вторник, 24 декември 2013 г.

За една по-различна Коледа - 2014

Светът е пълен с хора с различно мнение относно Коледа. Когато към понятието Коледа се прибави и Ивайло Тончев, мненията рязко се поляризират....
- Оооо, той не празнува, той е песимист /и шепнешком  добавят  -...и атеист!!/
- Аааааааааа, празнува той, ама се прави!
- Еееееееее, де да можеше и да празнува ли?
- Ъъъъъъъъъъъ, кой е Ивайло Тончев?
Няма да крия, последната група в глобален аспект е най-голяма!

Но когато човек си има Динги, нещата са коренно различни. Една хубава Коледа, част от която прекарахме мълчейки, защото Мишето заспа в баба си, след много лудеене и бели. Абе, имало смисъл от празника, имало.

Сега пием вино, ядем ядки. Смятам да отида в кухнята и да помириша една луканка, да наруша коледната атмосфера. Да не излезе, че нещо се радвам на Коледа, как ще се изложа пред толкова много хора...?

Питате ме, защо не я захапя направо ли?
Ми вегетарианец съм, не го ли знаехте?

неделя, 22 декември 2013 г.

Маймунка сладунка като главен герой на една българска басня



Наближава Коледа, време, в което приказките се случват! Много е лесно да го кажеш, особено ако имаш дъщеря на 10 месеца, която е готова да слуша всичко. И аз като бях малък, виках на дядо ми „Дядо, лъжи ме, ама и ми разказвай..”. Стари спомени.
Но реших да ви споделя една модерна приказка, от която аз си извадих неочаквани за вас изводи. Да започнем с корицата на книгата от незнаен автор – Маймунка сладунка – книга за баня.


Малката маймунка беше голяма пакостница и обичаше да прави смешни номера. Един ден увисна на опашката си и тайно отмъкна бананите на тигърчето, слончето и папагалчето.

След това се покатери на едно високо дърво и започна да вика:
-          Ехо! Слонче, къде съм?
Ррр-р-р , тигърче, намери ме!
Хвър-р-р, папагалче, стигни ме!
Но тигърчето, слончето и папагалчето не можеха да я видят.


Накрая маймунката се подхлъзна и цопна право в една кална локва. Пляс!
-          Това е най-смешният ти номер!- разсмяха се тигърчето, папагалчето и слончето.
-          - Ама че смешна  маймунка сладунка!

И край...

След поредното прочитане, след чаша вино и отчаян ден, затваряйки очи, изведнъж започнах да възприемам реално приказката като басня, в която малки палави маймунки крадат бананите на вероятно работливите жители на гората. След това се качват на висок пост и започват да се подиграват на невинните си жертви. Логично е, че от високо се пада лесно. Винаги маймунките са късметлии, под дървото има кална локва, в която въпросният екземпляр весело цапа, все едно, че е в спа басейн на специална терапия.  Бедните животни всеопрощаващо се радват на  падението на поредната маймунка сладунка и се смеят, но за бананите никой не казва нищо. Вероятно те са изядени и ги чака дълга и гладна зима. Гладните животни обаче се радват на номерата на маймунката и не им пука. Те дори не помнят, че са имали някога банани.

И книжката свършва. Мисля, че не бих искал да я разказвам повече в този типично български сюжет на малката ми дъщеря. Още повече, че щастливата маймунка в калта, надула бузи с хорските банани се е превърнала в жизнерадостен маймун и плашещо много ми напомня на поне няколко български политици от наши дни.

Внимавайте и вие какви приказки четете и в какви приказки вярвате. И си пазете бананите.

сряда, 4 декември 2013 г.

Да развенчаем мита за Дядо Коледа...



