Зимата на неговото недоволство...

Винаги съм се учудвал на ужасното положение, в което живеем, съчетано с покорството ни към всяко случващо се нещо около нас. Дали няма как да възроптаем, да опитаме да променим нещата...
Винаги се сещам за тази история от средата на 90те, една студена и зимна съботна утрин. Рано сутринта бях в любимото ми кафе Дръмс и седях на масата до вратата, зяпайки отвън случващото се. Хора, тръгнали на всички посоки, снежинки падат, всички намусени, доларът скачаше, криза, немотия...И всички са отчаяни, все едно да драснеш клечка и всичко ще изгори в пожара на народното недоволство.
Облечен с костюм човек на около 50 години с куфарче. Повъртя се, после се изкачи по стълбите на Профсъюзния дом, отвори куфарчето и извади един тромпет. Поогледа се и започна да свири "Стани, стани, юнак балкански".
Започнах да се чудя какво става, хората на улицата започнаха все по-бързо да вървят, без даже да се оглеждат. Сигурно човекът си мислеше, че от планираната му изява ще започне народен бунт, който да обърне нещата и да промени България.
С изтичането на последните акорди на Балканския юнак, точно когато прибърсваше уста, за да започне нещо ново, дойде линейка и двама в бяла много убедително и приятелски го набутаха вътре.
Снегът продължаваше да пада, хората пак започнаха бавно да се влачат по улиците с тъжни погледи. Вероятно революционерът с тромпет вече беше някъде на легло, със солидна доза успокоителни. И как по дяволите въобще да протестираш в тази държава, след като Бърза помощ пристига така бързо?

За нещата през нощта...

От няколко седмици не мога да спя нормално. Отдавам го на куп причини, нерви, стрес, преумора, гадна настинка, но около 3 часа сутринта скачам и не мога да заспя. Първият път се зарадвах, така денят уж ще е по-дълъг, но втората сутрин вече не мислех така. След това се усещах вече само стар човек, който се буди по никое време, не знае какво да направи, за да заспи, а като заспи, сънят му е нервен и никакъв.

Ще се опитам да ви разкажа за основните неща, които винаги са ме карали да се усещам добре вечер, а може и това да ми помогне.

Радио

Да си призная, не помня как открих радиото. Сигурно е свързано с меломанските ми занимания, когато дебнех да си запиша някоя песен по радиото, което в началото на 80те бе все едно да търсиш златен пръстен сред тонове пясък. Но радиото беше стар ВЕФ, в чиято чест увивах с кабел всички дървета в градината на къщата на село и се мъчех да хвана какви ли не чужди радио-станции. Очаквах чудеса, но те трудно се случваха. И въпреки това, представете си вечер в една стара селска къща, в която винаги има какво да шуми или да създава странен шум. И едно хлапе на около 12-14 години, което е наредило една камара книги от селската библиотека и вече уморено, не му се чете, седи в тъмната стая посред нощ и върти копчето на апарата. Вой и стонове от заглушителните станции, но въпреки това...понякога тайно хващах турски радиостанции, по които въртяха от техните, протяжните песни. Вечер попадах и на радиотеатъра по Христо Ботев, по който слушах ту бойки социалистически реализми, ту странни неща, които по-късно разбирах, че са на Рей Бредбъри. Дълги часове вечер, отваряш очи, навън нещо шуми, вятър ли, не разбираш, но от радиото звучи някаква странна съветска военна музика. Отваряш очи и ти говорят нещо за пчелите или за отглеждането на бубите или някаква такава абсурдна тема за ранна утрин. Имаше дори и утринна гимнастика, която спря по едно време, времената вече не бяха в подкрепа на колективните занимания.

Много си харесвах тези вечери, летни или зимни, в тази стара къща.

После продължих да слушам радио и то само и предимно едно – Христо Ботев. Единственото радио, което ми напомняше и все още ми напомня за онези хубави вечери, с радио театъра, със странните концерти с музика на народите, с шантавите тематики по никое време.

Тишината

Обожавам и тишината, в която можеш да чуеш и дишането на човека до теб. Такава тишина, в която и най-нелепият и далечен шум да се чуе и да отекне и да се замислиш, защо и по каква причина.

Сутрин започват да си палят колите, още е рано за ставане, но всяка кола е с характер, знаеш по кое време кашля, плюе, храчи, но тръгва на някъде си. Представете си странното влудяващо усещане от нечий разговор навън, който чуваш всяка дума, имаш усещането, че си свидетел на нещо абсолютно тайно, ти и само ти. Момент и само тишината е останала в ушите ти, цъкането на часовника, шум от нечии крачки по асфалта.

