Тимур и неговата команда помагат на квартал Митьо Станев

Летните задължения на всяко дете през социализма – огромен препъникамък за желанието да спиш до късно, да тичаш без никаква цел и посока из напечените от слънцето пусти улици, да очакваш морето и дълго да сортираш мидички или да се фукаш с малката въдичка, която са ти купили. Няма как  да си безучастен към кампанийната работа на село, към дебнещите врагове отвсякъде, заобиколили малката народна република. В последните учебни дни на всяка година, всеки от нас получаваше своя списък с поръчения, които трябваше да изпълни на всяка цена. Не знам как ги измисляха тогава и чие дело бе мъдрата идея да предадем 2 заека на някое селско стопанство /отгледани вероятно от останките от нашата градска трапеза/ или да реализираме дни на доброволен труд в полза на обществото или поне да прочетем книгите от списъка. С последното никога не съм имал проблем, но с другото...

Дните се въртяха един след друг, сладки и пълни с безвремие. Знаех си, че все някога ще дойде време и за равносметка, но не се притеснявах, защото предвидливо се бях записал в нашата градска Тимуровска команда.

Да направя кратко уточнение, за който не е чел книгата на Аркадий Гайдар, Тимур бе дете, което организирало своите приятели пионери да работят в полза на възрастните и онеправданите, синоним на възможностите на едно дете, което вярва упорито в победата на комунизма и прави всичко, за да я приближи. През 80-те бе все още много популярен и задължителен като модел на подражание, въпреки, че почти 40 години разлика между написването му и случването му не можеше да не задават странни въпроси, на които почти никой пионерски ръководител сигурно нямаше да може да отговори – диското, студената война, дънките, разкривените надписи AC/DC  по стените и празните магазини...

Но такива въпроси и не се задаваха, идеята бе ясна, август месец щях да стана част от Тимуровската команда в квартал „Митьо Станев”. Очаквах връзка по телефона, мина морето през юли, в последните дни от месеца и обаждането се случи – 1 август, 8.30 сутринта, пред кварталния ОФ клуб.

Като всеки съвестен пионер си представях, че в тези 10 дни ще се съберем с други деца, с които ще правим полезни неща за квартала, ще бъдем водени от лидер със силна харизма /думата не я знаех, но бях чел няколко пъти книгата за Тимур и си представях нещо подобно/, ще бъдем героите на 15-ти септември, защото няма как за 2 седмици да не се случи нещо героично, с което да станем известни.

Имам отвратителния навик да подранявам, което ме изстреля в 7.30 пред клуба, който беше на 10 метра от блока ми, с 1 лев в джоба и ключ за апартамента, вързан на шията ми.

Стоя си на бордюра, минават хората за работа, на няколко пъти ставах да питам колко е часа, дали случайно вече не е 8.30, уви, времето течеше бавно.

Не знаех как ще позная и другите тимуровци, но скоро около вратата се завъртяха и други деца, 2-3-4...Не повече, а очаквах десетки. И към 9 дойде и една лелка, която ни отвори вратата, влязохме вътре и седнахме по меката мебел в очакване на Тимур. Явно беше, че и те не знаеха какво ще ни прати съдбата в лицето на една около 30 годишна женица, която влезе около 9.30 и ни уведоми, че тя  е ръководителката на доброволната пионерска група от квартала.

Бях много малък, за да мога да си обясня подмяната на понятията „тимуровска команда” и „доброволна пионерска група”, но скоро щях да разбера разликата. Първият ден мина в клуба, като женицата и лелката пиеха кафе, а ние давахме писмени идеи за бъдещата ни дейност. Това беше до обяд, след това ни пуснаха да обядваме, след което от 13.00 до 17.00 дискутирахме какво въобще ще правим.

Женицата бе поела дъх и 1 час ни говори за международното положение, за опасностите пред нас, за враждебното влияние в квартала, за това, че ще ни обучават, че тези 10 дни ще са важни и за нас, като бъдещи комсомолци...някога след 3-4 години. В това време ОФ-клубът, който беше и младежки клуб, взе да се пълни с младежи, жената явно я досрамя от глупостите, които ни говореше от сцената, а и ние се усетихме, че е време да изпием по една лимонада и скрити зад завесите и седнали на меката мебел, да гледаме как хората се прибират от работа. Ден първи беше минал.