От няколко дни ми се говори постоянно за Коледа и за добрият старец Дядо Коледа. В стаята звучат тихо коледни песни, очаквам да премине един впряг с еленчета, да захвърчат подаръци, да се чуе „хохохо” и въобще, да дойде празникът. Жанета твърди, че дори трябва да разкажа на моята любима дъщеря Уляна - Мария за този „добър старец, пълен с достойнства...”. Моля за дребна корекция, нещата не са въобще така, както ни ги представят. Нека да приложа своите аргументи...
Дядо Коледа живее в Лапландия, където цяла година година джуджетата неуморно правят играчки
До тук всичко е ясно, офшорна зона, работилници, в които хора /а може би и деца, под 18 години/ работят без почивен ден, без ясно изяснено заплащане, осигуровки, синдикални права, отпуск, здравна грижа. Да не забравяме и пълната липса на връзка с НАП – никой не е наясно какво влиза, какво излиза, откъде идват пасивите и как се борави с активите. Нищо сякаш страшно, свикнали сме му в България, просто не го очаквахме и от Дядо Коледа.
„Той дарява с подаръци послушните деца.
Темата за ДС е все по-актуална, а нима можем да отречем мрежата от агенти, които явно работят за него и му донасят всичко за всяка наша постъпка. Много вероятно той да е дори шеф на отдел, огромна престъпна мрежа от доносници, които търсят всяка наша издънка, за да ни откажат подаръци в края на годината.
„Той е справедлив и отговаря на всяко желание.
Една от причините за относително малкото пагубно влияние на престъпната му група е извънредно тромавата му администрация, която нито отговаря на поща, подадена по какъвто и да е начин, нито пък адекватно разпределя подаръците. Не се правете ,че не помните, когато сте искали бляскав самолет със светлини, а са ви подарявали чорапи и книга. И точно обратното, искате чорапи и книга, дете от Третия свят сте /отново споменявам България/, а ви подаряват кукла, която на странен английски казва – Hello, I Love You и се киска, както са я програмирали някъде, вероятно пак джуджетата на „добрия” старец.
„Дядо Коледа е щедър към добрите деца!
Поредната измама, повечето подаръци ги купуват родителите, за да не разочароват децата си, а никой не е регистрирал процента от подаръци, дадени лично от дядо Коледа. Няма да споря,  но знаете, че той е пренебрежимо малък. Да ви говоря ли отново за проблемите във фабриката му? Къде отиват другите подаръци? Как къде...в магазините, където ги купувате на десеторни цени.
„Той пътува с впряг от елени и обикаля по целия свят”
Еко активистите биха ръкопляскали, стига да не се замислят за тази експлоатация на горките животни, които трябва да разкарват пълната шейна по света, при това и да се усмихват и да цвилят щастливо, защото ги снимат.
„Делата на добрия старец се славят от всички”
Отново съмнения, при това потвърдени, за солидни подкупи към всички възможни медии, които говорят за добрина, за щастие, докато през другото време говорят за кръв, помия и насилие?

Представян е като закръглен старец с дълга бяла брада, облечен в червено и бяло.
Въобще не говорим за съмненията за налични масонски капитали в цялата афера или проста PR акция на Кока-Кола, която е излязла извън контрол и сега ги е срам за си признаят.

И как да говоря на детето ми за този международен престъпник, който експлоатира хора, не плаща данъци, мами децата, мъчи еленчета...Та дори и Пеевски е като малък непослушник, в сравнение с този международен аферист!

Все по-симпатичен ми става Дядо Мраз, който с манталитета на партиен секретар на малко цехче, управлява ударна група от работници, които творят дървени камиончета и патета от грозна жълта пластмаса. Бузите му са червени, вероятно тайно пие нещо сгряващо, все пак е подложен на много стрес. Често ползва и обществен транспорт, а Снежанка, въпреки всичките клюки, не му е любовница, а просто вярна секретарка, която влиза в роля поради силно намаления щат на цехчето. И сигурно не раздава много подаръци, но са истински. Толкова истински, че дори сърце не ни дава да се похвалим с тях. След дългата нощ новогодишна, той седи на малко столче, Снежанка му масажира крака през чорапите и той и шепне уморено – Май остаряхме, Снежке!
Една нормална човешка история, пълна с остарели, но правдиви ценности. Не е ли това по-добрият герой?

четвъртък, 28 ноември 2013 г.

Странни сънища в главата ми...

