме и да си вярваме...


Като дете вярвах, че „сватба” е когато мога да ям и да пия лимонада, почти до пръсване. Около мен хората вилнееха, правеха нанизи от петолевки, с които кичозно накичваха булката, от магнетофоните гърмеше народно или /малко по-късно/ Лепа Брена, а пред мен имаше една грамада от пареща скара и няколко потни лимонади. Настроен философски, аз с радост преяждах за здравето на поредния социалистически брак. По онова време сватбите бяха много шарени и изпълнени в дух на всенародно веселие, често с оркестър, по няколко дни, с много хора и танци. Но какво да ви кажа, нас малките не ни допускаха до същността на това събитие, защото си лягахме рано и някакси внезапно и хармонично след 9 месеца булката раждаше, купуваха си кола, започваха да строят вила или да оправят апартамент, което в онези години отнемаше една голяма част от живота. Но браковете сякаш бяха трайни.
Първа неуместна сянка върху ритуала хвърли случайно наблюдаван брак през средата на 80те, в центъра на панелния ни квартал. След шумна веселба, която бе пронизала панелите и бе изкарала всички на терасите, голяма група от празнуващите излезе на площадката и заигра хоро. От едната страна жена на средна възраст водеше хорото,  развяла българско знаме. Няколко човека с факли стояха и осветяваха наоколо. А от другата страна играеше мъж, също на средна възраст, който вееше във въздуха бяло платно с червено петно. В падащата тъмнина те се  въртяха, крещяха, а бялото платно с червеното петно продължаваше да се вижда. На сутринта на площадката имаше следи от огън, изгорено знаме, хвърлено на земята и много  боклук – шишета, опаковки, торби и счупени чинии.
Наистина, защо хората сключват брак?  Според мен, цялата тази суетня около сватбата е просто ненужна.
-         Нервите и парите  - хабят се адски много пари и нерви, за да нахраниш 200 роднини с топла скара, бира и уиски, да играеш с пилето или с тортата или някой от другите тъпи обичаи, които по сватбите са закон, докато душата ти копнее за усамотение и любов...Да плащаш на оператор и фотограф, на дисководещ, който да ти разваля купона с лафове от 70те,  да прибираш пари в кутия от обувки, докато по-традиционно настроените роднини очакват да ги дариш с потник или с фуста. Сега ще кажете, че не е задължително да е така, нали? Да де, ама хората очакват да го направиш тъкмо така, иначе просто все едно не си се женил...
-         Любов и брак - оказва се, че брачното катинарче не е достатъчно здраво, за да спре едни хора, които са заедно по ирония на съдбата. Преди години хората са се женели по 1 път  и добре или зле, така са си живеели. Сега повечето бракове се разпадат за няколко месеца. Минава еуфорията от сватбата и гълъбчетата вече делят всичко и са готови да отлетят в различни посоки...Защо да се жените, след като вече почти официално можете да живеете заедно.
-         Намирам, че е влудяващо да разчиташ на един подпис, за да имаш отношения с някого. Дълга романтична връзка, брак, няколко месеца щастие, а после...Осъзнаваш, че с един подпис ти отчасти държиш съдбата на другия в ръцете си. И е просто време да му докажеш, че няма как така да шава, защото ти държиш половината от всичко и имаш право направо да му диктуваш какво да прави. А това е като пушката, която щом се появи на стената, тя трябва да гръмне...
-         Бракът създава и една цяла купчина от законови и социални условности, които са ненужни в 21 век. И най-вече, ненужни са между хора, които си вярват и се обичат. Често условностите успяват просто и лесно да убият всичко и да ви направят клиенти на отделни адвокати за един успешен развод, след който ще се се усетите като изтрезнели след бурна веселба с много пиянски илюзии.
-         Ами ако си сбъркал? Ако партньорът ти е твоята голяма грешка? Много хора така и така не намират куража да преминат процедурата на развода, въпреки, че не се понасят. Нямат пари за развод, нямат време да губят по дела, затова са принудени да живеят с някого, който откровенно мразят. Само защото някога са се врекли във „вечна любов” с него...Не беше ли просто по-добре да са си гаджета?