Ден втори започна около 10, когато се събрахме няколко деца, част от които не бяха дошли на първия ден, а задачата беше ясна – да почистим околността.

Трудът облагородява и пречиства, затова и ние тръгнахме „на бой” с няколко метли и чували, да събираме боклуците пред клуба. Не бих казал, че направихме нещо повече от това да вдигнем абсолютна пушилка от прах, в която минаващите пенсионери ту ни ругаеха, че не се прави така, ту казваха „браво, достойни пионери”, което нямаше как да не ни направи горди от абсолютната безсмислица, в която участвахме. Някой до мен намери 5 стотинки, за момент поспорихме дали да ги дадем в полза на държавата или да ги предадем на ръководителката, но късметлията по средата на спора си ги прибра в джоба и избяга в другия край на градинката, което ясно показа непионерското му и непатриотично решение, което обаче нямахме сили да оспорим. Това беше почти половин баничка, която можеше и ние да имаме късмета да ни се падне.

Ден трети – същото почистване, но в двора на училището. Вече нямаме и метли, ръководителката се прави на разсеяна, но е явно неин проблем, че не е взела метли от заключеното училище, събираме боклуците на купчини, които летният вятър пръска отново за няколко часа. Но днес свършваме по-рано, около 12...другарката е заета с важни дела, готви ни изненада.

Ден четвърти – цял ден в клуба, където играем шах, пием лимонада, ръководителката я няма, жената от клуба ни успокои, че днес сме под нейно наблюдение, местим маси и мебели, играем мач отвън.

Но и играта не се получи добра, едва 5- 6 деца сме, имам усещането, че само аз съм бил на всичките занимания от самото начало. Не знам каква ще бъде изненадата, приятна или неприятна.

Ден пети – дойде учителката ни по музика от училището, махна завесата от сцената, откри едно пиано, започна да ни свири и да ни кара да заучаваме нови песни за Ленин, които ние прилежно записвахме като текст в тефтерчетата с химикалчетата, които вероятно всяко дете носеше.

Възпитан в идеята за ленинския съботник, в събота също бях пред клуба. Изкарах почти няколко часа на бордюра, като въпреки очакванията ми за 6 дневна работна седмица на тимуровската команда, дойдоха само няколко деца, едно от които ни демонстрира какво радио си беше направило само от батерия и слушалка за телефон.  Стояхме и слушахме народна музика, а клубът така и така не отвори.

В понеделник валя дъжд, ръководителката беше нервна, крещя, че изоставаме от програмата, че няма да ни разпише добри оценки за участието ни. После спря да вика, пуши няколко цигари отвън и ни съобщи, че днес е трябвало да ходим в село Богомилово на гости при кооператорите, но няма как да ни заведе там, затова по-добре да си ходим по къщите, а за сряда ни е подготвила изненада. Не и разбрахме кодираното послание, че въобще не трябва да ходим до клуба вторник, затова на другия ден се мотахме пак, преди лелката да ни изгони, че само и създаваме работа.

В сряда в 8.30 бяхме на линия отново,  ръководителката дойде и ни съобщи, че днес ни предстои много важна задача – да съберем детелини и да ги дадем на български емигранти в САЩ, които са дошли да видят страната ни след много години в странство. Поехме бавно и много екзалтирани, към Партийната школа, където бяха емигрантите. По пътя към нас се присъедини една жена на около 40, подшушнаха ни, че била много важна и от партията, която обиколи с нас някога зелените полянки из квартала, където растяха цветя и въпросните детелини. По лицето и не премина нито една емоция, тя вяло и сиво говореше тихо с ръководителката ни, а ние се щурахме и събирахме детелините и какви ли не други треволяци. Беше ни интересно, хем българи, хем от САЩ, дали няма и те да ни дадат някой подарък...

