Лятна вечер в центъра

На фона на Лили Иванова и оперни арии, народът се тълпи за подпис върху книга. Поне 60% от тълпата е сигурна, че подписващият автор не е написал и страница от въпросния труд, но пак е интересно. На  Пингвините две майки търкат билетчета, а напук на всичко, по улицата се изряза един моторист. Цари безвремие с огромен летен потенциал. Вероятно винаги може да бъде "малко след 18.30". Майките станаха и хвърлиха билетите в кофата. Животът е кутия с шоколадчета, никога не знаеш какво ще ти се падне.

Един специален петък...

Върнах се у дома. Хванах последните минути от предаването на Ути. Напълни една наденица с кайма, а около него се скупчиха жителите на едно градче. Той опушва и пече на слаб огън, а те милите - мляскат и гледат жално. Не разбрах дали въобще са яли. После от новините разбрах, че си купихме самолети. Че за какво? Да, наденицата може да ни вземат, нека имаме друго самочувствие. Пък Горанов каза, че са ни взели данните. Но проблем НЯМА. Как да има, няма! Животът в България е сочен, специален и проблеми просто няма.

Самотата на пешеходеца на дълги разстояния

Преди 30 години, когато бяхме деца, Алън Силитоу беше много модерен. Не знам на вас какво ви говори терминът "сърдити млади хора", но с него тогава означавахме автори, които хем бяха "западни", хем минаваха добре през желязната завеса и се четяха много.
В "Самотата на бегача на дълги разстояния" имаше един герой, който живееше в едно английско ТВУ, но го пускаха да излиза, за да тича. А тичаше, за да участва в някакво състезание, на което да представи тамошното ТВУ. Но момчето тичаше, защото оставаше в мислите си.

Алън Силитоу, бунтът на "сърдитите млади хора", всичко свързано с тях и онези години е отдавна в кофата на модерното време. Но често се срещам за този бегач на дълги разстояния, когато ходя пеша на работа. Само преди няколко години, мечтаех да имам кола и да ходя винаги с нея. Все по-често се усещам, че около 7.45 хич не ми се вози на автомобил, а е по-добре да тръгна. Не се плаша от дългия път, защото почти не го усещам.

Студеният сутрешен въздух направо реже ушите ми. От доста време не бях вървял пеша, а за това време беше дошла пролетта. Видях, че опитът на един художник да отвори галерия в моя краен квартал се бе увенчал с безславен край, защото на витрината и стоеше надпис, че се отдава под наем. Някъде строяха нови къщи, другаде като мен отиваха пеша на работа, около нас свистяха колите по леко влажния асфалт.
Вече бях стигнал до състоянието, в което съм на път да изключа и само да вървя, когато зад мен някой се изкашля:
- Къх, къх!
Несигурен глас подвикна....
- Вальо...
Обърнах се, по гласът го бях познал - съсед от квартала, който над 20 години все ме спираше, нито един път не научи името ми, Вальо, Иван, Вильо...
- Здрасти! - казах аз
- Да ти кажа нещо интимно, ще прощаваш! - продължи той.
Прималя ми! Само това оставаше!
- Вчера ставам и какво да ти кажа, глезенът ми надут. И големи болки, ама аз съм си виновен. Вчера като взех пенсията, от пощата в квартала, чак до центъра да платя тока. След това до ДНА да си взема един панталон, а след това да напазарувам до пазара и като се върнах и така стана!
- Ще ходиш ли на доктор? - питам аз.
С отработен тон ми отговориха:
- Ама какви лекари, бе.../лека пауза, защото беше забравил как се казвам, пак/...Ваньо! Гледат те и нищо не ти казват, нали редовно ходя на прегледи и нищо ми няма. Само килата ми са множко, но и те ще паднат. Аз не бързам, да имам сила!
Минали са около стотина метра. Време му е да се отклони за блока му. Не му се тръгва, но аз видимо бързам, въпреки, че с голям интерес го слушам.
- Ще извиняваш, да знаеш! - казва той на прощаване.
След две крачки чувам вик:
- Вальо, пий Енетра.
През няколко метра той ме гледа  с очакване пак да си говорим...
- Ама защо Енетра?
- Защото помага, пиеш едно, пиеш две, всичко минава! - уверено отговаря той.
- Ще си купя!  -обещавам аз.
- Но на нашата аптека го няма, купи си го от тази до БКП-то, рецепта не искат!
Един автобус го закрива, а аз продължавам, защото докато автобусът се измъкне, не ми се стои да чакам да чуя още за Енетрата.
Първа стъпка, втора стъпка, скоро пак уверено крача в утрото, а около мен е все така студено и влажно. Скоро губя представа за всичко,  светът няма почти никакво значение, докато не се будя пред офиса, а в главата ми е празно и хладно, като в добре измит гараж, който чака да бъде напълнен с какви ли не боклуци.
Започнах да разбирам добре тази особена самота, на пешеходеца на дълги разстояния. И да ставам зависим от нея.

