Приказка за роботчето, което счупило зъбите на вълка

Имало едно време един куклен театър, в който живеели много кукли. Между тях имало и един вълк, който бил много гладен и страшен. Всяка вечер го затваряли в метална кутия, за да не хапе другите играчки.
Една вечер забравили да заключат вълка в кутията и той изскочил и започнал да хапе куклите. На заека пухчето, на прасето ухото, на принцесата ръката, на царя шапката. От всички отхапал по нещо. Обаче, под куклите имало малко метално роботче, като костенурка. Вълкът решил да го изяде, за десерт. То било направено от много здраво желязо и като го захапал, всичките му зъби изпадали.
На сутринта хората от театъра видели, че всички били нахапани, а на вълка му няма зъбите, а само роботчето било здраво. Пратили повредените кукли в София на доктор, а малкото роботче станало герой.

И понеже вече 50 пъти я разказвам на Уляна-Мария, реших да я споделя с вас.

Вечер у дома...предизборна ;)

Спокойно и ледено ;)

Как бързо и лесно да си намерим билети за изцяло разпродаден куклен театър - ръководство

В деня на изборите, решихме да ударим малко през просото и да отидем на куклен театър. За наше съжаление, отпред ни чакаше дебело подчертан надпис, че за постановката "Вълкът и седемте козлета" на Държавен куклен театър, Стара Загора...БИЛЕТИ НЯМА.

Обиколихме няколко пъти театъра, но нещата започнаха да стават меко-казано драматични. Тя реве и иска на този театър, на точно този театър и на никой друг. Време беше да приложа уменията си на психолог, маркетолог и всякакъв такъв, само за да спася деня. Прилагам едно кратко ръководство за действие, което може да бъде полезно и на други родители:

• Въпреки, че пише, че няма билети, задайте контролните въпроси - Ама съвсем ли няма? Къде отидоха? Кой ги купи? Съвсем ли няма, нито един?. Запазете последователността.
• Гледайте тъпо и мигайте на всеки от отговорите, без значение какво ви казват.
• След последния отказ, запитайте детето дали е чуло и дали е съгласно, че нито един билет не е останал.
• Ако и да не плаче, помолете го да не плаче, което веднага ще се обърне в плач.
• Механично повтаряйте "Само два билета, ако имаше, нямаше да плачем, нали?"
• Седнете точно пред касите и не мърдайте, докато не ви повикат.
• Ако сте добри, това няма да ви отнеме повеч от 2 минути.
• Гледайте пак тъпо, но с щипка благодарност.
• Носете дребни банкноти, едрите всяват смут.
• Влезте бързо в театъра, пиесата започва!

Днес това проработи за нас, а защо да не проработи и за вас? Един час Уляна-Мария се кри под седалката, гледайки да не я види вълкът, но зяпайки с голям интерес едно прекрасно представление. Другата неделя сме пак там, бъдете и вие. Ще се радвам, ако съм ви бил полезен, мили родители.


P.S. С малко повече мелодрама и артистизъм, върши работа пред КАТ, НАП, НОИ и подобни. Възпитайте артистичността си, развийте я и у детето ви. Полезно е.

За лъжата, за която не бива да и казвате, че е било лъжа...

Връщам се от родителската среща. Пореден ден в градината, сутрин, в която ревем, мразим всичко, плачем и се тръшкаме.
"Тате, не ми е хубаво, тате, вземи ме, тате, не искам..." - едва успява да промълви през сълзите.
Още от вратата и казвам:
"Мише, теб най-много похвалиха госпожите. Много хубаво рисуваш, пееш, четеш! И много слушаш!"
И разцъфтя това дете, усмихна се, игра си, гледахме пак за "Кучето Гръм", а после легна да спинка, като почти сама се облече. А утре няма да плаче, сигурен съм.

Нали няма да и кажете, че съм я излъгал? Госпожите бяха заети с толкова много други неща, че не похвалиха, но и не критикуваха никое дете. Правилно, те още не ги познават. Затова си позволих и да те излъжа, Мише. Ако някога му попаднеш на този текст, сигурно много ще ти стане смешно, че това е била първата ми лъжа, на която наистина си се хванала. Защото бързо ми разкриваш другите лъжи, затова :)
 

На цирк, като на цирк...нейното първо представление

Да си призная, не съм от най-големите любители на цирковото изкуство. Последен път съм посещавал цирк някъде около първата половина на 80те години на 20 век. Тогава идването му един път годишно бе събитие, равносилно с приземяването на НЛО. Огромен купол, десетки каравани с какво ли не, шумна музика, хиляди посетители, бой за билети, тълпи от хора, които само стоят отвън, за да усетят от атмосферата - не можеш да забравиш това. Тогава загубих и усещането си за цирк. Или бях остарял, което е по-малко вероятно или бях намерил в друго духа на свободата, който тогава представленията излъчваха. После се заредиха години, дълги и някакси тъжни, в които понятието "цирк" загуби допълнението си "изкуство" и се превърна в диагноза на фарса, в който живеем. Безброй представления от клоуни с луди очи, които ни убеждават в абсурдността на номерата си.
Днес представлението на цирк "София" успя да промени нещо от моята суха прагматичност на мъж на средна възраст. Успя да ококори и дъщеря ми, която на 3 години и половина, изкара без да трепне почти 2 часа, загледана в случващото се на манежа.