Партийната школа бе учебен комплекс за кадри на БКП, на върха на един хълм, с тенис кортове, борчета, отвсякъде ограден с ограда и охрана от милицията. За първи път влизахме там, бяхме чували легенди за „вечния огън”, който горял там...На оградата обаче важната партийка ни обра зеленината и ни остави да чакаме отвън, а тя самата влезе вътре и повече не се показа. Нашата ръководителка ни прибра обратно и по пътя ни разказваше доста неуверено, че тези цветя ще са причина нашите сънародници да си мислят за България и вероятно и да се върнат обратно...Много неясна теза, със съмнителна достоверност, но тя ни помагаше да се успокоим и да не мислим за дъвките.

В четвъртък пак нямаше никой в клуба, жената пак ни каза да си ходим, че ръководителката е заета.

В петък тя закъсня и дойде около 10, с кутия бонбони и ни обяви, че ще се омъжва. Официално обяви за успешно приключена работата на доброволния пионерски летен отряд, обеща да ни похвали пред учителите и директорите от училището, след което дойде бъдещият и мъж, скриха се зад завесата, пианото дрънкаше, чуваше се смях, пушеха, а ние отново се опитвахме да играем футбол отвън.

Възпитан в традицията на двойното и тройното подсигуряване преди проверка, дядо ми ми взе бележка от селското ТКЗС, че съм помагал в прибирането на реколтата. Със същата бележка, преизпълнен летен лист от книги и самочувствието, че имам какво да кажа за лятото си, на 15-ти септември се появих в училище. Пред класа гордо заявих „Бях част от Тимуровската команда в квартал „Митьо Станев”, с което предизвиках учудване и похвалата на класната, която каза, че е много горда с мен. След това започна да говори за изискванията пред нас, бъдещите четвъртокласници...

Дори не знам защо реших да ви споделя този спомен, освен да ви разкажа за Ивайло и неговата команда, които събираха детелини, чистиха квартала, омъжиха другарката ръководителка и вероятно изпиха прекалено много лимонада, за да могат да се справят адекватно с последвалите събития в България...

Детето, което пееше песните на Лили Иванова

Имам много  ужасни спомени, които неканени изплуват в главата ми, като неочаквани гости. И оставете това, че са неканени и неочаквани, но и често си имат свои начини да ме вкарат в някакво нелепо настроение, от което да не мога да изляза с дни. Представете си, че това се е случило...

Някога, много отдавна, при една от първите ми по-съзнателни почивки на море, брат ми е бил вече роден, цялото семейство отиваме на море. Ще спестя поетиката, позната ви от „С деца на море”, но с привкус на началото на 80-те. Не помня кой знае колко много, освен лудите тълпи по уличките на Китен, които вечер кръстосваха наляво и надясно, шареният свят на сергиите, всички  забавления, които бяха скъпи за нас тогава - средностатистическото семейство. Дори и гофретите, които за първи път опитах тогава на едно от тези обикаляния из градчето от селски тип, божествено изживяване, което трудно бих усетил отново от парче мазно тесто със съмнителна хигиена и малко сирене, за да повдигне цената с почти 30 стотинки.

Тълпата има учудващото свойство да бъде управлявана от колективно съзнание, което се появява неведомо как, но за сметка на това успява да вкара в ход огромни маси от хора, в преследване на най-абсурдни неща. От някой бяхме чули, че на едикоя си улица, от терасата излизало дете и пеело песни на Лили Иванова. И преди да луднете от смях, ще ви обясня, че в началото на 80-те години, когато сивотата беше стандарт, всяко нещо подобно предизвикваше неистов интерес. Вероятно като доказателство, че светът не е само издържан в стилистиката на Работническо дело и леко по-жълтите Паралели.

И тръгнахме да търсим улицата и детето, което пее песните на Лили, защото просто трябваше да се прави нещо..Да си призная, дори и тогава не разбирах какво му е толкова хубавото, но се поведох по масовия интерес, пък и как да избягам сам от родителите ми и да си поръчам бира и цаца някъде, нещо, което бих направил сега, съчетано с тъжни размисли по повод човешката суета. И влачат ни с брат ми по улиците и търсим тази нарочна къща, от която пее детето. Един човек ни показа, че пред една от кооперациите се бе събрала тълпа, които мълчаливо чакаха и гледаха в тъмното.