Когато телефонът звъни и е почти 1 часа на Нова Година...

Имах един период, когато всяка Нова година я празнувах сам у дома. Често си взимах нещо за пиене, нещо за ядене, преяждах, препивах, гледах по някой глупав филм, в 11-12 си пусках нещо на грамофона за тонус, след което се завивах в хола и заспивах в студената стая, загледан в нещо по телевизора. Понякога се случваше и да не докарам до 12, а да заспя, заслушан в музиката. По онова време мобилните комуникации бяха още доста скъпи, а стационарните телефони бяха такива, че около 11.45 ги изключваха, а ги пускаха чак към 1 часа сутринта, за да не се претоварват.
В една такава Нова година, в която всичко описано по-горе се беше случило/повторило с математическа точност и последователност, точно когато заспивах някъде около 12.30, надсмял се над суетата, пукането на фойерверките и презрял поредната реч на президента по онова време, телефонът звънна.
Мда, нищо и никакъв телефон, но звънна изведнъж и аз цял подскочих. Кой ли се беше сетил за мен? Трогателно, положително, поех дъх, за да мога да върна поздравите на човека отсреща и промърморих своето дежурно "Ало..."!

Кратка тишина.
- Ти що пишеш двойки бе, педераст смотан?!! - тинейджърски глас, с пубертетни тонове, подсилени от доста сериозно количество алкохол, което се усещаше с леко фъфлене.
Можах само да промълвя едно изненадано възклицание, нещо между А и Ъ, което трябваше да отрази изненадата ми, съчетана с огромно огорчение, което обаче набързо преглътнах.
И как да обясня, че който е за двойка, трябва да има двойка, а двойките се оспорват в час със знания, а не по телефона. Тъпо е да го повтаряш, когато насреща си имаш пиян ученик...
- Ще те еба бе, чуваш ли! Идвам у вас ей сега, тебе ще еба, всички ще еба, теб пак ще те еба...- анонимният тинейджър се самонадъхваше, забравил вече за двойката.
На мен ми писна и му отговорих:
- Добре де, идвай, тъкмо съм легнал... 
Оказа се, че това е хапка, която моят анонимен млад ученик не можа да приеме. Настана кратка тишина, в която се усети как той преглътна, въздъхна и с леко ядосан и нервен глас, почти в лека истерия ми викна
- Абе, какъв си ти бе, не стига че пишеш двойки, ами си и перверзник...
И се чу едно тряс, като трясната телефонна слушалка, със сила, с отчаяние и ярост. След това на няколко пъти телефонът презвъня, аз вдигах, а отсреща се мълчеше. И така до сутринта. Дали искаше да се увери, че съм у дома и не съм тръгнал някъде да го търся или само за да покаже, че още ми е ядосан. Кой да ти каже?
Стоях до късно, слушах много музика и бях почти убеден, че нещата в България не вървят много добре. Но вината в моята двойка ли беше или в идиотското ми чувство за хумор. Още не съм сигурен в кое от двете...

