вторник, 4 октомври 2016 г.

За лъжата, за която не бива да и казвате, че е било лъжа...

Връщам се от родителската среща. Пореден ден в градината, сутрин, в която ревем, мразим всичко, плачем и се тръшкаме.
"Тате, не ми е хубаво, тате, вземи ме, тате, не искам..." - едва успява да промълви през сълзите.
Още от вратата и казвам:
"Мише, теб най-много похвалиха госпожите. Много хубаво рисуваш, пееш, четеш! И много слушаш!"
И разцъфтя това дете, усмихна се, игра си, гледахме пак за "Кучето Гръм", а после легна да спинка, като почти сама се облече. А утре няма да плаче, сигурен съм.

Нали няма да и кажете, че съм я излъгал? Госпожите бяха заети с толкова много други неща, че не похвалиха, но и не критикуваха никое дете. Правилно, те още не ги познават. Затова си позволих и да те излъжа, Мише. Ако някога му попаднеш на този текст, сигурно много ще ти стане смешно, че това е била първата ми лъжа, на която наистина си се хванала. Защото бързо ми разкриваш другите лъжи, затова :)