Да ви разкажа какво сънувах! Не помня дали това не се е и случило...в някой друг живот или измерение.
Преди много години, когато нямаше интернет и такъв достъп до информация, във всеки град имаше по едно бюро на Балкантурист, в което човек отиваше, за да бъде настанен в хотел. Не трябва да звъниш със стотинки по телефона на хотелите, те не трябва да вдигат, в квартирното бюро знаят всичко и те пращат.
По някакви причини снощи сънувах, че се озовавам в подобно бюро и се мъча да си взема хотел. Вътре имаше една леля, която стоеше и безучастно мълчеше на въпросите ми. Усетих се странно, все едно съм последният и посетител в живота и като служител в подобно бюро, след мен ще затвори вратата и никога повече няма да приеме никого. И понеже вече се усеща излишна, тя може да го практикува с последния си клиент и да си поиграе с него, като предаде служебните си задължения. И се събудих.

Първата ми мисъл беше, че се сещам за още нещо подобно...Бюро за намерени вещи, последното от които бях видял някога преди 1980, при това в квартал Казански, който тогава беше пълен с млади хора и така различен и малък! Дни след това разбиха бюрото и на неговото място направиха бензиностанция, от която сега си наливам понякога гориво.

Замислих се за фаталната неизбежна обреченост на новото време, която се сблъсква с абсолютното безвремие на старото. Не знам какво ще сънувам днес.


понеделник, 25 ноември 2013 г.

За неочакваните женски подаръци към любимите мъже

Жените обичат да подаряват неща на любимите мъже. Ножички за обрязване на пури, яхти, спортни коли - всичко това, което мъжете обичат.

Ваня добре ме познава и затова смело поех към вратата, когато ми каза - За теб са...
Обожавам разправиите около вратата с амбулантни търговци и с религиозни дейци, а този път пред мен се изправи китайка от Свидетелите на Йехова, подкрепена от местна леля - вярваща.
Много сочна хапка, като за понеделник вечер. Аз им разкрих, че съм роднина на Исус, че съм атеист, че се усещам много близо до него, въпреки това. Предложих им ако загубят пътя и светлината, да ми се обаждат да ги напътствам, при това - директно от роднината
 Попитах ги те имат ли да дават нещо без пари, нещо по-конкретно имоти, коли, друго движимо или недвижимо имущество, пари без пари също може. Китайката се ухили и ми казва: - Аз от предния път помня теб, ти пак без пари искал!
Умрях от кеф, обожавам да говоря глупости и да ме слушат най-внимателно!

Разкошен разговор, след който аз ухилен се върнах в стаята и искрено благодарих. Ваня наистина знае с какво да ме зарадва! И не се шегувам никак!

вторник, 19 ноември 2013 г.

Какво би било, ако забогатея? Как да забогатея? Вечните въпроси...

Пътувайки в падащия мрак, на връщане от работа, осъзнах, че ако забогатея някога, ще направя едно единствено нещо - къща или апартамент в някой малък град и село. Мечтая си да се изолирам  леко от шума на тълпата, да отделям време на Ваня и Дингито, да мога да слушам примерно музика по цял следобед или да чета книги по цяла нощ. Обожавам безвремието, което царува в тези села, добър начин да раздължиш всичко, като вкусен и дълъг бонбон, който поемаш на части.

Но тук идва и проблемът...как да забогатея? С работа стана ясно, че няма как да стане. Вече съм гърбав от нея. Дали да не продам на света разочарованията си, както направиха Венедикт Ерофеев и Уди Алън? Уви, котировките са много слаби, много. Защо ли пък да не стана месия и да възглавя някоя секта, като стана техен вечен водач и ръководител? Добра идея, но трябва да кажа сбогом на самотния живот в малкото село, а остава и да се наложа и чудеса да правя, ами ако се получат. Един наш роднина преди 2000  години така почнал и после такива каши отворил по света, че още спорят живял ли е, не е ли живял...

Сетих се, че мога да ви предложа, ако случайно се спънете в куфар с конвертируема валута, можете просто да ми го дадете и така да ме спасите от тежката драма - КАК ДА ЗАБОГАТЕЯ?
За останалото вече мога и сам!

