От много месеци се хващам, че трудно чета или дори нямам силите да изгледам филм или да изслушам цял музикален албум. Как да го повярвам аз, който преди години стоеше до късно вечер, четеше и слушаше по 10 пъти някой крив албум от дълбокия ъндърграунд.
Вероятно за това мога да обвиня умората, която дори ми пречи и тук в блога да пиша по-редовно. До някаква степен умората е и като успокояващо, притъпяващо всички усещания.
Днес на път за дома се отбих в кварталния магазин. Магазинерката все се оплакваше, че ще затвори, че наемът и е висок, че работи през стотинки. Съвсем глупаво и наивно ми казваше, че краде от ДДС-то, че дори и доставните си цени ми казваше, когато купувах солети за Мишето.
Днес магазинът беше тъмен и изпразнен от стока. Нямаше ги дори и повечето рафтове, а на тяхно място имаше петна по пода. Какъв парадокс, насред всичкото това беше останал един фризер, пълен с луканки, торти, масла, кашкавали. Все още работещ, вероятно стоката на някой по-разсеян дистрибутор. Дали ще го дочака, дали няма да си ги вземе прекалено късно, да промени годностите и пак да ги пусне по магазините. Никой няма да каже какво ще се случи, докато не се случи.
Вероятно някога /рано или късно/, магазинът ще се наеме пак. И всичко ще се повтори.
Време ми е за пореден път да скоча на крака, да се мобилизирам и да прескоча всичките вълни на умората, апатията, отчаянието и депресията, които ме обливат от известно време.
Ако не успея, няма да стане по-добре от затворения магазин със светещата витрина на фризера. Обещавам, някой път скоро ще напиша по-добра история. Днес просто ми се искаше да споделя за магазина. Това е.
Светът през очите ми - статии, истории и всякакви други словесни водопади и течове, за каквито се сетите!
сряда, 18 ноември 2015 г.
понеделник, 9 ноември 2015 г.
Как открих Библията и как скоро след това окончателно я закрих
Открих Библията в ранна възраст, някъде около 81-82 година. На тавана на дядо и баба имаше един огромен шкаф, пълен със стари книги. Като всеки вманиачен на тема четене хаха от 80-те години, всеки ден си правех план каква невероятна фантастична или приключенска книга ще намеря, втурвах се да ровя, ръцете ми целите в прах, но винаги измъквах по нещо. Да, не винаги според очакваното, така и така не разбрах какво иска да каже Айрис Мърдок в "Под мрежата", но повечето находки си струваха труда. Докато един ден не намерих и Библията.
Малко се изненадах, но ми се стори добра плячка от качването ми на тавана и слязох с нея при баба ми. Тя ме видя и я втресе, но станалото, станало, появяването на Библия в един нормален дом през 80те винаги предизвикваше много въпроси, но кой съм аз да зная това.
Измих си ръцете, отворих книгата и започнах. Няколко страници и ми доскуча ужасно.
Айрис Мърдок беше нещо разбираемо, но Библията беше пълна досада, при това в стихове.
Явно е било събота, а часът преди 12, защото внезапно ми хрумна блестяща идея - АМИ ДА Я ПРОДАМ? Антикварната книжарница беше на 100 метра, работеше до 13.30, а ако можех да я заменя за някаква фантастика, още по-добре.
Баба ми явно се беше отказала да ми противоречи, както и вече беше загубила всякакво притеснение, а аз увих Библията в една торба за хляб и бегом, да не изпусна книжарницата, въпреки, че имаше повече от час работно време.
Много лош навик, още от 80те- години, да бързам, да припирам, защото кой знае какво ще му хрумне на човека отсреща. Сто метра, ама метри, като километри, а аз тичам с Библията до сърцето, а в главата ми планове, не е ли все пак по-добре пари, а дали ще я вземат?
Ми въобще не я взеха в антикварната книжарница. Книжарката се ококори, огледа се няколко пъти и каза, че тук Библии не взимат да продават, няма търсене.
С което наистина ме разочарова, стара Библия, издаване преди 1944 година, но търсене явно нямало. Що за парадокс, за Тарзан има търсене, за Библии няма.
Връщам се увесил нос, а баба ми сигурно е умирала от смях. Разказах и за моя опит да утилизирам Библията в нещо по-така, който се провали. Тя ми предложи да отида при попа в църквата, да я разменя за няколко пакета жито. Одобрих идеята, като дете много обичах варено жито с орехи и пудра захар. И бегом до Църквата, където започнах да се въртя, докато не мина попът. С целия си акъл, мислейки, че той поне ще я оцени на повече, аз започнах отдалеч, че съм я намерил, че нямам какво да я правя, че ако иска, можем да я разменим за няколко пакета жито. Свещеникът немееше, сигурно се е чудил дали не съм някое лудо пионерче с мисия. Учтиво, но и доста хладно отказа и ме отпрати.
