събота, 27 декември 2014 г.

Празни мисли...отново за благотворителността по Коледа

Рано сутринта, Коледа 2014. По телевизията дават сладникави филми, малката тича наоколо. Изведнъж около 9.30 сутринта се звъни на вратата. Някакси плахо. Отварям и пред мен застава дребна жена с принтиран на ксерокс лист. Подава ми го и заявява:
 - Имам болно дете и съм тръгнала да събирам по 1 лев от всеки за операция.
На листа има описана история, снимка на дете. Няма епикриза, няма документи. Няма нищо. И тя мига едно уморено, държи и кочан с документи, явно да ми даде документ, че съм дал. Поредният служител на фондация Х.
Не спорих с жената, благодарих и затворих.
Знаете ли, тази година се усещам наистина в капан, капан на благотворителността. Не знам как се случи,но за един месец участвахме /аз и Ваня/ в няколко акции за събиране на пари за какво ли не, с различни суми. Много от хората около мен направиха нещо подобно. Как мислите, дали това е помогнало или решило нечии проблеми?
Много бих искал да се случват чудеса, уви...вероятно те не се случват.
Замисляло ли ви е, че огромен брой хора търсят помощ за лечение навън. Всъщност, какво се случва? По моя информация, част от казусите покриват скъпоструващи доплащания на осигурени пациенти за животоспасяващо лечение тук или в чужбина. Много глупаво - осигурените, които плащат своите пари за здраве, реално нямат как да се възползват от правата си, без да доплатят. Системата не работи.

Втори случай - липса на адекватно лечение или специалист в България, забавяне на решението на Фонда за лечение в чужбина - всеки тръгва да се спасява сам, продавайки каквото има и търсейки помощ от приятели и непознати. Системата пак не работи.
Трети случай - неосигурен пациент с ниски доходи, пред когото и 300 лева са непосилна сума. Какво правим в такъв случай, системата пак не работи правилно за всички. Четвърти случай - отчаян пациент /осигурен или не/, който тръгва да търси лечение по света и се хваща буквално на всяка информация, дори и в електронна поща, че някъде в някой град по света правят терапия на нещо "уж" нелечимо, което обаче само там успяват да излекуват. И се тръгва по света, с много надежди и очаквания, с твърда сума в джоба, а връщането е много трудно. Системата тук също не работи.
Пети случай и вероятно над 50% от исканията за благотворителност - чиста измама, която работи за някое трето лице,а често болестите и хората /ако са реални/, парите отиват по друго предназначение. И тук системата явно не работи, защото тези измамници са все още на свобода.
Представете си, че с вашите пари, енергия и усилия съществува алтернативна система на здравеопазване, съвсем различна от системата, създадена от държавата. Благотворителността се опитва да коригира всички грешки, като създава идентична система, в която също съществуват пробойни и която е силно зависима от държавните органи, които не си вършат работата. Няма ли да е много по-просто всички усилия да се насочат в нещо елементарно - да се коригира първичната система на здравеопазване, да се избистрят възможностите и да се изчистят злоупотребите, а ако след това има нужда, благотворителността да коригира.
Ако си говорим честно, събирането на пари за хора в нужда е еднакво несправедливо, както и съществуващата система - факт е, че благотворителността не помага на всички, а на по-социалните, с повече приятели, с повече възможности да вдигнат шум. Другите какво да правят, техният шанс къде е да бъдат забелязани.
Но направим ли така, че да се забележат всички, всъщност никой няма да бъде забелязан - приходите ще станат нулеви, защото болката ще стане ежедневие, както е вече в държавната система.
Ако си говорим за помощта за социални домове и институции, виждам същия проблем - неработеща система и мошеници - поделени по 50%. И тук се влага толкова много енергия в това, а не се направи така, че социалната система да не си прави оглушки за елементарни неща. Оглушки, от които някой трети си печели солидните джобни.
Не знам дали няма да стана прицел на негативни мнения след публикуването на този текст, хората са толкова чувствителни по тази тема, защото всеки е засегнат или има засегнат роднина или приятел. Но лично аз доста се замислих, въпреки,че твърдо няма да спра да подпомагам каузи, които смятам за адекватни. Когато и колкото мога.
Но време е да променим подхода си, всички от нас, които имат възможност да променят нещо около себе си. Прави се толкова много, а се случва толкова малко. В същото време нещата не вървят.