Далечните светлини

За първи път ги забелязах при едно пътуване във влака до Варна, някъде краят на 80те. Пътуваме прави, няма места. По едно време се отпуснах на чантата си и се загледах през прозореца. Милиони светлинки от десетки далечни и близки къщи. Мислили ли сте, че зад всяка такава светлинка стои по един човек, с неговата съдба, а ти минаваш на парад, а покрай теб са хиляди, десетки и стотици хиляди съдби. Сега през прозорецът ми се вижда само гора и хълмове. Прекрасна гледка, но на мен ми се гледат и тези малки светлинки.

Миризмата на книга

Обожавам да заспивам с носа в книгата, заровен дълбоко в миризмата на стара хартия, лека влага, мастило, дървен шкаф. Естествено, не каква да е книга, а нещо хубаво и старо, с твърда корица, песни от отдавна изтрити времена, илюзиите на хора, които отдавна ги няма на този свят. Наскоро си купих такива книги от една книжарница в Трявна. Оставям книгата на пода, за да я намеря някоя друга вечер, когато се нуждая от подкрепата и. И заспивам, замислен...

Сънищата

Напоследък много взех да сънувам. Странни и някак много реални сънища, в който участват куп мои починали роднини, в които си живеем нормално с тях и дори ми се струва нелепа мисълта при събуждането, че ги няма отдавна. Не съм ходил никога на психо-аналитик за това, но имам и много сънища, свързани със селото ми и тази селска къща, която от години стои сама и сигурно като живо същество крещи от болка и от болестите на старостта.

Сигурно чувам нейните викове, но явно не намирам куража да отида там и да видя всичко така остаряло и потрошено, там, където някога цареше живот и красота.  Дори по улиците имаше насадени рози и люлякови храсти, миришеше страхотно, всичко бе много нормално и рационално. Това сънувам много често.

                                                                             Старите филми

Имам над 2 терабайта с тях. Стари версии на Батман от 60те, черно-бели филми на ужасите, в които несъразмерни чудовища от каучук нападат хартиени градове. Добавете стара съветска фантастика, европейски нео-реализъм от 70те години, Пазолини, стари версии на Тарзан, японско кино с чудовища.

И ако бързате да ме обвините в пълна липса на вкус,  просто обичам старото кино, да се завия с одеало в хола, да зяпам картинки и да си тренирам въображението. Знам, че са голяма част от тях са негледаеми, но...харесват ми.

 

Дали ще успея да заспя тази вечер и да сънувам, виждайки далечните светлинки, зад които всичко е добре и обитателите им са щастливи? Дано...

Днес Ваня ме подпитва...

Днес Ваня ме подпитва: "Да си включвал нови канали?"
И след това директно ми заяви: имаме нов денонощен порно канал, случайно да си се абонирал?
За мой ужас и учудване, в мрежата на Близу вече функционира денонощен порно канал Пентхаус с яко чукане по никое време. Около 18.15 една кака правеше такава напоителна свирка, помагайки си с краката си, че чак и аз се учудих. Въобще, одобрявам политиката на Близу да доведе тези акробатични секс новости до България и да измести по един логичен начин публиката от всякакви други телевизионни помии - сериали, Биг Брадъри, реклами...
Остава да разбера и кой е положителният герой в порното и защо никога не се женят, въпреки многото секс. Ако вие знаете отговорите, моля, споделете...

Хубава Елена търси любов...

Тази история се случи преди много, много години, когато интернет и социалните мрежи бяха още екзотично явление, а целият свят бе обединен от една трибуквена мрежа – ICQ. Вероятно е било толкова отдавна, че дори и аз не мога да си спомня нито точната година, нито точното време. Със сигурност, те нямат и никакво значение.

Стоиш си у дома, някаква вечер е, в която не можеш да спиш, слушаш музика, ровиш се из нета, чатиш с приятели. Изведнъж в ICQ се появи нов абонат, който ми иска разрешение – с ник Chicholinata. Не обърнах внимание кой знае какво, добавих, очаквайки да го изтрия след няколко минути. Получи се някакъв странен разговор, който ще се опитам да пресъздам...

Chicholinata: Мъж ли си?

Аз: Да.

Chicholinata: От Стара Загора ли си?

Аз: Да.

Chicholinata: Обичаш ли секса?

Аз: Какво???

Chicholinata: Имаш ли кола?

Аз: ???? Какво става? Не те разбирам?

Chicholinata: Може да се видим.

Аз: Добре, дай снимка.

Получих замазана снимка, на която ръка опипваше две гърди в нещо като мрежест сутиен, без лице.

Аз: Това ти ли си?

Chicholinata: Да, а имаш ли кола?

Аз: Не, нямам.