Когато светът беше Междузвездни войни отново - спомен за една студена премиера от 1999

Някога, преди много години, в една далечна България от 1999 година...
Онази зима беше много, много студена. Едва 10 години от 10 ноември, 1999, а страната беше доста различна, при това, в лошо отношение. Не се знаеше, че нещата предстоят да се влошават. Но предстоеше премиерата на дългоочакваното продължение на един любим от детството филм, който всъщност не беше продължение, а начало, нещо което доста хора обърка. Все едно говорим за прехода от социализъм към капитализъм, който не е продължение, а начало. Но кой да ти го обясни така просто...

И очакваната премиера в студа дойде. Беше зверски студ, бяха станали някакви политически обърквания /отново/, а пред киносалона бяхме едва десетина души. Не беше първата прожекция, но една от първите, вечерна, от 8 часа. В салона беше много по-студено, отколкото навън. Десетина мъже, die-hard star-war freaks или поне така ни се струваше. Салонът е огромен и труден за затопляне, въпреки това, всеки седна някъде, където му беше удобно. С други думи, пръснахме се на различни места, за максимално удоволствие и усамотение пред Великата история.
Тя самата започна, с оглушителен шум и вой на летящи изтребители. Знаете как започват такива истории, нали...зашеметително.
Стоим облечени с якета, шапки и шалове, от дъха ми пред мен се образува пара. Краката ми са на лед, но въпреки това, това е продължението - началото на филмът, който съм гледал над 100 пъти в детството си. 
В един от тихите и лирични моменти някой изпсува.
- Мама ви да еба, тука ли намерихте....
 Моментът беше наистина по-мек, лиричен, но въпреки това, псувнята прозвуча отрезвяващо.Явно всеки се огледа и какво да видим, в единия край на залата двама мъже се целуваха. Зяпнахме, защото Стара Загора през 1999 не беше никак отворена към подобно свободомислие, осветено от такава публичност.
Филмът си течеше, но вече имахме два плана на развитие - на екрана и в ъгъла на киното, където двойката бурно разгръщаше усещанията си, въпреки студа. Единият мъж вече беше се сгушил в другия, който доста успешно използваше ситуацията, като само от време на време вдигаше очи, за да погледне какво става по екрана.
Космическата приказка се развиваше по плана си, както и отношенията между двамата, като единият вече беше клекнал пред приятеля си, а той се беше облегнал назад и вече с пълни очи гледаше екрана, като свенливо бе покрил ритмично движещата се глава на партньора си с палтото му.
- Мама ви да еба, и това ли развалихте бе?? - трясъкът на затворената рязко дървена врата на киното ни стресна. Ядосаният мъж си беше тръгнал.
Филмът се очертаваше доста слаб, въпреки очакванията ни. Двойката вече се беше успокоила и само се побутваха и леко подхилкваха, докато течаха финалните надписи. Май всеки от зрителите бързаше да се измъкне от киното, преди да светнат лампите и да се разкрие ужасната истина, че филмът беше наистина слаб. :)
Тогава бях убеден, че ядосаният мъж псуваше обичащите се мъже, но от доста време ме измъчва подозрението, че беше по-скоро мотивиран от слабия филм. Вие на какво мнение сте? :)

