събота, 26 октомври 2013 г.

За неуспеха ми да стана Господ...



Винаги съм искал да тренирам сам. Особено това лято, когато към 9 вечерта в залата нямаше почти никого, можех спокойно да помоля да спрат силната музика и тихо да ми пуснат новините, за да гледам ревящата „Оставка” тълпа и да мисля за основата на всичко това. Обожавам самотата в залата, когато мога да изключа главния мозък и да не мисля за нищо, освен за глупости, абстрахирайки се от реалността в имагинерно пространство,  до което иначе трудно достигам.

Загледан в тавана, легнал на лежанката, бутайки с крака нагоре тежката метална преса, аз усетих, че може би съм на път да разбера света. Таванът, шуплест и грубо боядисан, в евтин милитари стайл, като пчелна пита, в която всяко отделение бе тясната килийка, в която живеем ежедневно. Работа, у дома, работа, у дома, работа, у дома, у дома, у дома...повторение, което води до едно окончателно „у дома”, след което няма нищо друго. От години пред очите ми постоянно стои картината от първото ми пътуване с влак през нощта, като съзнателен тинейджър – милиони светлинки, като зад всяка от тях стои прозорец, лампа, маса, хиляди човешки съдби и истории. Можеш да се побъркаш, ако посмееш да поискаш да научиш и една малка част от тях. Вероятно само Господ е толкова могъщ и всесилен, за да може да ги поеме и да ги осмисли, както и да им даде насока. Аз не съм Господ,  но от това пътуване намирам гледката на далечната светлина за магнетично привлекателна, опитвайки си поне да си представя какво се случва там, поне зад някое от прозорчетата.

Таванът е опасан с тръби с различни цветове и пълнеж – кабели, отопление,газ. Като основните магистрали, по които можем да поемем ние - добро, зло, нищо /ежедневие/...Хиляди пътеки, оплетени една в друга, както животът ни, объркан и неразбираем за самите нас. Не знам кой е поставил тръбите и кой движи нещата вътре – енергия, топлина, все материални понятия, зад които стои непознаваема материя, която трудно можем да осмислим, докато чаткаме ключа на осветлението.

Добре, а къде съм аз в тази картина, който дойдох през осеяната със златисти листа улица, за да застана на лежанката и да видя всичко това, да осъзная гениалната му простота и самота. Дали просто трябва да стана и да забравя за всичко – или да се опитам да вменя себе си в този нов свят, като първият човек, разбрал  как  е устроено всичко. Трудно е да бъдеш Бог, но когато пред теб се открива една нова вселена, а ти можеш да я обясниш и осмислиш, защо да не опиташ. Нима в крайна сметка Бог не е пътник през осеяна с паднали листа тъмна улица, който върви в неясна за простосмъртните посока и никой не знае целта му.
И може би един мой дъх би предизвикал божествената синергия, която да доведе до Големия взрив и до новия свят. 

Поех дълбоко въздух...

За голямо мое съжаление, воден от добрите ми намерения, но подведен от леко замътения ми от падналата кръвна захар мозък, както и от сгънатите ми под тежестта на тежката метална плоча крака, Божественото дихание не излезе през правилния отвор.  Загуби се някъде между мокрите ми от пот долни гащи и еднакво мокрия спортен панталон, лишено вече от всякакъв намек за чудо.  Таванът и моето обяснение за света не можаха да бъдат осмислени, а аз загубих шанса си да стана Съзидател. Изпуснатият от мен Божи дъх се разсея някъде в залата и изчезна за секунди.

Вероятно злонамерени читатели биха ме обвинили в злоупотреба с протеини и лош хранителен режим. Не бих могъл да оспоря нищо от това.

Десет минути под душа и навън в тъмната улица, посипана с листа, като Бог, който се беше провалил и пътуваше отново в неясна посока. Бях се провалил.


P.S.  По повод някои запитвания от последните дни – „Защо пиша?” – смело отговарям, че така спестявам пари от психоаналитик.  Не търсете нищо друго, за да не го намерите.  :)

четвъртък, 24 октомври 2013 г.

Няма да платим! Но ще си вземем захарта...

От много време не бях ходил на театър. Няма да платим! на старозагорския куклен театър, прекрасна постановка, издържана в добрия стар стил на перестроечния театър на абсурда, само че двадесет и няколко години след това. Но ми хареса, особено играта на актьорите и някои от посланията. Другите...малко изтъркани, но все пак, актуални. Вечно актуални.

Като част от пиесата, публиката трябваше да прехвърля едни пакети, уж от катастрофирал камион. Зад нас стояха цял ред лели, които преди началото на пиесата говориха за корупцията в БЗНС, за бизнес, за някакви други лелински дреболии.
И ето, камионът катастрофира, героите започнаха да прехвърлят пакетите, които бяха пълни с нещо леко, но на тях пишеше с големи букви "Кристална захар".