Мащабите отдавна не са същите,ние не сме наивните деца от 80те, които приемаха всичко за истина, дишахме в очакване на чудо и не вярвахме, че така бързо е дошла нощта, когато излизахме навън.
Съвсем не искахме "да ходим на цирк", но щом видяхме шапитото, Уляна вече не можеше да бъде спряна. Вътре вече видя и много свои приятели от яслата, на които махаше, горда, че е заедно с тях. Не знам какво е разбрала тя или другите малчугани от програмата, но мисля, че не е въпрос до разбиране, а по-скоро до усещане. А такова имаше, дори и в по-възрастната аудитория, която беше оставила за няколко часа дори и любимите телефони и не социализираше в социалните мрежи. Не мисля, че можеш да разбереш цирка. Има много неща, които опитвайки се да проумееш, просто ги губиш. Усещането за карнавал, което те кара да живееш в различен свят, да сложиш шарени очила, с нестандартен диоптър.
Сигурен съм, че и малката ми дъщеря го е усетила, а утре ще ме кара да наредим куклите и да им изнесе цирк, с номера, които тя е измислила. А аз ще пляскам, по същия начин, както плясках и днес на представлението. Изкуството трябва да се подкрепя!
Не пропускайте и вие да посетите представленията на цирк "София", когато и където се срещнете с тях. Два часа, които могат и трябва да променят вас и начина ви на мислене.

За невероятните разходки, които си правим...

И нали сме си големи приятели, татко и дъщеря, като ни накривят шапките, тръгваме на разходка.
Първа спирка - една хлебарница до Жабките. Паркираме отвън, купуваме меденка и сокче и сядаме на една ограда. Много обичам този квартал, една такава особена атмосфера на стар монолит, кооперации, които са повече домове, отколкото блокове. Цари приятна тишина, около нас играе едно коте, на което подхвърляме трохи. Колкото и да не иска да яде у дома, бисквитата с мармалад е изядена за минути, вече меденката дава зор, оставяме я на котето. До нас живущи пият кафе, удобно седнали на същата ограда, тихичко е, не минават коли, вътрешна улица е, особено спокойствие. Не се е променило от времето, когато аз бях дете. Само тогава беше по-ново.
Спирка две - градската градина. Въртим се на рибката, кончетата, люлките, пързалките, тичаме с децата. Успяваме да се откъснем, едва когато виждаме триколка, направена от дърво, от която звучи поп-фолк, свети в различни цветове. Някаква идиотска бизнес идея за рикша, в която може да се возиш, осветен от евтини лампички и озвучен от радио с балкански фолк, далеч от данъчните, защото билети не видях. Повървяхме малко след рикшата. Изкушавах се да си го поръчам, да седна и да разпаднем рикшата, като отмъщение за лошата музика, но и така преживяването си беше доста сайкъделик.
Спирка три -Дръмс. Тя е вече доста уморена, сяда на масата, вадя телефона, пускам Чебурашка, пием сок и кафе. По едно време тя вдига поглед и казва - Тате, айде да си ходим.
И тръгваме в тъмното към колата, светейки си само с телефона.
Хубави, летни вечери. Приятни занимания на един татко с малката му дъщеря. Ще се повтаря скоро, като прекрасна отплата за един тежък ден.

За моментите и почерпката...

Има моменти, в които бих искал да се налея до ушите, както и всички вас да почерпя. Ей така, без нищо насреща, просто защото и точно днес.

Снощи цяла вечер не спахме, защото Уляна-Мария се разболя. За всеки родител това е напълно обяснимо, да кръжиш с колата от лекар на лекар, до аптека, обратно у дома, да трепериш, докато тя плаче. Да я отпусне чак към 5 часа, когато и ти заспиваш, само за да станеш в 6 за работа и едва да гледаш.
И после на бегом да се върнеш в 14.00, за да отидете пак на лекар, а тя да реве, плаче и да се опитва да повърне. За пореден път.