вторник, 23 декември 2014 г.

За малките спомени, които намираме на неочаквани места

Като бях дете, често ходех по всякакви библиотеки и четях тонове книги. Личният ми рекорд е 17 книги за една седмица, като библиотекарката дори мислеше, че и се подигравам и лично опита да ме изпита, но това е друга история.
И представете си, понякога в книгите намирах снимки, писма, надписи и бележки от предишните читатели. Което още тогава ми се струваше много странно, интересно и често се мъчех да съставя цялата история, да открия какво точно се е случило, кои са хората на снимката или защо това писмо към някого е оставено вътре в книгата. Много често ги оставях обратно в книгата, за да могат да продължат пътя си към читателите.
Ровех се из плочите си днес, когато намерих няколко интересни надписа, ще ми позволите да ги споделя с вас, нали?
Надпис на първия албум на Щурците:
Посланието е ясно: На 21 в 7 часа в Пето районно...Ламбрев
Надпис на плочата на KEITH EMERSON AND THE NICE
Надисът ме накара да примляскам: For our three days, full with nice things! Eva
Не се нуждае да ви представям какво е значело това за 70те, три дни с някаква си Ева, руса прародителка на сексапила от соц-блока, която харесва KEITH EMERSON. Завидях на сънародника ни, наистина :)
Дали не е бил същият, викан в Пето районно, от някой си Ламбрев?
Кой знае, кой знае. Историята засега мълчи, но можем да си го представим.



понеделник, 15 декември 2014 г.

Да се свиеш от студения вятър по пътя към дома...

Петорно CD издание, което обожавам да слушам вечер, когато всички заспят.

Нищо, че вече наизуст го знам. За първи път слушах музиката от фестивала Монтерей в едно култово пловдивско заведение Трабанта, с истински трабант отгоре, а под него зли хипари. Мезе боб, питие ракия и бира, на видеото се въртяха непрекъснато или Джими Хендрикс или някаква безкрайна версия на Монтерей Поп. Влизаш някъде около 18, поръчваш бира, боб салата с няколко филии хляб, още бира, разговори,  още бира. Някой пуши трева наоколо. Тогава това не беше така фрапиращо. Столовете бяха меки, все едно откраднати от някоя дискотека с интериор от 80те.  И вдигаш очи и на телевизора Джими Хендрикс прави соло. Тогава се заслушах в него и го харесах, трудна победа. И после след няколко бири, тръгвах към квартирата пеша. Не знам защо, но все ми беше студено, а пътят бе дълъг, нямаше автобуси. Вървиш покрай релсите, гарата, тихите пловдивски централни улици и лекото подрусване от няколкото бири в повече /явно и една ми е стигала, след като сега и една ми е много/.
От друго пловдивско заведение пък научих Дженис Джоплин, джаз-кафенето Мария Луиза, където пък вечно миришеше на пържени картофи, пиеше се бира в подземния етаж, а на вратата на тоалетната имаше толкова мъдри мисли, че ако някой ги беше записал и популяризирал, те вероятно можеха да променят съдбата поне на България.
И до ден днешен като чуя Дженис, в носа ми е миризмата на фритюрника, съчетана с влажното мазе и силната музика.
Навлизат едни спомени, спомени в и без това разтревожената глава. Това е било преди 20 години точно. Слушам THE WIND CRIES...на Джими и по инерция сякаш се свивам от оня студен вятър, който ме вееше по дългия път успоредно на релсите. Вървейки към онази таванска стая, която за 4 години наричах дом.