вторник, 12 ноември 2013 г.

Много настроение в две песни....

От няколко часа съседът ми върти Батальонът се строява и Сто патрона, свършват песните, а той ги пуска пак, отново и отново. Не знам какво се случва, но това е поредната вечер, в която върти две песни в някаква поредност, а после настава тишина.
Приспивам малката и се чудя, след като почне да разбира, какво ли ще и обясня за този човек, защо върти в някаква странна поредица две песни по цяла вечер. Какво ли изпитва?

Докато слушах как Дингито леко похърква, сетих се, че около 1982 година официално имах първата си касета - 6 минутна демонстрационна касета Сони, на която човек можеше да си запише точно две песни, че и малко да не му стигнат. Редовно дебнех по радиото да запиша някоя песен, имах на разположение един моно касетофон Сони, който живя почти до 2002 година, когато се амортизира съвсем, след години упорито лашкане навсякъде.
 Безкрайно много нощи, в които слушам радио, за да запиша за пореден път по една страна с една песен и да чуя касетата  милион пъти на другия ден.
Няколко неща, които научих от малкото оранжево SONY:
- ако имаш място за две песни, трудно може да събереш три
- стандартната поп песен е около 3 минути и нещо. За зла ирония - винаги с малко не ти се събира.
-по гласа често можеше да се познае водещият каква песен ще пусне, станах добър психолог :)
- научаваш се да мериш време, пространство и разстояние - дължината на лентата
- все някога се налага да изтриеш нещо, научаваш кое е важно и кое не...
- изтриваш все някоя любима песен, за да събереш нещо ново...научих се и да губя.

Безкрайно много неща, които любителят на гореописаните песни едва ли ще разбере някога. Вероятно ще се наложи да мисля за изолация, за полиция или за друго жилище. Сега и разбрах и кой пуска песните, ох...

неделя, 10 ноември 2013 г.

За спомените преди лягане като сладък бонбон за уморени мозъци



От много време, при силна умора, винаги затварям очи и се връщам в много минали моменти от живота ми. Сигурно това е някаква неосъзната форма на защита и отпускане. Само преди няколко часа, аз умирах от умора и заспивайки,  отново спомените ми ме връщаха някога, много отдавна...
 
 По незнайни причини, внезапно се сетих, че някога в село Гита имахме пощальон. Не можете да си го представите, но по улиците тогава обикаляше нарочно облечен човек, който разнасяше вестници и писма.  Да уточня, че тогава имаше улици и асфалт, защото сега в селото ми няма дори и далечен спомен от тях и природата бавно си връща всичко, като бавно и методично погребва всички останки от цивилизацията в храсти и друга растителност. Но тогава, поне в спомените ми, всичко беше ново, а „глашатаят”, както му викаше дядо ми, гордо и наперено всеки ден около 13-14 часа носеше дежурният брой на Работническо  дело, който с нетърпение чаках, за да знам какво ще дават по телевизията. Около доставките имаше определено доста мистика, защото много рядко го засичах как го оставя между дъските на външната врата, но хартията беше много често топла и миришеше на хляб.  Според дядо ми, „всяка сутрин звънели в Чирпан по телефона, казвали им какво да пишат и  така бързо в Чирпан и околните села се появявал новият брой”.  Той много си падаше по странните обяснения, като едно от първите му такива беше за една ужасна буря. Той ми обясни, че „ на небето се води битка, бият се руснаци и американци”. Аз понечих да взема участие в битката и както ме е държална ръце да гледаме небето и светкавиците, с крак счупих прозореца на кухнята. Естествено, голяма уплаха от моя страна, стъклото беше донесено специално от Чирпан и над 35 години стоя здраво и на мястото си, докато някой не се опита да влезе с взлом и го разби. По същия начин ми обясни и кои са „пънкарите”. Тъкмо се беше обръснал отстрани и имаше коса само отгоре. Било е някъде около 1987 и аз вече имах представа за пънка /смътна/ и зяпнах като видях своеволието на селския бръснар. Дядо ми обясни, че това е „пАнска прическа”, като полското „пан”, които преди се носели обръснати отстрани. Не го приех за вярно, но и дядо ми нямаше как да знае за пънкарите все пак.
Но да се върнем към спомените с пощальона.
Понякога той носеше и списание „Пчелар”, което също четях, въпреки, че нищо не разбирах.  Когато пристигаха писма, той влизаше до къщата и тържествено ги оставяше, дори и само картичка да имаше в плика.

Сякаш винаги е било едно вечно лято, с посипани от слънце плочки, топъл вестник и тиха вечер, в която гледаме телевизия на тъмно, за да не се блъскат пчелите в светлината от прозореца. Веднъж развързано, въображението ми наистина няма спирка. Представих си как бавно са се разредили писмата, как са опустели къщите, как все по-малко улици е обикалял пощальонът и как се е пенсионирал преждевременно и е починал, кълнейки нямо времето и неговия ход. Цял един сюжет за филм, който никога никой сигурно няма да направи, защото трябва да излезе от главата ми, а това е така трудно.

На сутринта, след една солидна глътка кафе, когато вече умората бе само спомен, в главата ми се появи еретична мисъл. Възможно ли е всичко това по-горе да е просто илюзия, породена от някакви пристъпи на умора, ниска кръвна захар или просто някаква ретро- лудост...Защо постоянно се връщам в един илюзорен свят, в който живея по цели нощи, след като той най-вероятно не е съществувал. И имам ли някакви доказателства??

Оказа се, че не е невъзможно да се намерят доказателства за ОНЯ свят. Само просто трябва да вдигнете глава нагоре...


Не може да не сте забелязвали това огромно пано с двамата космонавти, което се появи някъде около началото на 80-те години в града ни, посветено на първата космическа мисия, което после бе преработено, за да отрази и втората. Времето е изтрило всички надписи, но ясно се виждат хората в скафандрите, нали...



Стоях зяпнал и се сетих, че тук някога посрещахме космонавтите, които посетиха Стара Загора.  С наивния си тийн акъл се надявах, че те ще вървят по улиците в същите скафандри, но те бяха в костюми, а зад тях и около тях сякаш вървяха абсолютно всички граждани на града.

С тях се случи същото, както и с моя пощальон от село Гита – измете ги времето, 20-30 години се оказаха фатални за оня свят, който сякаш сега осъзнавам, че обичах. Но тук картината си стои, явно доказателство, че все нещичко е било истина. Не бих се учудил, ако сега много от вас зяпнат, че сега за първи път виждат тези рисунки по стената на този блок. Не бих се учудил, толкова често гледаме само към обувките си, не и нагоре.

След това доказателство, мога да пътувам неограничено в спомените си, нали? Бях на път да се отпусна отново и да мина по цялата улица, заедно с тълпата с космонавтите, когато ме преряза съмнение. Някога са вярвали, че мъртвите носят на очите си запечатани последните си мигове  и ако видиш очите им, ще узнаеш какво последно са видели преди смъртта. Дали това не са разсейки, които се въртят пред очите ми, тъкмо с такава цел? И дали спомените ми не ми пречат да видя това, което стои пред мен. И дали не бъркам, че си спомням, вместо да мечтая.  Дали сладкият бонбон на миналото не вреди с високата си захарност и куп вредни и неполезни съставки?

На този въпрос вече не можах да си отговоря.

петък, 8 ноември 2013 г.

Петъчно усещане за края на годината

От няколко седмици приспиваме Дингито в нашето легло, като и даваме възможност да се навика, навърти и в точния момент да загасим лампата и тя да заспи сладко сладко, бърборейки си нещо. Тази чест обикновено се пада на мен.

Така беше и днес, но прегръщайки я, докато тя повтаряше тихо нейното "блиру, блиру" се замислих. И се усетих в едно абсолютно безвремие, точно както се усещам по време на новогодишните празници. Наоколо е така тихо, нищо не се случва, сякаш само минути преди това не е било петък, в който всичко около теб ври и кипи...

Затворих очи, беше много тежка седмица.

събота, 26 октомври 2013 г.

За неуспеха ми да стана Господ...



Винаги съм искал да тренирам сам. Особено това лято, когато към 9 вечерта в залата нямаше почти никого, можех спокойно да помоля да спрат силната музика и тихо да ми пуснат новините, за да гледам ревящата „Оставка” тълпа и да мисля за основата на всичко това. Обожавам самотата в залата, когато мога да изключа главния мозък и да не мисля за нищо, освен за глупости, абстрахирайки се от реалността в имагинерно пространство,  до което иначе трудно достигам.

Загледан в тавана, легнал на лежанката, бутайки с крака нагоре тежката метална преса, аз усетих, че може би съм на път да разбера света. Таванът, шуплест и грубо боядисан, в евтин милитари стайл, като пчелна пита, в която всяко отделение бе тясната килийка, в която живеем ежедневно. Работа, у дома, работа, у дома, работа, у дома, у дома, у дома...повторение, което води до едно окончателно „у дома”, след което няма нищо друго. От години пред очите ми постоянно стои картината от първото ми пътуване с влак през нощта, като съзнателен тинейджър – милиони светлинки, като зад всяка от тях стои прозорец, лампа, маса, хиляди човешки съдби и истории. Можеш да се побъркаш, ако посмееш да поискаш да научиш и една малка част от тях. Вероятно само Господ е толкова могъщ и всесилен, за да може да ги поеме и да ги осмисли, както и да им даде насока. Аз не съм Господ,  но от това пътуване намирам гледката на далечната светлина за магнетично привлекателна, опитвайки си поне да си представя какво се случва там, поне зад някое от прозорчетата.

Таванът е опасан с тръби с различни цветове и пълнеж – кабели, отопление,газ. Като основните магистрали, по които можем да поемем ние - добро, зло, нищо /ежедневие/...Хиляди пътеки, оплетени една в друга, както животът ни, объркан и неразбираем за самите нас. Не знам кой е поставил тръбите и кой движи нещата вътре – енергия, топлина, все материални понятия, зад които стои непознаваема материя, която трудно можем да осмислим, докато чаткаме ключа на осветлението.

Добре, а къде съм аз в тази картина, който дойдох през осеяната със златисти листа улица, за да застана на лежанката и да видя всичко това, да осъзная гениалната му простота и самота. Дали просто трябва да стана и да забравя за всичко – или да се опитам да вменя себе си в този нов свят, като първият човек, разбрал  как  е устроено всичко. Трудно е да бъдеш Бог, но когато пред теб се открива една нова вселена, а ти можеш да я обясниш и осмислиш, защо да не опиташ. Нима в крайна сметка Бог не е пътник през осеяна с паднали листа тъмна улица, който върви в неясна за простосмъртните посока и никой не знае целта му.
И може би един мой дъх би предизвикал божествената синергия, която да доведе до Големия взрив и до новия свят. 

Поех дълбоко въздух...

За голямо мое съжаление, воден от добрите ми намерения, но подведен от леко замътения ми от падналата кръвна захар мозък, както и от сгънатите ми под тежестта на тежката метална плоча крака, Божественото дихание не излезе през правилния отвор.  Загуби се някъде между мокрите ми от пот долни гащи и еднакво мокрия спортен панталон, лишено вече от всякакъв намек за чудо.  Таванът и моето обяснение за света не можаха да бъдат осмислени, а аз загубих шанса си да стана Съзидател. Изпуснатият от мен Божи дъх се разсея някъде в залата и изчезна за секунди.

Вероятно злонамерени читатели биха ме обвинили в злоупотреба с протеини и лош хранителен режим. Не бих могъл да оспоря нищо от това.

Десет минути под душа и навън в тъмната улица, посипана с листа, като Бог, който се беше провалил и пътуваше отново в неясна посока. Бях се провалил.


P.S.  По повод някои запитвания от последните дни – „Защо пиша?” – смело отговарям, че така спестявам пари от психоаналитик.  Не търсете нищо друго, за да не го намерите.  :)