След няколко часа сън нещата изглеждат по-добре. И за нея и за нас. Пие си лекарствата, пийва по малко водичка, в настроение е да тича и да измисля нови думи.
Майка и заспа в 8, тя вече също спи, а аз седя и ми се пие. Не да се напия, просто да почерпя, че този път ни се е разминало. Този път. Ние си знаем, че сме късметлии, но дали наистина всеки път ще е така. Дано тази вечер е спокойна, всички да се наспим.
Ще ми се да сънувам как с чаша вино слушам /примерно/ плоча на Майлс Дейвис и въртя по няколко пъти всяка страна и няма никъде и нищо за къде да бързам. И да идва от прозореца хладен въздух с аромат на липа и гора, какъвто усетих снощи пред блока. И нощта да не свършва, за да мога след виното и джаза да легна и да спя неограничено много.
Нагъл ли съм? Вероятно да, затова просто ви черпя виртуално, че може би ни се размина нещо лошо, че това прави денят хубав. Някой ден ще има и вино и Майлс Дейвис за всички, обещавам.

Гласът от задната седалка...

Пътуваме с колата и тя ми говори. Загледала се е навън, явно и е интересно.
- Тате, нали колите не ходят по тротоара? Само хората ходят...
-Да, а ти човек ли си или кола?
Никакво колебание:
- Аз съм доктор! Лекувам  животни и деца, ако са болни!
- Как ги лекуваш?
- С голямата инжекция и с лекарства. И със сладолед! /това е сиропчето за кашлица, което по вкус напомня сладолед. Купил съм и' най-голямата инжекция, за да лекува куклите с нея, любима играчка и' е./
Пътуваме още с колата...
- Наистина ли ще станеш лекарка?
- Сериозно бе, нали имам инжекция! Аз съм лекарка!

Колко ли години ще минат, преди наистина да станеш лекарката, която искаш да си. :)
Но това е една хубава насока, в която наистина те виждам, Мише.

 

Как ли ще ме пенсионират?

Ех, моето момиче, когато прочетеш някога това, аз сигурно ще бъда вече пенсионер. Не защото ти така късно ще се научиш да четеш, а защото вероятно татковците на такива момиченца ги пенсионират с миньорите, това е.
Налях си едно вино, отдъхнах си, а днес беше трудна вечер...

Абе, моето момиче, защо така пищя и рева при лекаря? Знам, че те е страх, ама той само искаше да те преслуша. И с голямо усилие успя, а ти рева, плака, все едно инжекция ти бият. И съвсем не разбрах, защо не ми даде да ти сложа якето, чак в колата се успокои, но тогава пък ревна, че искаш на кафене.
Но преди това- в аптеката.
Там пък съвсем изумях - защо ти трябваше да ме гониш и да ми показваш какво ще ми купиш от всеки рафт? Та ти си още така малка, а аз нямам нужда да изкупувам цялата аптека.
След конско от мама по телефона, обратно в колата, имаме обещание от твоя страна, че ще си облечеш якето. Но трябва и на заведение да отидем...нищо, че е 8.30 вечерта.
Тайно се надявам, че близката кръчма ще е празна и ще можем да те залъжем с някое сокче като награда за това, че въобще даде на лекаря да те прегледа.
Оказа се, че кръчмата е пълна, запушена от цигарен дим, вътре се слуша най-долната чалга и през дима едва пробиват светлинките на някаква цветомузика. И влизаме ние, някакси неочаквано, баща и дъщеря с почти 39 години разлика :)
Отсреща ни зяпат, ние ги зяпаме изненадани. През нас минават лъчите на цветомузиката.
- Мише, тука е много гадно, нали? - шепна и аз с надежда, че няма да ти е харесало.
Но ти блестиш, усещаш, че тук е купонът.
- Много е хубаво тате, не е гадно! - ми отговаряш ти...
Естествено, излизаме и си отиваме у дома. Ти вече спиш, аз вече съм си изпил чашата и ...пиша това. Наистина ще ме пенсионират с миньорите, дааа, с такава дъщеря -разбойничка. :)

Нейният първи концерт - 13 август, 2015

Днес водих малката на първия и концерт. С голямо желание тръгнахме, но май пързалките и люлките победиха. До един момент, когато на кавъра на SCORPIONS  - WIND OF CHANGE тя наостри уши и вика:
- Тате, концерт!
Пихме вода и на концерта. А там няма ни едно свободно място, малката гледа сцената, изключително впечатлена. Припява си нещо, а после надвиква песента и ми вика:
- Ша седними, тате?
И намерихме къде да седнем, пак гледахме, после пак ставахме, а като решихме да тръгваме, тя с жален глас казваше:
- Ша дойдими пак, нали тате?
После ме води на разкопките пред операта и ми заявава:
- На жаз ша ходими, тате?
Демек, тук е бил Джаз фестивалаът, тя го помни и иска пак.
Не съм музикант, но тя май ще се окаже музикално дете, няма как, след като го възпитаваме в правилната музика. ;) Която и да е тя, покрай изкривения вкус на татко и.
С голям зор се прибрахме, весели, щастливи, леко нахапани от комар.

