понеделник, 29 август 2016 г.

За невероятните разходки, които си правим...

И нали сме си големи приятели, татко и дъщеря, като ни накривят шапките, тръгваме на разходка.
Първа спирка - една хлебарница до Жабките. Паркираме отвън, купуваме меденка и сокче и сядаме на една ограда. Много обичам този квартал, една такава особена атмосфера на стар монолит, кооперации, които са повече домове, отколкото блокове. Цари приятна тишина, около нас играе едно коте, на което подхвърляме трохи. Колкото и да не иска да яде у дома, бисквитата с мармалад е изядена за минути, вече меденката дава зор, оставяме я на котето. До нас живущи пият кафе, удобно седнали на същата ограда, тихичко е, не минават коли, вътрешна улица е, особено спокойствие. Не се е променило от времето, когато аз бях дете. Само тогава беше по-ново.
Спирка две - градската градина. Въртим се на рибката, кончетата, люлките, пързалките, тичаме с децата. Успяваме да се откъснем, едва когато виждаме триколка, направена от дърво, от която звучи поп-фолк, свети в различни цветове. Някаква идиотска бизнес идея за рикша, в която може да се возиш, осветен от евтини лампички и озвучен от радио с балкански фолк, далеч от данъчните, защото билети не видях. Повървяхме малко след рикшата. Изкушавах се да си го поръчам, да седна и да разпаднем рикшата, като отмъщение за лошата музика, но и така преживяването си беше доста сайкъделик.
Спирка три -Дръмс. Тя е вече доста уморена, сяда на масата, вадя телефона, пускам Чебурашка, пием сок и кафе. По едно време тя вдига поглед и казва - Тате, айде да си ходим.
И тръгваме в тъмното към колата, светейки си само с телефона.
Хубави, летни вечери. Приятни занимания на един татко с малката му дъщеря. Ще се повтаря скоро, като прекрасна отплата за един тежък ден.

четвъртък, 25 август 2016 г.

Парадоксът на това да си мотивиран безработен през 2016

Стои пред вас някой, когото викате на второ интервю. Видяли сте нещо в него, искате да му подадете ръка, защото той е така мотивиран и е показал зрънце възможност, с което веднага надскача всички други кандидати за позицията.
Срещу вас на дивана са явно поласкани, радват се, че са оценени, за пръв път им се отдава да започнат да правят нещо, с което са искали да се развиват. Така пише и в няколкото мотивационни изречения, които съпътстват кандидатурата в джобс.бг. Той иска да работи при вас, само и единствено. Друго не иска.
Разбрали сте се, че заедно ще развиете онова, което вие виждате в кандидата. Разговорът за парите е бърз и приключва за минута - условията го удовлетворяват.
Разделяте се с усмивка и с добро усещане, че нещо добро започва.
Само няколко часа ви делят от момента, в който получавате сух мейл, че точно днес и в течение на тези няколко пъти по 60 минути, някой му е отправил много по-добро предложение за работа, на което той не е отказал, а вие...за вас късмет и да търсите отново. Прималява ми. Започват пак интервюта, четене на CV-та и търсене на хора, на които да се доверите.

Добре де, как да разчетете тези няколко реда. Това ме занимава сега.
Вариант 1: Той е бил напълно честен, че това му е мечтата, но по-високата заплата го е отклонила. Нормално, това го разбираме всички. Скоро очаквам пак да кандидатства, нещо ми го говори. Дано не се превърне в дежурното присъствие в jobs.bg, интернет общество от трайно безработни, които дори не им пука от това, че с години пускат CV-та с име и телефон и само 1 снимка вътре, без значение къде е обявата или за какво е - диспечер полети или мияч на чинии.
Вариант 2: Той не е бил напълно честен, не е това мечтата му, но е нямало как да излезе културно от ситуацията, просто ще обещае, а после ще си даде почивка и ще откаже. Дали има по-добра работа, едва ли, нещо ми подсказва кога някой лъже.
Вариант 3: Нямам идея защо. Каква е идеята да хабиш време, "да преследваш мечтата си", да получиш шанс да бъдеш част от нея и за 2 часа да си смениш мнението. Не го разбирам.




събота, 20 август 2016 г.

Някъде в далечината гръмна гръм...

Някъде през началото на 80те години, намерих една книга в тавана на дядо ми и баба ми. Имаше едни стар шкаф, в който се съхраняваха стари /дори и за онова време/ книги, снимки, документи, писма. Аз, като любопитко, редовно се качвах горе и търсех нещо интересно. Някои попадения бяха ключови за вкуса ми в следващите много години, като примерно тази семпло и просто оформена книга:
Толкова пъти съм я препрочитал, че сигурно знам наизуст всичко вътре.
Един от последните разкази вътре беше "И гръмна гръм" на Рей Бредбъри. Историята е кратка - група ловци на екзотични животни пътуват в миналото, за да прострелят динозавър, който и без това е обречен да умре. Важно условие за пътешествениците в миналото - не трябва да правят нищо, което може да промени хода на времето. Един от тях  се плаши и хуква да тича при вида на динозавъра. Още тогава виждат, че е убил една пеперуда. При връщането им в бъдещето, вече всичко е променено, няма и следа от света, който са напуснали само преди часове. Мъртвата пеперуда е променила хода на световната история.

Колко често се случва дребни и маловажни детайли да променят нацяло хода на историята, на всичко около нас? Животът е съставен от синхронизирани малки зъбчати колела, които са абсолютно несъществени, на фона на огромни механизъм. Но ако едно от тях откаже или промени ритъма на работа на следващото, тогава всичко може да се промени. Осъзнавате ли го това и не ви ли плаши то? И гръмна гръм...



Оркестърът на Милчо Левиев - Блус в 9 - оригинал от 1965

Този инструментал чух случайно по радиото преди около година, в някакво предаване по никое време, в което говориха за Милчо Левиев. Още от първите тонове, признавам си, настръхнах. Джаз с примеси от народна музика, много модерен коктейл по онова време. Динамичен и примамливо екзотично звучащ. Ще речеш,  че е записано в Ню Йорк, а не в социалистическа София.
След дълго търсене попаднах и на оригинала. Споделям го сега и да ви е сладко: