За идването на модерните времена и за орехчетата, продавани на бройка

Сладкарски магазин, пълен с торти и всякакви други неща с много захар. Квартален и без никакви претенции за био, еко, но зареден до козирката с натрапчивата миризма на сладост. На рафта стои голям буркан със сладки под формата на орехи, пълни с крем. Такива бяха много популярни през детството ни, спомняме си и аз и съпругата ми.

Решавам да и купя няколко, просто от носталгия. Цената е за бройка, по 50 стотинки едното орехче. Решавам да взема три, продавачката си поставя ръкавици, бърка в буркана и вади три сладки ореха и ги поставя в една найлонова торбичка. До нас в магазина стои възрастен дядо, който леко трепери с ръце. Очите му са пълни с някакво ядосано учудване и той гледа моята торбичка с орехите, за която подавам три монети по 50 стотинки. Дядото изпсува и викна на продавачката:
- Абе, момиче, до какво ни докарахте бе, орехите на бройка да ни продавате.
Излизайки, с всички сили се опита да тръшне вратата, която се оказа по-тежка и силна от отслабените му от възрастта ръце.
Първият ми импулс беше да се засмея. Но дядото имаше право, бяха дошли модерните времена, които той не разбираше. Част от смъртта на едно поколение е идването на нещата, с които то не е свикнало и то не ги разбира. Сладките орехчета бяха така красиви и подобни на истинските орехи, че всеки би сбъркал, особено ако е изгубил отдавна връзка с реалността. Не бих могъл да обясня на дядото и защо пиша тази история на лаптопа си, как така свети екранът, защо я публикувам в сайта. Но от друга страна, само след 20-30 години, аз няма да разбера желанието на дъщеря ми за нещо, което тогава за нея ще изглежда така просто и обикновено. Страх ме е от това, че рано или късно и аз ще загубя връзка с реалността.  Ще ми продават орехи на бройка, до какво ще ни докарат. Сам не знам.

Празни мисли...отново за благотворителността по Коледа

Рано сутринта, Коледа 2014. По телевизията дават сладникави филми, малката тича наоколо. Изведнъж около 9.30 сутринта се звъни на вратата. Някакси плахо. Отварям и пред мен застава дребна жена с принтиран на ксерокс лист. Подава ми го и заявява:
 - Имам болно дете и съм тръгнала да събирам по 1 лев от всеки за операция.
На листа има описана история, снимка на дете. Няма епикриза, няма документи. Няма нищо. И тя мига едно уморено, държи и кочан с документи, явно да ми даде документ, че съм дал. Поредният служител на фондация Х.
Не спорих с жената, благодарих и затворих.
Знаете ли, тази година се усещам наистина в капан, капан на благотворителността. Не знам как се случи,но за един месец участвахме /аз и Ваня/ в няколко акции за събиране на пари за какво ли не, с различни суми. Много от хората около мен направиха нещо подобно. Как мислите, дали това е помогнало или решило нечии проблеми?
Много бих искал да се случват чудеса, уви...вероятно те не се случват.
Замисляло ли ви е, че огромен брой хора търсят помощ за лечение навън. Всъщност, какво се случва? По моя информация, част от казусите покриват скъпоструващи доплащания на осигурени пациенти за животоспасяващо лечение тук или в чужбина. Много глупаво - осигурените, които плащат своите пари за здраве, реално нямат как да се възползват от правата си, без да доплатят. Системата не работи.