Няколко шантави момента, които ме правят горд, че съм и баща

• Отиваме при личния лекар. До кабинета и - магазин с дамски дрехи и аксесоари. Дърпа ме, влизаме, избира си диадема, плащам я. Диадемата и заспива. И тръгваме гордо пак към кабинета на личния лекар.
• Нося я на ръце, тя с диадемата. Гледа на света от високо. И както си вървим, срещу нас идва една леля, която се заглежда в нея и така я зяпа, че буквално се размазва на един от металните стълбове на осветителните лампи. Шеметна красота, от която боли.
• Гледаме снимки на бебета. Вика ми - Вземи, вземи, тоест, да си вземем бебе. Викам добре. Но как ще го кръстим? Момент на замисленост и...идва отговорът...Аптечка. Тук вече и двамата зяпнахме. Това е.

Как станах дядо..

Люлкам малката мишка на люлките. Тя затваря очи, разперва ръце и все едно лети във въздуха. И се усмихва, смее се с глас и стиска очичките. Сигурно наистина си представя, че лети...
И аз люлея ли, люлея...

До нас на съседната люлка се люлее момченце, което в един момент ме зяпна заради очилата. Дядо му с тъмни очила, а аз с друг вид. И започна да мрънка и да ми иска очилата.
Дойде майка му и му говори:
- Мамо, ако дядото си даде очилата, той няма да си вижда внучето...
Изкашлям се и подмятам:
- Но аз го играя татко...
Майката не се стряска и все едно не говори на мен изкоментира:
- Ми то все едно и също...

Мише, Мише, в навечерието на 41вия си рожден ден, татко ти го заигра като..дядо...

За една по-различна Коледа - 2014

Светът е пълен с хора с различно мнение относно Коледа. Когато към понятието Коледа се прибави и Ивайло Тончев, мненията рязко се поляризират....
- Оооо, той не празнува, той е песимист /и шепнешком  добавят  -...и атеист!!/
- Аааааааааа, празнува той, ама се прави!
- Еееееееее, де да можеше и да празнува ли?
- Ъъъъъъъъъъъ, кой е Ивайло Тончев?
Няма да крия, последната група в глобален аспект е най-голяма!

Но когато човек си има Динги, нещата са коренно различни. Една хубава Коледа, част от която прекарахме мълчейки, защото Мишето заспа в баба си, след много лудеене и бели. Абе, имало смисъл от празника, имало.

Сега пием вино, ядем ядки. Смятам да отида в кухнята и да помириша една луканка, да наруша коледната атмосфера. Да не излезе, че нещо се радвам на Коледа, как ще се изложа пред толкова много хора...?

Питате ме, защо не я захапя направо ли?
Ми вегетарианец съм, не го ли знаехте?

Мисля си за галените имена на Уляна-Мария...

Те са много - Мише, малко Мише, всеизвестното Динги, Бисквитка

Добре де, но ако някога Уляна-Мария Ивайло Тончева стане голям човек, примерно по-голям и от баща си и от майка и, взети заедно - най-малкото президент или нещо повече, дали журналистите няма да я подиграват...
И какво ли ще им отговори? Мисля си, че тя винаги ще е татковото и маминото момиче. И ще знае какво да отговори :)

Но тя сега е вече голяма, скоро става на 8 месеца, затова нека да забравим бебешките имена, тя е вече...Уляна-Мария Ивайло Тончева. И не приемаме компромиси :)

Първите ни срещи с телевизията и масовата култура :)

Прилагам на вниманието ви две снимки от първото официално зяпане на Шрек, при което Уляна-Мария ахкаше и вайкаше при всяко появяване на котарака в чизми. Работата е ясна, имаме малко коте, което обича да се гушка ей така:

Защо ли пък да не поседим и на ръба на дивана, пак тате подкрепя и напътства :)

Официална среща с котетата на ресторант "Кончето", близо до село Пряпорец

Днес се проведе официална среща между Уляна-Мария и три котета, официални представители на ресторант "Кончето". След  явно и силно изразен интерес един към друг, малкото Динги ги атакува с дружелюбна усмивка и успя с гукане да предаде удоволствието, че е точно тук и по това време има среща с тях. Котетата бяха поласкани и с мъркане изповядаха своята вярност към всеки, който им подаде нещо вкусно за хапване. Бяха раздадени вкусни картофки от гювечето с мешаната скара, подхвърляни към котетата специално от Тате и разпределяни справедливо от Мама, и двамата охрана, шофьори, преводачи и спътници на Уляна-Мария.

След кратката и радушна среща, във видимо приповдигнато настроение, малкото Динги пое обратно към града, където получи топла баня и мляко, поседя малко пред телевизора с надежда медиите да бяха отразили нейната визита при котетата и блажено заспа, смучейки пръста си.