   Каквото и да си говорим, думите са безполезни, ако не приведа няколко примера...
Пример 1: Той и тя са адски влюбени. Години и години наред са гаджета, всички ги дават за пример. Идва планираната сватба, няколко месеца брак и бум...Той иска развод. Тя бяга при майка си. Веднъж усетили се заедно завинаги, той започнал да и налага своите разбирания за всичко. Да я преследва навсякъде. Да взима решения вместо нея. Да я затваря у дома, за да не може да му изневерява. А жената просто искала пак да се обичат, както преди. Споменатата пушка на стената най-накрая гръмнала.

Пример 2: Той и тя са идеалното семейство, две деца, съвместен бизнес, винаги заедно. Но с падането на завесата на публичното, тя често спи у любовника си, той ходи да пие вечер с по-млади жени и често осъмва по хотели. За децата се грижат баба и дядо. На сутринта обаче, по закон божи, всички пият кафе и се правят, че са спали у дома. Никой не може да обясни защо продължават да го правят, сигурно по навик?

Пример 3: Той и тя, тя от по-заможно семейство, а той е човек, който твърди, че се е издигнал от нищото, благодарение на двете си „честни и работливи ръце”. Работят заедно, бизнесът просперира, но в един момент лъсва, че всичко се дължи на парите на булката, а той само имитира дейност и се изживява като шеф на фирма. Субсидиите свършват, фирмата банкрутира, а той продължава да твърди, че той ще оправи всичко. В един момент и двамата подават молба за развод, но солидарно продължават да плащат дълговете си.

Пример 4: Тя е от село, а той от стар градски род, уреден с имоти и пари. Няколко години живот заедно, дете. Всичко е приписано на нея, заради това, че той е публична личност. В един момент тя просто му признава, че има любовник и смятат да живеят заедно, а те имотите и бизнеса и без това са на нейно име, той може и сам да се оправи.

Пример 5: Бърза любов, няколко седмици и сватба, заради съмнения за бременност. След сватбата става ясно, че биографията на мъжа съвсем не е такава, каквато я е представял. Софийския университет се оказва Софийския Централен Затвор, собствеността на златарския магазин по морето, който той често и е показвал на снимка, се оказва доста спорна, изникват и приятелите му от „следването”, които са всяка вечер у булката и купонът за сватбата тече вече пореден месец, като плащат родителите и...

Пример 6: Той и тя са класическата двойка, заедно от векове. Сватба, дете и той решава да отиде в чужбина, за да им праща пари. Парите идват, тече 1 година, но той не се връща, вместо това секват парите и той обявява, че има нова приятелка, второ дете и не смята да се връща в България, но няма и да даде развод, за да не може друг мъж да гледа първото му дете, поне докато той не си го вземе при него във втората му родина. Детето сега е на 15, баща му му звъни всеки ден, настройва го срещу майка му, а майка му се мъчи да работи на три места, за да изхранва себе си и детето, което живее в една ненормална среда на един почти вечен конфликт. И все още чака да замине, някога  и някъде...
Стигат ли ви толкова примери?? Усещам, че се вдига ропот и възмущение, затова по-добре е да дам думата на Даниела, която ще се опита и мен да вразуми и да ми вмени, че да имаш брак е хубаво. Но нека ви извикам, като за последно:
Бракът е демоде, да живее свободната любов и усещането, че можеш да вярваш на другия. Не усещате нито едно от двете ли? Не искам да ви стряскам, но вероятно тогава е по-добре два пъти да се разведете, отколкото един път да се ...бракувате.

събота, 13 ноември 2010 г.