На терасата на втория етаж имаше запалена лампа, компания от няколко човека, вероятно семейство и гости, пиеха бира и ядяха риба. Тълпата отвън ги гледаше и мълчеше. Семейството се правеше, че не ни вижда, извадиха магнетофон, пуснаха леко музика и продължаваха с яденето и пиенето, придружени от тих разговор.

Ние пък седяхме прави, 30-40 човека поне, облегнати по оградата, вдигнали поглед към компанията по-горе. Някой прати по-голямото си момче за бира, друг донесе пуканки и почерпи. И ние мълчахме и компанията по-горе, само от магнетофона се чуваше гръцка музика. И падаше мрак.

Тогава някой се сети да започне да ръкопляска. Вече бяхме над 50 човека, разнородни по възраст и пол, много деца, които пляскахме, чакайки да видим „детето, което пее песните на Лили Иванова”, нещо важно и интересно, като морско чудовище или дъвка от Кореком, шарено и непознато.

Вратата на терасата се отвори и към семейството горе се прибави една бузесто и дебело момче на около 8-9 годинки, малко по-голямо от мен тогава. Някой му подаде микрофон с кабел, който пъхнаха в магнетофона. То зае поза на терасата и запя, съпроводено от плейбека от магнетофона...

Цялото се тресеше, но добре предаваше естрадния апломб на звездата на естрадата Лили Иванова – Панаири, Щурче...куп други песни от онези години. Пискливият глас, друсащите се наднормени килограми, през които като вибрация минаваха познатите жестове на естрадната звезда, които детето бе усвоило до съвършенство - семейството му вече не ядеше и пиеше така активно, а се бяха облегнали на столовете и зяпаха ту него, ту публиката под терасата. Ние пък зяпахме обладани от нелепата гледка, идваха още хора и спираха, ръкопляскаха след всяка песен, дори имаше хора, които си тактуваха.

Дебелото дете не се уморяваше да се кълчи, пот се лееше от него, никой не забелязваше, че то вече повтаря за пореден път Панаири, като успява все по-фалшиво да надвика Лили, която звучеше от ролката на магнетофона. Някой започна да вика „Емил Димитров” от тълпата. След кратко шушнене между детето и семейството му, на магнетофона беше пусната  Нашият сигнал и малкият певец подкара и Емил Димитров, със същия писклив гласец, като се тресеше като Лили Иванова, на което публиката също реагира спонтанно, но доволно. И след това, той просто си остави микрофона и си влезе в стаята обратно, а семейството се обърна на столовете си и продължи да се черпи и да не ни обръща внимание. Пак зазвуча гръцко от магнетофона. Вече се бяхме събрали поне 100 човека на тясната уличка, много от нас пляскаха, искаха да излезе отново дебелото дете и да пее Лили, но то не излезе. Горе взеха  да си събират чиниите и влязоха вътре. Лека полека и тълпата се разотиде, като чувах, че всеки си мърмори, че утре пак ще дойде, за да гледа детето, което пее Лили Иванова.

И много вероятно пред къщата на другата вечер отново да се е събрала тълпа, но ние се въртяхме около брега, защото някой ни беше казал, че морето е изхвърлило мъртъв делфин. В детските ни акъли, делфинът бе добро и огромно същество, което нямаше как да бъде победено, изхвърлено или умъртвено, но никога не се знаеше какво те чака в морето, нали? Очаквахме тълпи от хора, но дори и не видяхме делфина, просто обикаляхме и се взирахме тайно в очакване да съзрем и тази необичайна гледка. После ядохме гофрети, тези мазни топки от тесто, този път с шоколад. И тук споменът ми прекъсва и колкото и да се мъча да го възстановя, в главата ми остава само шумът от кино машината, която върти скъсаната лента.