Втори случай - липса на адекватно лечение или специалист в България, забавяне на решението на Фонда за лечение в чужбина - всеки тръгва да се спасява сам, продавайки каквото има и търсейки помощ от приятели и непознати. Системата пак не работи.
Трети случай - неосигурен пациент с ниски доходи, пред когото и 300 лева са непосилна сума. Какво правим в такъв случай, системата пак не работи правилно за всички. Четвърти случай - отчаян пациент /осигурен или не/, който тръгва да търси лечение по света и се хваща буквално на всяка информация, дори и в електронна поща, че някъде в някой град по света правят терапия на нещо "уж" нелечимо, което обаче само там успяват да излекуват. И се тръгва по света, с много надежди и очаквания, с твърда сума в джоба, а връщането е много трудно. Системата тук също не работи.
Пети случай и вероятно над 50% от исканията за благотворителност - чиста измама, която работи за някое трето лице,а често болестите и хората /ако са реални/, парите отиват по друго предназначение. И тук системата явно не работи, защото тези измамници са все още на свобода.
Представете си, че с вашите пари, енергия и усилия съществува алтернативна система на здравеопазване, съвсем различна от системата, създадена от държавата. Благотворителността се опитва да коригира всички грешки, като създава идентична система, в която също съществуват пробойни и която е силно зависима от държавните органи, които не си вършат работата. Няма ли да е много по-просто всички усилия да се насочат в нещо елементарно - да се коригира първичната система на здравеопазване, да се избистрят възможностите и да се изчистят злоупотребите, а ако след това има нужда, благотворителността да коригира.
Ако си говорим честно, събирането на пари за хора в нужда е еднакво несправедливо, както и съществуващата система - факт е, че благотворителността не помага на всички, а на по-социалните, с повече приятели, с повече възможности да вдигнат шум. Другите какво да правят, техният шанс къде е да бъдат забелязани.
Но направим ли така, че да се забележат всички, всъщност никой няма да бъде забелязан - приходите ще станат нулеви, защото болката ще стане ежедневие, както е вече в държавната система.
Ако си говорим за помощта за социални домове и институции, виждам същия проблем - неработеща система и мошеници - поделени по 50%. И тук се влага толкова много енергия в това, а не се направи така, че социалната система да не си прави оглушки за елементарни неща. Оглушки, от които някой трети си печели солидните джобни.
Не знам дали няма да стана прицел на негативни мнения след публикуването на този текст, хората са толкова чувствителни по тази тема, защото всеки е засегнат или има засегнат роднина или приятел. Но лично аз доста се замислих, въпреки,че твърдо няма да спра да подпомагам каузи, които смятам за адекватни. Когато и колкото мога.
Но време е да променим подхода си, всички от нас, които имат възможност да променят нещо около себе си. Прави се толкова много, а се случва толкова малко. В същото време нещата не вървят.

Твърдица - едно пътуване в миналото, в зоната на балканския здрач

Сигурно нямаше да я има тази история въобще, ако не беше това меню и "кебапчето Мутант" без цена. Бях минал по улицата, гледайки с плашещо отворени очи. Не вярвах, че това се случва, че е 2014 година и че аз го виждам. Твърдица, до момента бе едно от местата, които много приятели хвалеха, балканско градче, много чист въздух и спокойствие. Изкушихме се да посетим. И лично аз останах зашеметен. Но да караме поетапно. Така и не разбрахме за безценното кебапче мутант, което стоеше без цена.

Типична улица от Твърдица, около 17 часа, спокойствие и тишина. Хората вървят спокойно и на никъде не бързат.

Страхотен изглед и бистър, свеж въздух, на който няма как да се наситиш.

Но наведеш ли очи, няма как и да не видиш останалото, което променя радикално вижданията ни за града.

Драматична мизерия, толкова голяма, че дори в общината вместо прозорци използват стари агитационни материали от онова, по-хубавото за града време. Когато няма прозорци, грабвайте телата, оппа, плаката. Скъпи приятели, добро пожаловать...Лъха на спомени.

На следващите две снимки съм отразил три от основните причини за проблемите ни в България в последните 25 години, който познае кои са, печели осъзнатост. Интересно е как са се събрали в една сграда в Твърдица, как ли пребивават заедно и си общуват?

Надписът "Пази чистотата" почти се спазва.

Интересно, на първия етаж в същата сграда са явно бивши класни стаи, пълни с портрети, счупени чинове, столове, мръсотия. Интересно, как ли Атака не потръпват от хвърления на пода портрет на Ботев, покрай който минават всеки ден? Лично аз потръпнах, нищо, че винаги отричам патриота и българина в себе си. Вероятно заради кебапчето мутант и усещането, че съм в Зоната на здрача, любимият ми сериал, в който винаги има нещо, което не е както трябва.

Центърът е повече от приличен, с почти никакво автомобилно движение.

Но празните витрини със стари надписи изобилстват.

Най-актуалният бизнес в града е явно този - погребалният.

ЕТ Веско Маринов навсякъде търси хора, кой знае за какво.

Хотел Олимпик е с опадали букви  и седи празен.

За наше учудване, БАСТА е навсякъде, как ли...баста от БАСТА!

И да минем по централната улица...

Зашеметително - Съветска Молдавия - култовият ресторант си е още там. И тоновете некролози на бившите му посетители, наредени като птички на жица, пеят спомените си за някогашното минало на града.

