Винаги съм искал да тренирам
сам. Особено това лято, когато към 9 вечерта в залата нямаше почти никого,
можех спокойно да помоля да спрат силната музика и тихо да ми пуснат новините,
за да гледам ревящата „Оставка” тълпа и да мисля за основата на всичко това.
Обожавам самотата в залата, когато мога да изключа главния мозък и да не мисля
за нищо, освен за глупости, абстрахирайки се от реалността в имагинерно
пространство, до което иначе трудно
достигам.
Загледан в тавана, легнал на
лежанката, бутайки с крака нагоре тежката метална преса, аз усетих, че може би
съм на път да разбера света. Таванът, шуплест и грубо боядисан, в евтин
милитари стайл, като пчелна пита, в която всяко отделение бе тясната килийка, в
която живеем ежедневно. Работа, у дома, работа, у дома, работа, у дома, у дома,
у дома...повторение, което води до едно окончателно „у дома”, след което няма
нищо друго. От години пред очите ми постоянно стои картината от първото ми
пътуване с влак през нощта, като съзнателен тинейджър – милиони светлинки, като
зад всяка от тях стои прозорец, лампа, маса, хиляди човешки съдби и истории.
Можеш да се побъркаш, ако посмееш да поискаш да научиш и една малка част от
тях. Вероятно само Господ е толкова могъщ и всесилен, за да може да ги поеме и
да ги осмисли, както и да им даде насока. Аз не съм Господ, но от това пътуване намирам гледката на
далечната светлина за магнетично привлекателна, опитвайки си поне да си
представя какво се случва там, поне зад някое от прозорчетата.
Таванът е опасан с
тръби с различни цветове и пълнеж – кабели, отопление,газ. Като основните
магистрали, по които можем да поемем ние - добро, зло, нищо /ежедневие/...Хиляди
пътеки, оплетени една в друга, както животът ни, объркан и неразбираем за
самите нас. Не знам кой е поставил тръбите и кой движи нещата вътре – енергия,
топлина, все материални понятия, зад които стои непознаваема материя, която
трудно можем да осмислим, докато чаткаме ключа на осветлението.
Добре, а къде съм аз в тази
картина, който дойдох през осеяната със златисти листа улица, за да застана на
лежанката и да видя всичко това, да осъзная гениалната му простота и самота.
Дали просто трябва да стана и да забравя за всичко – или да се опитам да вменя
себе си в този нов свят, като първият човек, разбрал как е
устроено всичко. Трудно е да бъдеш Бог, но когато пред теб се открива една нова
вселена, а ти можеш да я обясниш и осмислиш, защо да не опиташ. Нима в крайна
сметка Бог не е пътник през осеяна с паднали листа тъмна улица, който върви в
неясна за простосмъртните посока и никой не знае целта му.
И може би един мой дъх би
предизвикал божествената синергия, която да доведе до Големия взрив и до новия
свят.
Поех дълбоко въздух...
За голямо мое съжаление,
воден от добрите ми намерения, но подведен от леко замътения ми от падналата
кръвна захар мозък, както и от сгънатите ми под тежестта на тежката метална
плоча крака, Божественото дихание не излезе през правилния отвор. Загуби се някъде между мокрите ми от пот
долни гащи и еднакво мокрия спортен панталон, лишено вече от всякакъв намек за чудо. Таванът и моето обяснение за света не можаха
да бъдат осмислени, а аз загубих шанса си да стана Съзидател. Изпуснатият от
мен Божи дъх се разсея някъде в залата и изчезна за секунди.
Вероятно злонамерени читатели
биха ме обвинили в злоупотреба с протеини и лош хранителен режим. Не бих могъл
да оспоря нищо от това.
Десет минути под душа и навън
в тъмната улица, посипана с листа, като Бог, който се беше провалил и пътуваше
отново в неясна посока. Бях се провалил.
P.S. По повод някои запитвания от последните дни – „Защо
пиша?” – смело отговарям, че така спестявам пари от психоаналитик. Не търсете нищо друго, за да не го намерите. :)
Няма коментари:
Публикуване на коментар