Човекът – Малборо е демоде

Имаше време, когато упорито мечтаех да се науча да пуша, също като оня каубой от рекламата на „Малборо”. Цигарите”Малборо” правеха от мъжа МЪЖ, вменяваха стил, поведение, сила и за тях мечтаеха милиони българи. Тридесет години по-късно, такива цигари мога да си купя от всеки магазин, а да се пуши е много, много демоде. Да не говорим, че мразя около мен да се пуши...
Вече съм на 37, опитът ми като пушач се брои на пръстите ми на едната ръка и го смятам за едно от най-празните и вредни неща, в които се е забърквало човечеството. И естествено, за твърда забрана съм за пушенето на обществени места. Но нека да започна от самото начало...
Пушенето никога не ме спечели, защото ми се стори, че е глупаво да даваш пари и да се тровиш, при което и да вредиш на най-близките си, само защото не можеш да се откажеш...
Представителната статистика на Министерство на Здравеопазването твърди:” Тютюнопушенето е поведенчески фактор с изключително неблагоприятни здравни последици. Натрупаните научни данни посочват, че тютюнопушенето и пасивното пушене са пряк или косвен фактор за заболяемост и смъртност при повече от 25 вида заболявания”
Пушенето на 1 пакет цигари на ден излиза по 3-4 лв, което автоматично бие към 120 лева на месец. За много от пушачите това количество е недостатъчно. На година това са над 2000 лева.
Що за лудост е да хвърлиш тези пари на вятъра, за да вдишваш горчив дим, който те убива /бавно или бързо/, да ти мирише устата, да даваш стотици левове за лекарства, да вмирисваш дрехите си, само и само за да...изглеждаш готин и да усещаш познатия тръпчиво гаден вкус от катрана на езика си. Само хората са толкова глупави, нали?
Винаги ме е учудвало, че тази сума пари /2000 лв на година/ се дава като по закон Божи от хора с минимални доходи, с месечни заплати около минималната. Добре де, защо не използват половината от заплатата си за нещо хубаво, вместо да я хабят за цигари. Как по дяволите преживяват семействата им, след като половината от и без това ниските приходи отиват във въздуха? И защо тези хора правят чудеса, само и само за да пушат, толкова ли им е важно? Тези хора остават без храна, без ток, без отопление, само и само да могат триумфално да запалят цигара и да уведомят всички, че каквото и да става, те си искат дима.
Опитвах да пуша и аз, за да не ме гледат като бяла врана, ами, не намирам смисъла, не намирам мотивация да предпочета 1 година отрова пред седмична почивка за двама на страхотна дестинация в чужбина...
Предварително накован по темата, няма как да не ви изкажа и моето възхищение пред наченките на по-сурови мерки към пушачите. Работя в колектив с доста хора в голяма сграда. Всеки спазва неписаните правила и пуши извън сградата. Избягвам заведения, в които се пуши. Не бих искал да работя на място, в което се пуши. Ще ви кажа и защо:
- Искам да дишам бе, хора...Защо да ходите някъде, където е задимено и мръсно, като в лисича дупка.
- Искам да не пера дрехите си всеки ден. Усещали ли сте миризмата на цигари, пропила се в нечия дреха. Гняяяяяяяяяяяяяязно е!
- Нуждаем се от нормален въздух за да работим. Защо пушачите бойкотират работата, като ни отнемат правото на свеж въздух и трезви решения.
- И аз и колегата Х работим по 8 часа. Колегата Х хаби по 50-70 минути дневно за „фас паузи”, които всички му признават и не му правят забележка. Аз не пуша, че да хабя време, а заплатата ни е еднаква. Как така?
- Яли ли сте сред облаци тютюнов дим? Храната и напитките губят всякакъв вкус, никаква хигиена, мизерия...
Винаги ми е било странно, че въпреки, че има ясни разпоредби, масите на пушачите са до тези на пушачите...Защо? Бих отишъл на заведение, което забранява да се пуши вътре и бих го предпочел пред такова, в което се пуши вътре. Ясно и просто, клиентът има право.
В последните дни едно изказване успя да разбуни духовете. Кметът на Кюстендил, Петър Паунов заяви:
"Искането ни е от следващата година непушачите да внасят 50% от здравната вноска. По този начин ще се постигне облекчаване на хората, полагащи грижи за своето здраве и действително не тежат на здравната система"
Страхотна идея, нали? Уви, въпреки положителното ми мнение, ясно определям, че това е просто елементарен PR. Бих си плащал данъците на 150%, стига да виждах някаква полза от това. Бих давал и двойно и тройно, стига болниците ни да са поне малко като тези от „Доктор Хаус”. В момента получавам болници и обслужване на нивото на 70те, където никой не се интересува от размера на вноските ми, а всеки те гледа в ръцете. И господин Паунов, като правите медийни бомби, как ще стане това разделение на пушачи и непушачи, по какъв признак? Ами, ако декларирам, че не пуша, а започна да пуша? Или обратното?
Ах, тези журналя, само гледат къде да гръмнат, а то даже и облаци няма..
И така, няма какво друго да ви кажа, не искам да ми соча с пръст, но вие пушите и вече сте сред хората, с които ще ми е проблемно да работя или да пия кафе. Опитайте да разберете, че не искам да бъда тровен, да ми се одимяват дрехите и да ми се краде от свободното време и да бъдат нарушавани правата ми на горд непушач. Ангелова, не е ли време да заменим работните ни кафета с облак от цигари с едни подходящи кросове из Аязмото с термос, пълен с липов чай...Не ни ли е време за малко здраве?