Не щеш ли, по някаква нещастна случайност, един от пакетите удари една от лелите по главата и събори очилата и. Актьорът на сцената удачно вкара импровизирано извинение в репликите си, но лелята продължаваше да търка очите си и ситуацията стана конфузна.
Дъщеря и обясни, че са и счупили очилата и двете станаха и напуснаха представлението. На втория ред останаха две празни места, точно по средата.

Една от съседните лели се загледа в гърбовете им и заяви тихичко:
- Аз да бях на нейно място, щях да си взема два три пакета захар и да си отида.

Представлението продължи. Добре е да усетиш магията на театъра до такава степен, че да повярваш, че наистина хвърлят захар от катастрофирал камион. Сетих се за оня стар филм с идващия влак, от който публиката масово бяга - защото не знаят какво да очакват.
Така явно става и с театъра, до такава степен сме се отдалечили от изкуството, че го приемаме буквално. Или просто актьорите са адски добри, а захарта е дефицитна. Надявам се да ми помогнете да си го обясня.





сряда, 23 октомври 2013 г.

Спор край пътеката, която води към храма

Наблюдавам днес през прозореца и какво да видя...отвън строят културен център на Бялото братство. Общи работници от определен етнос довършват работата по обекта, като задачата на един от тях е да изгради пътека от плочки втора ръка, през която да идват посетителите, защото наоколо е кално. И пътеката се вие през калната поляна.

Днес благовиден дъновист с дълга бяла коса и барета инспектираше работата на общия работник. На всеки метър дъновистът се спираше, сочеше плочките, обясняваше разпалено нещо, вдигайки пръст и към небето и сочейки във всички възможни други посоки.
Работникът вяло побутваше след него нарочените плочки, а по едно време отиде да пие вода и остави своя "бригадир" сам насред полето да човърка плочките и да вири пръст във всички посоки. Благовидното му лице се беше леко изкривило и той нещо мърмореше под носа си.

И сега, задачата...какво ли е говорил белият брат на наемният работник?
Дали е повтарял това:
"
В работата не трябва да има никакъв материален обект. Тогава ще бъдем свободни, независими.
Новият морал е абсолютното безкористие.
Работата, в която парите играят роля, не е Божествена, работа, дето парите не играят роля, е Божествена.
Когато отидеш при някого, ще му кажеш: „Ще ти работя без пари.” Свършиш работата – отиваш си.
Всеки народ се нуждае от нова мисъл, нова култура, която да го преобрази, да премахне затворите и бесилките.
Всеки ще работи, без да му се плаща. Това ще стане в бъдеще.
Докога човек ще се мъчи? Докато започне да работи от Любов. Аз ще отида пръв да работя на нивата, по пет часа на ден, без никакво възнаграждение. Ако правим така, ще бъдем един повдигнат народ. Ако всички мъже и жени постъпват така, на какво ще прилича България!
Истинската работа е тази, в която Любовта взема участие."

или го е псувал зверски? Склонен съм да заложа на второто!

неделя, 20 октомври 2013 г.

Антена за всеки беден в справедлива България

С интерес следя историята на цифровизацията. Първо, държавата налива милиони, за да уведоми всички, че ще цифровизира телевизионното излъчване. След това, налива още доста пари, за да купи на всеки беден приемник, на съвсем непазарна цена. След това, има още реклами, за да остане някой неразбрал, че вече няма аналогов сигнал.

Ако се замисли човек, с цената на хилядите реклами, просто можеше и да се подари по един приемник на всеки човек с телевизор и въобще да не се отваря въпрос, че ще става промяна в стандарта на излъчване. И без това, темата не развълнува никого, все едно в каква купичка ще ти сипват телевизионната помия, от пластмаса или дуралекс.

Но виж, преди  24 години, когато раздаваха куфарчетата с парите, системата далеч не беше така справедлива. Не всеки получи куфарче, даже доста хора и не разбраха въобще какво става. Но сега е различно, всички са осведомени и осигурени. Което няма как да не ви потвърди, че вървим по правилния път, към една по-справедлива България.

събота, 19 октомври 2013 г.

Мисля си за галените имена на Уляна-Мария...

Те са много - Мише, малко Мише, всеизвестното Динги, Бисквитка

Добре де, но ако някога Уляна-Мария Ивайло Тончева стане голям човек, примерно по-голям и от баща си и от майка и, взети заедно - най-малкото президент или нещо повече, дали журналистите няма да я подиграват...
И какво ли ще им отговори? Мисля си, че тя винаги ще е татковото и маминото момиче. И ще знае какво да отговори :)

Но тя сега е вече голяма, скоро става на 8 месеца, затова нека да забравим бебешките имена, тя е вече...Уляна-Мария Ивайло Тончева. И не приемаме компромиси :)

неделя, 13 октомври 2013 г.

Накратко за особеностите на виртуалния секс и някои перверзии...

Виртуалният секс е нещо, което всеки отрича да прави, но със сигурност е правил в някой етап от ползването си на компютър или ще прави. Нищо особено, рано или късно става така,  все едно сте се запознали на седянка или тлъка в Алтъново. Но да поговорим за перверзиите, които с напредването на научно-техническия прогрес, стават все по-странни.