Потребителят излезе извън линия, а най-подходящото нещо за мен бе да го изтрия. Нямаше и да му обърна повече внимание, ако след няколко дни не получих пак искане за разрешение за достъп от същия потребител, който повтори пак своите въпроси – дали съм мъж, дали имам кола и дали искам секс...Вероятно не помнеше, че сме говорили. Поисках пак снимки. Получих същата снимка, заедно с една в по-крупен план, в която се виждаше и лицето. Имам неприятния навик да помня лица, но да забравям откъде ги помня. Това  го бях запомнил – младата жена, която всяка сутрин около 9 часа автобусът от Дома на инвалид стоварва на центъра в Стара Загора. Често минавах от там с колелото по това време и ги засичах. 

Докато мислех и гледах снимката, тя вече беше изчезнала пак  и не беше на линия.

И сигурно нямаше да отдам значение повече на това, ако една сутрин не я видях пак пред рейса, но с компания- мъж на около 50те, който и помогна да се качи в колата му, сложи количката на задната седалка и тръгнаха на някъде. Мъжът бе точно от категорията, която бих нарекъл „стар ерген”  - износен костюм, съветска кола, притеснен и нервен. Друга сутрин я видях с друг мъж, пак от същия вид, който я вкара в колата и тръгнаха на някъде. Трета сутрин видях друг мъж, но с букет, пак над 50те и вероятно пак стар ерген, който чакаше закъсняващия автобус. Той дойде и пак тръгнаха, с колата му.

Нещата започнаха да ми се изясняват.

И пак вечер, когато Chicholinata се появи в ICQ и ми зададе отново въпроса си:

Chicholinata: Мъж ли си?

Аз: Да. И те познавам. Всеки ден те виждам с автобуса.

Кратко смущение, пауза...

Chicholinata: И какво от това???

Аз: Нищо, но дори името ти не знам, аз съм Ивайло.

Chicholinata: Елена, Хубавата Елена от Дома на инвалида.

Поговорихме си още няколко пъти, тя беше около моите години, болна от детски паралич и изпратена в дома от роднините си, които не можели да се грижат за нея. Нямала пари, търсела мъж, който да я защитава и да живее с него. Всеки път с различен мъж, в периода от деня, когато рейсът ги води в града. Търсела ги в интернет, възрастни и от Стара Загора.

Някои били много гадни и се подигравали, други били добри, но повече не се обаждали, трети не се интересували от нищо, само от секса с нея, някъде в колата около града или където и да е. Дори и не помнела имената им. Не се страхувала,  нима можело да стане по-зле.

След няколко седмици тя изчезна въобще от ICQ. Така и не разбрах какво стана с нея, защото и не я виждах повече в автобуса. Иска ми се да повярвам, че е намерила своя мъж някъде. Дано не се лъжа. Стари спомени от минали години...

С нетърпение чакам да свърши Биг Брадър 2012

С нетърпение чакам да свърши Биг Брадър 2012. Такава помия не бяха правили, съвсем нормално, вниманието на зрителите хич го няма, как да го има, като...ами, продуктът им не става. Още седмица, а дори и секс не е имало, реве гладната за зрелищна ТВ помия аудитория.
Какво ли ще стане, ако примерно Къци наебе Фънки? Или обратното? Или Багата да набие всичките и да си отиде...Явно и тук няма да има резки обрати, а помията ще тече ли, тече...
Време е да се бяга обратно в света на хубавата музика...

За сънищата и дните ми!

Снощи сънувах, че срещам Бойко Борисов на входа на един плаж. Декорът бе като от "С деца на море". Той се разлюти, че на входа на плажа някой е сложил хартиена шапка с надпис БСП и от яд ми заби една вилица в крака. Не ме заболя много, но го ритнах и той падна във водата и всички много му се смяха, а той ми се кълнеше, мокър като мишок. Събудих се притеснен, дали не е станал някой световен катаклизъм, обвиних крайчеца от едни национални новини, които изгледах неволно и почти се успокоих.
Стоях зъзнейки в хола, завит с едно одеало, когато от телевизора пак чух нещо, което ме накара да настръхна...На поклонението пред патриарх Максим, Лиляна Павлова целунала иконата на Исус Христос с устни с червило и това предизвикало смут, защото на иконата останала целувка. Образът на Сина на Бога е трябвало спешно да бъде почистен от червилената целувка на Лиляна Павлова. Моля по-запознатите с библейската символика да коментират.
Пътувайки в колата се замислих, че вероятно границата между моите сънища и между "реалния живот" се размива много. Да, целунатият Син Божи от министър Павлова е една прекрасна пост-модернистична творба на изкуството, за която и Анди Уорхол не е могъл да си мечтае. За сметка на това, всичко започна да ми прилича много на италиански филм на ужасите от 70те години, в който описват идването на Антихриста. При това, от тия, евтините.
Започвам да се щипя, моля ви, искам да се събудя.

