Имам много ужасни спомени, които неканени изплуват в
главата ми, като неочаквани гости. И оставете това, че са неканени и неочаквани,
но и често си имат свои начини да ме вкарат в някакво нелепо настроение, от
което да не мога да изляза с дни. Представете си, че това се е случило...
Някога, много отдавна, при една от първите ми по-съзнателни
почивки на море, брат ми е бил вече роден, цялото семейство отиваме на море. Ще
спестя поетиката, позната ви от „С деца на море”, но с привкус на началото на
80-те. Не помня кой знае колко много, освен лудите тълпи по уличките на Китен,
които вечер кръстосваха наляво и надясно, шареният свят на сергиите, всички забавления, които бяха скъпи за нас тогава - средностатистическото семейство. Дори и гофретите, които за
първи път опитах тогава на едно от тези обикаляния из градчето от селски тип,
божествено изживяване, което трудно бих усетил отново от парче мазно тесто със
съмнителна хигиена и малко сирене, за да повдигне цената с почти 30 стотинки.
Тълпата има учудващото свойство да бъде управлявана от
колективно съзнание, което се появява неведомо как, но за сметка на това успява
да вкара в ход огромни маси от хора, в преследване на най-абсурдни неща. От
някой бяхме чули, че на едикоя си улица, от терасата излизало дете и пеело
песни на Лили Иванова. И преди да луднете от смях, ще ви обясня, че в началото
на 80-те години, когато сивотата беше стандарт, всяко нещо подобно
предизвикваше неистов интерес. Вероятно като доказателство, че светът не е само
издържан в стилистиката на Работническо дело и леко по-жълтите Паралели.
И тръгнахме да търсим улицата и детето, което пее песните на
Лили, защото просто трябваше да се прави нещо..Да си призная, дори и тогава не разбирах какво му е толкова
хубавото, но се поведох по масовия интерес, пък и как да избягам сам от
родителите ми и да си поръчам бира и цаца някъде, нещо, което бих направил
сега, съчетано с тъжни размисли по повод човешката суета. И влачат ни с брат ми по улиците и търсим тази нарочна къща,
от която пее детето. Един човек ни показа, че пред една от кооперациите се бе
събрала тълпа, които мълчаливо чакаха и гледаха в тъмното.
На терасата на втория етаж имаше запалена лампа, компания от
няколко човека, вероятно семейство и гости, пиеха бира и ядяха риба. Тълпата
отвън ги гледаше и мълчеше. Семейството се правеше, че не ни вижда, извадиха магнетофон,
пуснаха леко музика и продължаваха с яденето и пиенето, придружени от тих
разговор.
Ние пък седяхме прави, 30-40 човека поне, облегнати по
оградата, вдигнали поглед към компанията по-горе. Някой прати по-голямото си момче за
бира, друг донесе пуканки и почерпи. И ние мълчахме и компанията по-горе, само
от магнетофона се чуваше гръцка музика. И падаше мрак.
Тогава някой се сети да започне да ръкопляска. Вече бяхме
над 50 човека, разнородни по възраст и пол, много деца, които пляскахме,
чакайки да видим „детето, което пее песните на Лили Иванова”, нещо важно и интересно,
като морско чудовище или дъвка от Кореком, шарено и непознато.
Вратата на терасата се отвори и към семейството горе се
прибави една бузесто и дебело момче на около 8-9 годинки, малко по-голямо от
мен тогава. Някой му подаде микрофон с кабел, който пъхнаха в магнетофона. То
зае поза на терасата и запя, съпроводено от плейбека от магнетофона...
Цялото се тресеше, но добре предаваше естрадния апломб на
звездата на естрадата Лили Иванова – Панаири, Щурче...куп други песни от онези
години. Пискливият глас, друсащите се наднормени килограми, през които като вибрация
минаваха познатите жестове на естрадната звезда, които детето бе усвоило до
съвършенство - семейството му вече не ядеше и пиеше така активно, а се бяха
облегнали на столовете и зяпаха ту него, ту публиката под терасата. Ние пък
зяпахме обладани от нелепата гледка, идваха още хора и спираха, ръкопляскаха
след всяка песен, дори имаше хора, които си тактуваха.
Дебелото дете не се уморяваше да се кълчи, пот се лееше от
него, никой не забелязваше, че то вече повтаря за пореден път Панаири, като
успява все по-фалшиво да надвика Лили, която звучеше от ролката на магнетофона.
Някой започна да вика „Емил Димитров” от тълпата. След кратко шушнене между
детето и семейството му, на магнетофона беше пусната Нашият сигнал и малкият певец подкара и Емил
Димитров, със същия писклив гласец, като се тресеше като Лили Иванова, на което
публиката също реагира спонтанно, но доволно. И след това, той просто си остави
микрофона и си влезе в стаята обратно, а семейството се обърна на столовете си
и продължи да се черпи и да не ни обръща внимание. Пак зазвуча гръцко от
магнетофона. Вече се бяхме събрали поне 100 човека на тясната уличка, много от
нас пляскаха, искаха да излезе отново дебелото дете и да пее Лили, но то не
излезе. Горе взеха да си събират чиниите и влязоха вътре. Лека полека и
тълпата се разотиде, като чувах, че всеки си мърмори, че утре пак ще дойде, за
да гледа детето, което пее Лили Иванова.
И много вероятно пред къщата на другата вечер отново да се е
събрала тълпа, но ние се въртяхме около брега, защото някой ни беше казал, че
морето е изхвърлило мъртъв делфин. В детските ни акъли, делфинът бе добро и
огромно същество, което нямаше как да бъде победено, изхвърлено или умъртвено,
но никога не се знаеше какво те чака в морето, нали? Очаквахме тълпи от хора,
но дори и не видяхме делфина, просто обикаляхме и се взирахме тайно в очакване
да съзрем и тази необичайна гледка. После ядохме гофрети, тези мазни топки от
тесто, този път с шоколад. И тук споменът ми прекъсва и колкото и да се мъча да
го възстановя, в главата ми остава само шумът от кино машината, която върти
скъсаната лента.
Замислих се, какво ли е станало с това дебело дете, което
всяка вечер като примадона излизаше и пееше песните на Лили? Дали наистина
делфинът бе умрял и дали въобще този спомен бе истински или просто цветен
кадър, режисиран от уморената ми глава...Този свят изчезна така отдавна.
Няма коментари:
Публикуване на коментар