Имах познат, който преди 10-тина години, в зората на скайп и социалните комуникации, сваляше масово мадами по мрежата. Неговият таргет - 30-40 годишни, женени.
Запознава се с тях, омаломощава ги с емотикони с букети цветя, романтични снимки, пускаше им песни на Ивана. Бавно, все едно с каменарски чук, вечер след вечер.
Лее шампанско в престижни въображаеми ресторанти, целува я от петите до ушите, пак с думи. Кулминацията настъпвала, когато дамите забравяли да чистят, мият, перат, готвят и само седели пред компа и чатели. Идвало признание - "Колко ми е интересно с теб, стана 11 часа, а аз не съм готвила, не съм мила и прала..."
Считано за определен вид климакс в отношенията им, след това признание той рязко прекъсвал разговора си с въпросната жена и минавал на нова жертва. Старите жертви примигвали няколко дни, чудели се какво става, но той мълчал и те така и така се усещали, че всичко било свършило. Никога не се срещаше с въпросните дами, не харесваше немарливи жени. А по въпроса за романтиката беше още по-стриктен и не смяташе, че тя има реални измерения в живота.

Първите ни срещи с телевизията и масовата култура :)

Прилагам на вниманието ви две снимки от първото официално зяпане на Шрек, при което Уляна-Мария ахкаше и вайкаше при всяко появяване на котарака в чизми. Работата е ясна, имаме малко коте, което обича да се гушка ей така:


Защо ли пък да не поседим и на ръба на дивана, пак тате подкрепя и напътства :)

събота, 12 октомври 2013 г.

Официална среща с котетата на ресторант "Кончето", близо до село Пряпорец

Днес се проведе официална среща между Уляна-Мария и три котета, официални представители на ресторант "Кончето". След  явно и силно изразен интерес един към друг, малкото Динги ги атакува с дружелюбна усмивка и успя с гукане да предаде удоволствието, че е точно тук и по това време има среща с тях. Котетата бяха поласкани и с мъркане изповядаха своята вярност към всеки, който им подаде нещо вкусно за хапване. Бяха раздадени вкусни картофки от гювечето с мешаната скара, подхвърляни към котетата специално от Тате и разпределяни справедливо от Мама, и двамата охрана, шофьори, преводачи и спътници на Уляна-Мария.

След кратката и радушна среща, във видимо приповдигнато настроение, малкото Динги пое обратно към града, където получи топла баня и мляко, поседя малко пред телевизора с надежда медиите да бяха отразили нейната визита при котетата и блажено заспа, смучейки пръста си.

петък, 4 октомври 2013 г.

Три истории от един шантав петък

Има дни, които са пълни с истории...да ви разкажа няколко от днес.

В ранна утрин, докато вървя по път към Съда, две жени на около 60 години ме спират. Питат ме за Здравната каса, обяснявам им къде е. Питам ги дали не са от тук, те ми казват, че току що са пристигнали и не са от тук. Продължавам, на Съда има митинг. Политици,симпатизанти, борят се за кауза - ясното бъдеще на бившата джамия в Стара Загора, сега Музей на религиите. Току що дошли няколко рейса с активисти от Павел Баня, Казанлък...Хора на възраст разпъват знамена.И вие ли се сетихте откъде бяха дошли двете жени? Колко ли им бяха обещали, освен безплатната екскурзия до областния град, сигурно 2 кебапчета и питка, които да получат в рейса на обратния път. Пенсионерите ангажирано размятаха плакати. Като се замисли човек, да си патриот явно струва двупосочен билет до Стара Загора и някакъв сандвич. Жалко за това!

Пуснах обява за работа, в която изискваме владеене на елементарен html. Взрив от интерес към позицията, но никой не знае какво е html. Мненията се менят постоянно - програма, "html е интернет", "в училище го учих, ама забравих..." Кандидатства и жена, с две снимки пред новострояща се чешма в селски двор, като на едната беше с рокля, а на другата беше в еротичен бански. На фона на зиданата селска чешма. Имах усещането, че някой Баш Майстор е седял, вил е своя мустак, от време на време е боцвал доматка от чинията и е изкрещявал "Браво!". Но какво беше html?

На път за дома, в едно задръстване, се оказах рамо до рамо с малък микробус, пълен с деца от някакъв дом, които седяха полуизправени на седалките си и зяпаха навън. Жена на около 40-45 стоеше от другата страна на колата ми и чакаше да светне светофара. Децата я видяха, взеха да чукат по прозореца и да и махат. По техни си причини. Тя пушеше, вдигна очи, позагледа ги, след това се изплю и стъпи на пътеката. Радвах се, че автобусът с децата вече беше отминал.

Трябва да спра да се впечатлявам от такива неща или да се науча още по-удачно да впечатлявам вас, за да поемате и част от товара ми.