Как открих Библията и как скоро след това окончателно я закрих

Открих Библията в ранна възраст, някъде около 81-82 година. На тавана на дядо и баба имаше един огромен шкаф, пълен със стари книги. Като всеки вманиачен на тема четене хаха от 80-те години, всеки ден си правех план каква невероятна фантастична или приключенска книга ще намеря, втурвах се да ровя, ръцете ми целите в прах, но винаги измъквах по нещо. Да, не винаги според очакваното, така и така не разбрах какво иска да каже Айрис Мърдок в "Под мрежата", но повечето находки си струваха труда. Докато един ден не намерих и Библията.
Малко се изненадах, но ми се стори добра плячка от качването ми на тавана и слязох с нея при баба ми. Тя ме видя и я втресе, но станалото, станало, появяването на Библия в един нормален дом през 80те винаги предизвикваше много въпроси, но кой съм аз да зная това.
Измих си ръцете, отворих книгата и започнах. Няколко страници и ми доскуча ужасно.
Айрис Мърдок беше нещо разбираемо, но Библията беше пълна досада, при това в стихове.
Явно е било събота, а часът преди 12, защото внезапно ми хрумна блестяща идея - АМИ ДА Я ПРОДАМ? Антикварната книжарница беше на 100 метра, работеше до 13.30, а ако можех да я заменя за някаква фантастика,  още по-добре.
Баба ми явно се беше отказала да ми противоречи, както и вече беше загубила всякакво притеснение, а аз увих Библията в една торба за хляб и бегом, да не изпусна книжарницата, въпреки, че имаше повече от час работно време.
Много лош навик, още от 80те- години, да бързам, да припирам, защото кой знае какво ще му хрумне на човека отсреща. Сто метра, ама метри, като километри, а аз тичам с Библията до сърцето, а в главата ми планове, не е ли все пак по-добре пари, а дали ще я вземат?
Ми въобще не я взеха в антикварната книжарница. Книжарката се ококори, огледа се няколко пъти и каза, че тук Библии не взимат да продават, няма търсене.
С което наистина ме разочарова, стара Библия, издаване преди 1944 година, но търсене явно нямало. Що за парадокс, за Тарзан има търсене, за Библии няма.
Връщам се увесил нос, а баба ми сигурно е умирала от смях. Разказах и за моя опит да утилизирам Библията в нещо по-така, който се провали. Тя ми предложи да отида при попа в църквата, да я разменя за няколко пакета жито. Одобрих идеята, като дете много обичах варено жито с орехи и пудра захар. И бегом до Църквата, където започнах да се въртя, докато не мина попът. С целия си акъл, мислейки, че той поне ще я оцени на повече, аз започнах отдалеч, че съм я намерил, че нямам какво да я правя, че ако иска, можем да я разменим за няколко пакета жито. Свещеникът немееше, сигурно се е чудил дали не съм някое лудо пионерче с мисия. Учтиво, но и доста хладно отказа и ме отпрати.

Баба ми взе Библията и я прибра, като каза, че тя има връзки и ще я продаде. Не се усъмних, все пак, няколко дни след това имаше цяла купа от любимото ми жито, което беше доказателство за мен, че е успяла.
Минаха много години. Въобще не се сещах, че Библията ми е минавала през ръцете.

Около 1991 имах акустична китара, която исках да продам. Опитите ми да стана китарист бяха напразни, а в нея имаше едни 15-20 лева, които можеха де се оползотворят. На много ми обяви никой не откликваше, докато една привечер лятна до нас дойде един циганин с лека ризка, сандали, къси панталони, брои 30 лева, подрънка и каза, че трябва да съм много горд, защото с тази китара "той ще слави Исуса". Парите бяха вече в джоба ми, което ме успокои. Изпя ни една песен, а след това ме попита дали съм чел Библията.
С чиста съвест отговорих "Преди години опитах, но ми се стори скучна."
Това е, който каквото и да ми казва, все още предпочитам Тарзан. Поздрави за всички приятели, които пък предпочитат Библията пред Тарзан, въпрос на вкус. :)

Авто-мото блус

Отвори вратата на колата, даде контакт, за да провери фаровете и сигурно по инерция пусна и радиото, за да не скучае. За негово учудване, вместо някое радио, от уредбата изрева CRONOS  с Black Metal. Послуша го, докато провери кой фар е изгорял, удари обратно ключа, погледна черното парцалче, което висеше от жабката /мостра на плат за тениски, които ще поръчвам/, няколкото пръчици канела, които се виждаха през отвора и и пак ме огледа. Музиката спря, а той се ухили и вика – Специален клиент си – и се скри вътре да търси крушка мой размер.