Аз избягах от...казармата!


Всеки божи ден Ангелова ми напомня, че тази седмица ще пишем за казармата. Тя, като всяка съвременна жена, обожава да твърди, че „липсата на казарма рязко е влошила мъжкия ген в България”. Това невинно дете на СЗ журналистиката обича да си представя, че мъжът  след 24 месеца казарма задължително е:
-       обветрен от поне няколко операции ала „Пустинна буря”
-       запазил деликатността си  и акцентирал мъжествеността си с марков парфюм и изгладен тоалет, които пасват на добре избръснатото му лице и миризмата на скъп сапун
-       крие в мешката си комплект за подръчно оригами, с което може да сгъне на поне една малка зоологическа градина всяка салфетка от заведение
-       знае поне няколко думи японски или суахили, но се мъчи да научи повече, какво да прави само с английски, немски, руски и испански в наши дни...
-       може да дискутира на всякакви теми, от навиците на прилепите в тъмното до актуалността на Валутния борд

Уви, Даниела, чаканият от теб уволняващ се живее в „Сексът и градът”, а българската казарма имаше навика да ражда чудовища или герои на Кафка, които след 2 години в пустошта продължаваха да маршируват по коридорите на живота, спазвайки моралния код на наказателните чистки на старите над младите войници.
Повечето хора, които наричам приятели, знаят, че аз успях да не вляза в казармата. И ще ви разкажа защо.
Всяко малко момче иска да стане войник, защото го намира престижно, защото е играло на война, защото е искало да бъде в униформа. Българската социалистическа казарма даваше възможност да станеш истински мъж, спейки в едно помещение с още 80 човека, ядейки развалени консерви, защото някой е спечелил 20 лева. Вече можеше да се говори, че в казармата няма бани, че моите набори се къпят 1 път месечно, освен ако не ги закарат на театър или на опера, за да запълнят нечий салон. Излезе „Граница”. Няколко приятеля се върнаха от нашата родна казарма в запечатани ковчези. Хвана ме страх.
 Казах си -  Тончев, или ти или те...
Тогава си мислехме, че ако се направим на луди, в казармата няма да ни вземат. И хуквахме по едни военни комисии, в които стотици ученици даваха кръв, ходеха голи из Военна болница, чакаха с  часове да им направят някакви изследвания, овладяваха с нетърпение номерата на старите войници, които ядяли масло, за да симулират апандисит и да вземат няколко дни отпуска. И понеже знаех, че няма какво да губя, с някаква зверска наглост се изхилих на въпроса на военния психиатър:
-       „Защо се усещате зле и мислите за самоубийство?”
-       „Че вие във Военна болница да не би случайно да ви е до празник, другарю?!”
Беше 1990 и получих черна точка за наглостта си.
Стана 1992, време да вляза в казармата. Първи истински военни комисии, етикет Годен за военна служба, приемат ме в университета и мога да отложа. Военните ме гледат сериозно и предлагат да изкарам първо казармата, за да не се разсейвам след университета. Тегля им една майна, но откъде да знам, че 5 години всеки 2-3 месеца ще ми звънят, ще ме търсят, ще ми искат документи, че все още съм студент.