Замислих се, какво ли е станало с това дебело дете, което всяка вечер като примадона излизаше и пееше песните на Лили? Дали наистина делфинът бе умрял и дали въобще този спомен бе истински или просто цветен кадър, режисиран от уморената ми глава...Този свят изчезна така отдавна.

Какво е да си на 40 или за шарената топка, загубила посоката си...

Леко смотан и странен ден, който никога няма да се повтори в живота ми. Един път се минава през 40те, друг път няма как да се случи. Денят започна рано, леко параноично, докато 20 минути чаках да ми изтеглят парите за бензин в една бензиностанция. Момичето зад щанда се изпоти няколко пъти, под ноктите и имаше черно, отбелязах го почти машинално, както и мравките, които пълзяха по нея и по вестниците на бара. Почти Стивън Кинг сюжет, като очаквах изведнъж мравките да нахлуят навсякъде. Все още рано сутринта, на паркинга на Лидъл, мравки нямаше, но беше пълно с чичовци с торби, които явно се будеха от околните храсти и идваха да ми викат "май френд" и да ми искат стотинки за "успешен ден".
Сякаш всичко беше, както си го бях поръчал, непразнуване от най-висока класа.
Но после всичко се промени. Благодаря на всички, които ми честитиха този ден, без значение как - пряко, непряко, това не е важно. Благодаря и на тези, които забравиха, иначе...щеше да ми се схване устата да благодаря непрекъснато. Да си призная, хареса ми, но нямаше как да напусна философското си мрачно настроение.
Благодаря и за подаръците, странни подаръци, бутикови. Нещо, което да ме води във времето. Нещо, което да ме опиянява. Нещо, което да ме подслади. Нещо, което да ми дава ритъм в живота. Нещо като нищо и нищо като нещо, ясно е, че ще се върви напред, дори и черните мравки да изобилстват. Странно, но и си пасват, нали...
 Когато загубя посока, често ходя да се подстригвам. И аз като дамите, но моят салон е в пригоденото мазе на един бивш ведомствен военен блок. Бръснарят ме зарежда с някакъв неопределен микс от усещания, пригодената да работи вечно машинка от 80те, вентилаторчето, битовата атмосфера, лекият дъх на влага от мазето. И непоправимият му оптимизъм, придобит от дългите лета, когато той остава по цял ден с куп жени, единствен мъж на територията на площадката. Малчуган, който е привлечен от харизмата му, влиза след мен в мазето. Гледа зяпнал своя кумир, който започва с машинката да стриже олисялата ми, но казват, умна тиква. Малкият задава провокативен въпрос - Какво правиш...
Ми нищо, остарявам, промълвявам през уста. Но старият бръснар поема по своят утъпкано екзистенциален наклон с поредната история...
"Ей тоя малкият каква топка имаше, да знаеш, шарена. Но я изгуби. /мелодраматична пауза, в която само машинката жужи, а малкият превърта от неми емоции, зяпайки с див ужас през прозореца, вероято за да види отново топката си, която бе загубил или...знам ли защо/ Рита я, рита, а после тя изчезна. С баба му /отново пауза, в която има леко подхилване от негова страна, явно разбираемо само за зрели мъже/ се скъсахме да я търсим. Имам три версии - таксиметров шофьор да я е спукал, да са я откраднали цигани или той малкия така силно да я е ритнал, че тя да е хукнала и да не се е спряла и просто да е изчезнала..."
Самата идея за бързо-движещата се шарена топка, която под давление на бързата скорост и  инерцията, губи своя материален облик и минава в друго измерение или чак отвъд канала, успя да ни накара да замълчим, тримата мъже на различни възрасти.
"Царевицата ще се движи, продължи старият бръснар. Не се шегувам, цяла Добруджа е засята с ГМО царевица, знам го от приятел. С гени от риба. И рано или късно, колкото и да я горят или скубят, тя ще оживее и ще тръгне към морето. Тогава ще ни е краят."
Малкият отдавна е избягал, вероятно да търси баба си, преди и тя да се дематериализира или просто да потърси за пореден път шарената топка. Бръснарят брои стотинките и е доста доволен. За капак ми разказва, че циганите са завладели квартала и под сурдинка разказва, че дошли да му искат пари за свирка. Той обаче се възмутил и изгонил ромската нимфетка с думите "отивай да искаш пари за свирка от майка си". Трудно е да си в бизнеса в един динамичен квартал на Стара Загора, потокът от хора и случки е безкраен...
Вече карах из морето от коли, когато се сетих, че всъщност да си на 40 не е чак така зле, при това, светът не е така сив, както ми се струва понякога. Все някой ден мравките ще избълват от някоя незнайна дупка и ще покорят света или топката ще я върнат космати чудовища от някоя друго измерение или...трая  си, може би е малко рано да ви казвам всичките ми мечти, колкото и малко да са те в момента. Но все пак ви благодаря, че този ден беше различен. Наистина благодаря.