Баба ми взе Библията и я прибра, като каза, че тя има връзки и ще я продаде. Не се усъмних, все пак, няколко дни след това имаше цяла купа от любимото ми жито, което беше доказателство за мен, че е успяла.
Минаха много години. Въобще не се сещах, че Библията ми е минавала през ръцете.
Около 1991 имах акустична китара, която исках да продам. Опитите ми да стана китарист бяха напразни, а в нея имаше едни 15-20 лева, които можеха де се оползотворят. На много ми обяви никой не откликваше, докато една привечер лятна до нас дойде един циганин с лека ризка, сандали, къси панталони, брои 30 лева, подрънка и каза, че трябва да съм много горд, защото с тази китара "той ще слави Исуса". Парите бяха вече в джоба ми, което ме успокои. Изпя ни една песен, а след това ме попита дали съм чел Библията.
С чиста съвест отговорих "Преди години опитах, но ми се стори скучна."
Това е, който каквото и да ми казва, все още предпочитам Тарзан. Поздрави за всички приятели, които пък предпочитат Библията пред Тарзан, въпрос на вкус. :)
Малко се изненадах, но ми се стори добра плячка от качването ми на тавана и слязох с нея при баба ми. Тя ме видя и я втресе, но станалото, станало, появяването на Библия в един нормален дом през 80те винаги предизвикваше много въпроси, но кой съм аз да зная това.
Измих си ръцете, отворих книгата и започнах. Няколко страници и ми доскуча ужасно.
Айрис Мърдок беше нещо разбираемо, но Библията беше пълна досада, при това в стихове.
Явно е било събота, а часът преди 12, защото внезапно ми хрумна блестяща идея - АМИ ДА Я ПРОДАМ? Антикварната книжарница беше на 100 метра, работеше до 13.30, а ако можех да я заменя за някаква фантастика, още по-добре.
Баба ми явно се беше отказала да ми противоречи, както и вече беше загубила всякакво притеснение, а аз увих Библията в една торба за хляб и бегом, да не изпусна книжарницата, въпреки, че имаше повече от час работно време.
Много лош навик, още от 80те- години, да бързам, да припирам, защото кой знае какво ще му хрумне на човека отсреща. Сто метра, ама метри, като километри, а аз тичам с Библията до сърцето, а в главата ми планове, не е ли все пак по-добре пари, а дали ще я вземат?
Ми въобще не я взеха в антикварната книжарница. Книжарката се ококори, огледа се няколко пъти и каза, че тук Библии не взимат да продават, няма търсене.
С което наистина ме разочарова, стара Библия, издаване преди 1944 година, но търсене явно нямало. Що за парадокс, за Тарзан има търсене, за Библии няма.
Връщам се увесил нос, а баба ми сигурно е умирала от смях. Разказах и за моя опит да утилизирам Библията в нещо по-така, който се провали. Тя ми предложи да отида при попа в църквата, да я разменя за няколко пакета жито. Одобрих идеята, като дете много обичах варено жито с орехи и пудра захар. И бегом до Църквата, където започнах да се въртя, докато не мина попът. С целия си акъл, мислейки, че той поне ще я оцени на повече, аз започнах отдалеч, че съм я намерил, че нямам какво да я правя, че ако иска, можем да я разменим за няколко пакета жито. Свещеникът немееше, сигурно се е чудил дали не съм някое лудо пионерче с мисия. Учтиво, но и доста хладно отказа и ме отпрати.
Баба ми взе Библията и я прибра, като каза, че тя има връзки и ще я продаде. Не се усъмних, все пак, няколко дни след това имаше цяла купа от любимото ми жито, което беше доказателство за мен, че е успяла.
Минаха много години. Въобще не се сещах, че Библията ми е минавала през ръцете.
Около 1991 имах акустична китара, която исках да продам. Опитите ми да стана китарист бяха напразни, а в нея имаше едни 15-20 лева, които можеха де се оползотворят. На много ми обяви никой не откликваше, докато една привечер лятна до нас дойде един циганин с лека ризка, сандали, къси панталони, брои 30 лева, подрънка и каза, че трябва да съм много горд, защото с тази китара "той ще слави Исуса". Парите бяха вече в джоба ми, което ме успокои. Изпя ни една песен, а след това ме попита дали съм чел Библията.
С чиста съвест отговорих "Преди години опитах, но ми се стори скучна."
Това е, който каквото и да ми казва, все още предпочитам Тарзан. Поздрави за всички приятели, които пък предпочитат Библията пред Тарзан, въпрос на вкус. :)
четвъртък, 5 ноември 2015 г.
Нещо за бавния ход на времето и за музиката от една радиоточка
Усещам напоследък, че времето около мен върви така бързо, че дори не мога да се усетя. Днес изкарах почти 2 часа, чудейки се дали е сряда или четвъртък, но не бях сигурен дали обаче не е и петък. Стоя и се чудя и се надувам, не искам никого да попитам, нека сам да се сетя.