За политиката на Български пощи и простаците - с любов!

Има няколко места, на които още цари див и неконтролируем комунизъм - КАТ, българското училище, още няколко и естествено, Български пощи. Човек не може да не обича тази държавна фирма, в която женици на средна възраст, работят под огъня на воплите на пенсионерите и всякакви други обективни бедствия, при това за доста под средната заплата.
Съвсем отскоро, в Български пощи проявяват усърдието да проверяват всяка вътрешна и международна пратка, като изрично забраняват вътре да слагате наркотици, оръжия, тубички, флакончета и тн. Вероятно всеки от управата на тази държавна фирма вярва, че всякакви екстремисти упорито изчакват реда си, не за да платят тока на съседа или да си купят пантофи или някоя друга екзотична стока, а за да изпратят нещо много опасно, поне към Парламента или нещо още по-важно, примерно, нокторезачка за Обама, с която той опасно да се пореже и да започне Трета световна война.
И така, една история. Отивам днес на пощата ни, с два пакета. Жената на гишето ги приема, разколебава се и казва:
- Ама много е голям! Какво има вътре....
Моят дежурен отговор:
- Печатни материали!
Логиката и е желязна:
- Какво пращаш тук, много е голямо! Нали знаеш, че има списък със забранени неща за пускане...
Облива ме студена пот. Двадесет минути поне разопаковане и опаковане.
Носът ми долавя лека миризма на пот и алкохол и до мен на гишето се накланя леко почерпен чичо, чийто коментар смразява служителките:
- Кво да праща, путки праща! И фалшиви пари! Днес от тотото му са се паднали...
Склонен съм да повярвам в БОГ. Чичото вкарва служителките в някакъв потрес, той прави още няколко опита да повтори "Путки праща!", а те затихващо мрънкат, че не трябвало така, но ми приемат пакетите, като ми съскат, че ако нещо стане, ще ми лежат на съвестта.
Бях склонен да го черпя поне една бира, но той остана да си плаща тока. Прекрасна история, която бих искал да споделя с вас! Не може да не ги уважиш тия пияни чичковци, които по обяд вече са пийнали две ракиики с чорбичката и в главата им са само...пари и путки.  Не може и да не уважиш и най-голямата останала държавна фирма - Български пощи. Просто трябва да ги обичаме! Иначе, ще ни е зверски трудно да ги разберем!

Смъртта на Патриарх Максим...

Днес всички медии говорят за това, какво било, що било, параноята на тълпата, която ще посети погребението, че щял да бъде погребан зад любимата си икона...
Гледам на какво дередже е Българска православна църква, парад на скъпи коли, злоупотреби, хомосексуализъм /не съм против това, всеки има своя избор, но християнството е твърдо против, доколкото си спомням/...и хиляди опечалени хора, които тъжат, защото е починал някой, когото даже и не са забелязвали или споменавали в мислите си преди това.
Изключително наивно и лицемерно, пореден довод, че ако имаше Бог, той едва ли щеше да допусне това...

Вече сме новодомци...

Вчера успяхме да вземем ключовете за новия апартамент. Странно усещане, няколко стаички, в които до преди няколко часа е кипял живот, дори още мирише на гювеч. Сега всичко е празно, само в единият от шкафовете намерихме забравен пуловер. И тишината е много странна, направо кънти. Но нещо много ми хареса - огромен прозорец, през който се вижда голяма част от града, хиляди светлинки, които мигат, напълно безконтролно и всяка сама за себе си. Виждат се и много, много далечни селца. Обожавам да гледам това, особено, ако пътувам. Често си представям какви хора живеят зад всяко светнало стъкло. Просто един стол и милиони светлини. Защо да не прекарам така цяла вечер?

Медитация с баница в ръка

От няколко вечери сънувам, че сутрин ям гореща баница с айран. Събуждам се мляскайки. Днес бях твърдо решен да си купя една гореща баница със студен айран. И представете си, заръфах баницата, не бях закусвал, а около мен започнаха да падат листа от дърветата.  Седнах на една ограда, кръстосах крака, замислих се. Какъв е смисълът на живота? Не съм ли в житейската си есен или напротив, в някой горещ август, само дето аз не го разбирам. И какво се случва с листата.
Бях на път да премисля всичко или да променя живота си или и аз не знам какво, когато двама цигани с кирки преминаха край мен, позагледаха ме, единият възкликна "Айде по една банца..." и се запътиха към баничарницата. След това  и те седнаха на оградата. Тримата ръфахме топлата баница и мълчахме. Вероятно всеки си мислеше за нещо свое, поне аз вече гледах само листата, които падаха ли, падаха.