Идва 1997 и военните със някакво адско доволство зачестяват напомнянето, че дължа към 18 месеца на държавата си. Тегля им една майна, брат ми /благодаря ти!!!/ влиза в казармата и аз отлагам още една година. Пиша една официална молба до Военното окръжие с цветни моливи и продължавам да се подсмихвам и да настоявам, че никъде не е указано, че молбата не може да бъде издържана в „ моливен цветен наивизъм” .
 Шефът на институцията на няколко пъти сваля очилата си, слага ги, гледа ме, най-накрая разписа, като коментира, че е жалко, че правя така.
А след това ме чакаха още няколко години на военен отчет, в който регулярно по телефона ми се звънеше, аз се правех на луд, хвърлях картичките, с които ме канеха на Военна Комисия.
Няколко пъти ме принудиха да ходя до София, във Военна болница. С голяма радост се връщах и хвърлях наръч документи, които им казваха, че със кръвното не съм добре и няма да е удачно да вляза точно сега.
Най-накрая и те и аз се умориха. Челичените кадри на онази, социалистическата казарма се бяха вече пенсионирали. Новите кадри си гледаха работното време и не им пукаше от нищо. Около 2006 си получих военната книжка. На няколко пъти ме поканита запас, а аз им се изсмях в телефона. Отношенията ми с военните трайно охладняха.
Поисках да ти го разкажа това, Ангелова, за да разбереш моята гледна точка. Казармата бе глупава и остаряла институция, актуална във времето, когато всяка вечер са се дрънкали оръжия срещу Запада и е имало денонощен патрул пред Червения пропаганден кът, в който се пазеха няколко знамена и портрети на отговорните другари. Дори и през 80те тя бе демоде. Войниците се научаваха да ядат кашнати домати и да живеят без баня със месеци, в името на това да оживеят. А сутрин всичко е започвало с една километрична опашка пред единствената работеща чешма в поделението, която е давала вода за пиене, миене, готвене. Перфектна школовка за социалистическото ни битие.
Но да се върнем в 2010. Сега казармата е доброволна, сравнително добре платена и сякаш мъже и жени влизат с желание там. Маршируват, общуват на английски, ходят по мисии и спасяват света с походни бани в Афганистан или рискуват живота си другаде, за да се върнат и да си купят апартамент на изплащане, за да дадат бъдеще на децата си.
С риск да те разочаровам, и преди и сега не виждам мечтаните от теб герои, което ми показва, че явно бъркаш Българска Армия със Сикрет Интелиджънс Сървис. Българският войник не е бил и никога няма да може да бъде от паркетната класа на 007. Той е малък защитник на една малка държава, който никога не знае дали е защитавал свободата и независимостта на родината си или просто е изпълнил абсурдната си задача, вменена му още по рождение – да изкара 24 месеца казарма.
Нашата армия така и така не създаде друг масов герой, освен Гюро Михайлов. Даниела, не е ли време да разбереш, че на младите хора сега им трябва бъдеще, карта за библиотека и много топло слънце. Не на партенките и на маршируването на плаца!

/предстои да излезе във вестник " СЗ Око"/ Стара Загора, като мнение по темата "За или против казармата?"/