Броени часове, преди да стана на 40...

След малко повече от 24 часа ставам на 40 и започвам 41-вата си година. Изключително ще съм ви благодарен за всякакви поздравления, картинки с цветя и котета и какво ли още не. Вероятно няма да ви се усмихвам или да реагирам адекватно. Не се учудвайте, вече съм от другата половина на планината. Казват, че първите 40 години са като качване по склона на една планина, упорито, дълго изкачване. Минути преди фото-финиша, смело мога да заявя, че планината ми засега е хълм, както и че никога не съм обичал явно катеренето или изкачването, съдейки по резултатите към момента.
Не, не се дължи това униние на липсата на весела туристическа лимонада, неудачно избрани обувки или липса на друго оборудване. Просто така се е получило. Вероятно в следващите 40 години ще ми предстои доста по-вълнуващото спускане надолу, къде на крака, къде вероятно по гъз. Не знам какво ме чака и в подножието на другата страна, никой не знае. Това е и част от пътуването. Не знам дали въобще ще стигна и до подножието. Кой знае...
Да си призная няколко неща, без бой...

• Много се радвам, че ви има, дори и да ви е нямало някога, когато е трябвало да ви има или обратното, ви е имало, когато е трябвало да ви няма.
• Не се плашете или чудете, че няма да съм радостен или весел. Познатото ви черно песимистично/истерично излъчване вероятно ще е налице.
• Подаръците - може и без тях. Те не са важни. Преди 35 години се радвах на фигурки на индианци, червеноармейци или книги. Сега вече не ми трябват, щом са в главата ми.
• Вероятно няма и да празнувам, 40тият рожден ден не се празнувал. Така е, оставете катерачът да се огледа докъде е стигнал, да преспи една вечер в порутената планинарска хижа, да се събуди от другата страна и да усети какво го чака.
• Ако сме живи и здрави, след една година сигурно ще е различно. Ако сме и щастливи, още по-добре.

За тези, които си настояват на купона...малко музика...

Датата е 18 юни, 2013 - ставам на 40. Не ми честитете кой знае колко усърдно, все пак са години, а не сантиметри.



Хау, аз казах.

В града ни циркът е дошъл...

В града ни циркът е дошъл, разпънал шатрата на паркинга на градски мол,
а аз седя и мисля, скрит в тъмнината на панелния си хол.
От дете аз не обичам цирка, открих го като малък,
когато на представление треньорът лъв уби, въпреки, че явно хранил го бе с всеки свой залък.

Сега са други времена и казват, пред нас се отварял простора,
да влязат в цирка вече могат всички хора.
Дори не трябва да си купят и билети,
те всички със Добре дошли биват приети.


Едни са клоуни, които ръсят смешки,
други с конци ги движат, като пешки.
Трети пък танцуват екзотични танци и въртят воали,
и въобще не им личи, че за нищо, парите ви са крали.

Фокуси, игри, котки и лисици,
навсякъде се носи миризма на стари мекици,
тук таме шапитото притихва, пък после следва смях,
станете част от публиката, за да не ви е страх.

Това е циркът национален,
билетът за него е съвсем промоционален,
очаквайте и новата програма, налейте си ледена мента,
с непрекъснати изненади ви заливат от Парламента.


 Открих, че съм много добър в писане на лоша поезия, затова започвам да ви тровя с нея, до втръсване. :)