Старите табели изобилстват, с леко препокриване на дейността. Явно от 25 години никой не е повярвал, че промените ще са как да кажа, трайни, заради това всичко е запазено готово за употреба.

Мръсотията е доста и абсолютно навсякъде, дори и по главната улица.

Побърквам се от малките детайли, точно над мръсотията, на терасата има поставка за подправки, с поне 40 годишна давност. Някога тук са живели хора, готвили са, имало е живот. Сега, нямам идея какво става.

И понеже емоциите правят сърцето тъжно, вдигам очи нагоре за почивка, небето, небето е прекрасно.

Но разрухата е навсякъде в града, абсолютно навсякъде. Вървим по главната улица, хората седя и пият, без никакво притеснение, петък е, тези които не вдигаш шишетата, просто вече са така пияни, че...

Втората употреба е важно понятие, защото тук в града все още употребяват това, което е построено по времето на социализма.

И не си мислете, че бизнесът цъфти, ясен надпис - Не работим.

Тези модели сигурно умират от скука.

Какво ли е да седиш с години тук и да гледаш как се променя градът.

Вдигам очи отново нагоре.

Блоковете по главната улица предлагали празни апартаменти на цена 4-7 000 лева, в които никой не иска да живее, така твърдят местните.

И тук отново старите реклами почти покриват дейността на новите обекти.

Васко и Ванко са все още приятели тук.

Типичните прозорци на стар магазин тук.

Тоалетната до пазара.

Мостът над реката.

Реката.

Която явно използват за бунище.

И пак небето и гората.

Прехвалените баници, които...избягвайте, освен ако не сте супер гладни и непридирчиви.

Пазарът, култово сборище.

Къщите срещу пазара.

Тук вече камерата ми привлича вниманието на няколко субекта от маалата, които започват да се интересуват от цена, как се казва, видео прави ли. Представи ми се като "оператор по сватбите"и "колега"."Колега, давай да те черпя една бира..." :)
Ужас, все едно съм в Рио Де Жанейро, аз вървя и гледам небето и снимам, а туземците ме следят. Срязах ги и се върнах в хотела. Ми скъпа ми е камерата и бира почти не пия с непознати. Пусто урбан шубе, за всеки случай им правя по една снимка.

Събота - пазар - водопад и водовъртеж от цигани, от скъсани до намазани, с джапанки с вълнени чорапи, които ядат теклави баници, купуват си вълнени чорапи в пакети по 10, чували лук и товарят в каруци. Дори не успях да снимам в навалицата, не успях и да вляза. Но си обещах да се върна някой ден и да снимам пак.

За всеки жител на Твърдица, който прочете това: Мили хора, не се обиждайте, но това е, което видях. Много спестих, но нищо не пресилих.
Твърдица е едно райско кътче, в което обаче времето е спряло, а това винаги мирише на смърт.
Много от местните обвиниха Ковачки, че е затворил рудниците и е унищожил препитанието на града. Други местни пък дори нямаха обяснение как китната Твърдица с бляскавата и жизнена главна улица с усмихнати млади хора се е превърнала в градче призрак, с  1/3 от някогашното население, вече на солидна възраст, с все повече мигриращи цигани от околните села. И да поговорим за циганите. Не мога да се пречупя да им кажа роми, това е.
Циганите в България са много. Те не са етнически цигани, а просто хората, на които им се отказа правото да се трудят и да живеят от труда си, парадоксално, за да могат други хора да печелят от бездействието им. И когато нямаш какво да направиш - когато си осъден да преживяваш от социалните подаяния на държавата, която упорито не те вижда, когато никой не те забелязва, освен когато има нужда от гласа ти или да те използва за някоя черна работа, за която да ти хвърли подаяние. Рано или късно цяла България ще попадне в ръцете им. Мислим си, че те са управляеми, а в един момент техните господари ще се окажат техни заложници.
Когато повече няма да има лекари, учители, художници, библиотекари, а само потребители на социални услуги.
Искрено се надявам кошмарната ми визия за бъдещето да не се окаже пророческа.
Сериозно се замислих за къща там, в която да мога вечер да се будя, да е тихичко и да мирише на гора. Прекрасно спокойно място и за живот, както и за срещи с приятели. Но какво ще се случи, ако черните ми прогнози се окажат истина и къщата ми запустее, както другите пустеещи къщи и апартаменти в града. Просто пореден епизод от българската зона на здрача, в която падащата тъмнина задава толкова много въпроси, на които нямам отговор.