Още снощи вечерта, докато слушах MOODY BLUES се сетих за онова време, когато часовете се нижеха много бавно. Сигурно е било преди поне 25 години. На една от ученическите екскурзии сме на хотела в Трявна. Хотел "Трявна" тогава блестеше с особен социалистически лукс, който се изразяваше и в наличието на радиоточка в стаите. Понеже бяха вече по-разчупени времена, не предаваха /примерно/ радио "Христо Ботев", а хотелът си пускаше своя програма. Вероятно радиоточката се излъчваше само в стаите на хотела от стари големи радиоапарати /лампови/, а някъде в рецепцията на автореверс е въртял касетофон с 60 минутна касета. Достатъчно, че за една вечер да запомниш всички песни, поредността им и дори да запееш някои от тях.
Казвах ли ви, че времето течеше бавно. Помня една безсънна вечер, в която стоях сам в стаята в хотела, беше едно такова ноемврийско време, а часовете бяха спрели. Не знам защо се бях прибрал в стаята, бях сам. По коридора се чуваше тътрене на крака, викове, женски смях. Тихи, омекотени от тежкия мокет и покритите с прах тапети. В стаята беше тъмно и ужасно топло. Радиото си свиреше с онази мекота, на която са способни само ламповите усилватели.
И времето си беше спряло, вярвайте ми. Чух десетки пъти тази песен.
В коридора никой не се чуваше вече, а тази песен си звучеше, всеки път по различен начин. Заспивах, будех се, лежах и гледах в тъмното, мислех си. Пак заспивах, за да скоча след това, да пия вода и пак да изгася лампата. Не помня за какво си мислех, но в полусънното състояние ми се стори, че съм премислил почти всичко в живота си след това. Имах цялото време на света тази вечер. И за пореден път започваше тази песен.
Още с първите лъчи светлина скочих на запотения от жегата прозорец. Навън бавно се сипеше сняг, вече беше натрупал. Добре де, нима вчера не беше есенно време, с жълти листа по улицата и хората бяха още с тънки якета и шлифери. Нима тази нощ бе така дълга, че съм се събудил чак някъде месец по-късно. Чуваше се онова специфично стържене на снега с лопатите, хората отиваха на работа, някой говореше тихо в коридора. Затворих очи. Имах цялото време на света и желание да се насладя на всяка секунда.
Днес не се получава да разтегля така времето. Сигурно защото съм остарял и стресът управлява всяка клетка от тялото ми и държи да бъде постоянно в бойна готовност за очаквани и неочаквани атака, предимно предизвикани от параноичните ми предвиждания за бъдещи неприятности. Може би просто по-често трябва да слушам музика.
Още снощи вечерта, докато слушах MOODY BLUES се сетих за онова време, когато часовете се нижеха много бавно. Сигурно е било преди поне 25 години. На една от ученическите екскурзии сме на хотела в Трявна. Хотел "Трявна" тогава блестеше с особен социалистически лукс, който се изразяваше и в наличието на радиоточка в стаите. Понеже бяха вече по-разчупени времена, не предаваха /примерно/ радио "Христо Ботев", а хотелът си пускаше своя програма. Вероятно радиоточката се излъчваше само в стаите на хотела от стари големи радиоапарати /лампови/, а някъде в рецепцията на автореверс е въртял касетофон с 60 минутна касета. Достатъчно, че за една вечер да запомниш всички песни, поредността им и дори да запееш някои от тях.
Казвах ли ви, че времето течеше бавно. Помня една безсънна вечер, в която стоях сам в стаята в хотела, беше едно такова ноемврийско време, а часовете бяха спрели. Не знам защо се бях прибрал в стаята, бях сам. По коридора се чуваше тътрене на крака, викове, женски смях. Тихи, омекотени от тежкия мокет и покритите с прах тапети. В стаята беше тъмно и ужасно топло. Радиото си свиреше с онази мекота, на която са способни само ламповите усилватели.
И времето си беше спряло, вярвайте ми. Чух десетки пъти тази песен.
Още с първите лъчи светлина скочих на запотения от жегата прозорец. Навън бавно се сипеше сняг, вече беше натрупал. Добре де, нима вчера не беше есенно време, с жълти листа по улицата и хората бяха още с тънки якета и шлифери. Нима тази нощ бе така дълга, че съм се събудил чак някъде месец по-късно. Чуваше се онова специфично стържене на снега с лопатите, хората отиваха на работа, някой говореше тихо в коридора. Затворих очи. Имах цялото време на света и желание да се насладя на всяка секунда.
Днес не се получава да разтегля така времето. Сигурно защото съм остарял и стресът управлява всяка клетка от тялото ми и държи да бъде постоянно в бойна готовност за очаквани и неочаквани атака, предимно предизвикани от параноичните ми предвиждания за бъдещи неприятности. Може би просто по-често трябва да слушам музика.
Абонамент за:
Публикации (Atom)