събота, 14 юни 2014 г.

За сладките черници и за бежанците...

Вчера вечерта около 9 бях пред блока. Колата бях паркирал до една от черниците, които свободно растат пред нас. С ъгълчето на очите си видях, че до дървото има майка с две деца, които берат и хапват. Нека, черниците са вкусни.
Приближавайки, за мое голямо учудване, видях, че майката беше забулена - ясно, бежанци. Бях виждал няколко двойки, които живеят наоколо.
Доближих и отключих колата. Те се сепнаха, поколебаха се нещо и се отместиха. Усетих се, че се притесняват да не им се скарам нещо и не знаех какво друго да направя, освен да кимна и да се усмихна. Видях, че майката /на около 25-30 години/ е събрала в една чиста найлонова торбичка и зелени сливи.
Не знаеха какво да направят и гледайки ме, те тръгнаха към чешмичката. Пак се усмихнах и помахах на момчето, което остана назад да ме зяпа. Възраст около 3-4 години. Момиченцето бе около 2 годишно.
Странно усещане, дали не се притесниха, че ще им се скарам. Дали не бях прекъснал и вечерята им, някакво глупаво усещане за вина. Дали зелените сливи в торбичката не бяха и закуската им?
Това ли бяха прословутите канибали, престъпници и убийци, за които тръбяха всички? Замислих се. Вероятно България има голям грях пред тези хора. Голям. Съвсем напук на афишираната ни моралност и съпричастност.

понеделник, 9 юни 2014 г.

Как станах дядо..

Люлкам малката мишка на люлките. Тя затваря очи, разперва ръце и все едно лети във въздуха. И се усмихва, смее се с глас и стиска очичките. Сигурно наистина си представя, че лети...
И аз люлея ли, люлея...
До нас на съседната люлка се люлее момченце, което в един момент ме зяпна заради очилата. Дядо му с тъмни очила, а аз с друг вид. И започна да мрънка и да ми иска очилата.
Дойде майка му и му говори:
- Мамо, ако дядото си даде очилата, той няма да си вижда внучето...
Изкашлям се и подмятам:
- Но аз го играя татко...
Майката не се стряска и все едно не говори на мен изкоментира:
- Ми то все едно и също...

Мише, Мише, в навечерието на 41вия си рожден ден, татко ти го заигра като..дядо...

понеделник, 2 юни 2014 г.

За чифт счупени очила...

В неделя успях да си счупя и очилата. Малката мишка ги събаряше, разпъваше, бе логично и това да се случи.
Набързо отидох до оптиката и ги смених, без чувства, макар, че почти 6 години гледах само през тях. И хубаво и лошо видях, но напоследък ги усещах, че нещо не са ми по мярка.
Как да го обясня?
На прегледа ми го казаха ясно - диоптрите падат, а астигматизмът се увеличава. Как да го кажа с други думи - имам шанс да виждам все по-добре, но без очила виждам криво, размазано.
Днес пътувах без очила до работа, за 40 минути толкова много некролози, пълни с болка хорски очи, с които се разминавах, че сериозно се замислих. Дано новите ми очила да ми позволят да прогледна, в едни по-хубав и шарен свят. Или и новите стъкла няма да помогнат, а нещата ще стават все по-зле. Няма как, ще трябва да опитам, скоро ставам на 41 и започвам 42-рата. Движението по планинския склон надолу става неудържимо...