До мен се закова кола, която бе преживяла тежко блъскане. В нея куче скачаше от задната на предната седалка, а собственикът свойски се изпъна до мен и запали цигара – и той чака майстора.
-    Ти да знаеш,  кучето е расово, гледай сега как няма да ми изяде баницата, започна първи той разговора. – Само ако му кажа, веднага ще я изяде, ама не му казвам. Днес тръгнахме на кафе, самички сме, а сега баничка си взех…
Майсторът излезе и взе да ми напасва крушката. Собственикът на кучето застана зад него и се изкашля и го попита тихичко за някакво женско име. Двамата започнаха да псуват и да кълнат жената. Той пак дойде за мен, загледа се в майстора и ми съобщи – Прекара го…
Кого,  попитах аз…
И как кого бе, бившата му жена, моята балдъза. Голяма мръсница се оказа, измамничка, тя катастрофира с колата, пияна, заляна, иска дъщеря ми да поеме вината…че тя била млад шофьор. И какво като е млад шофьор, какво и е виновна…
И той запали нова цигара, отвори вратата на колата, извади баницата от устата на кучето и взе да ръфа.
Като брат ми е, сами живеем, но сме щастливи…А ти тази Тойота не ти ли е малка??
Обясних му, че тази кола е на жена ми, а той се свъси и вика  - Аз пък се разведох!
Вкиснат отиде в другия ъгъл на сервиза, дояде си баницата и не напусна ъгъла си, докато аз не си тръгнах. Навън падаха тежки пролетни капки дъжд, които заплашваха да удавят всичко. Изглеждаше сякаш това бе началото на тежък и тъжен блус…

За неуспеха ми да стана Господ...

Винаги съм искал да тренирам сам. Особено това лято, когато към 9 вечерта в залата нямаше почти никого, можех спокойно да помоля да спрат силната музика и тихо да ми пуснат новините, за да гледам ревящата „Оставка” тълпа и да мисля за основата на всичко това. Обожавам самотата в залата, когато мога да изключа главния мозък и да не мисля за нищо, освен за глупости, абстрахирайки се от реалността в имагинерно пространство,  до което иначе трудно достигам.

Загледан в тавана, легнал на лежанката, бутайки с крака нагоре тежката метална преса, аз усетих, че може би съм на път да разбера света. Таванът, шуплест и грубо боядисан, в евтин милитари стайл, като пчелна пита, в която всяко отделение бе тясната килийка, в която живеем ежедневно. Работа, у дома, работа, у дома, работа, у дома, у дома, у дома...повторение, което води до едно окончателно „у дома”, след което няма нищо друго. От години пред очите ми постоянно стои картината от първото ми пътуване с влак през нощта, като съзнателен тинейджър – милиони светлинки, като зад всяка от тях стои прозорец, лампа, маса, хиляди човешки съдби и истории. Можеш да се побъркаш, ако посмееш да поискаш да научиш и една малка част от тях. Вероятно само Господ е толкова могъщ и всесилен, за да може да ги поеме и да ги осмисли, както и да им даде насока. Аз не съм Господ,  но от това пътуване намирам гледката на далечната светлина за магнетично привлекателна, опитвайки си поне да си представя какво се случва там, поне зад някое от прозорчетата.

Таванът е опасан с тръби с различни цветове и пълнеж – кабели, отопление,газ. Като основните магистрали, по които можем да поемем ние - добро, зло, нищо /ежедневие/...Хиляди пътеки, оплетени една в друга, както животът ни, объркан и неразбираем за самите нас. Не знам кой е поставил тръбите и кой движи нещата вътре – енергия, топлина, все материални понятия, зад които стои непознаваема материя, която трудно можем да осмислим, докато чаткаме ключа на осветлението.

Добре, а къде съм аз в тази картина, който дойдох през осеяната със златисти листа улица, за да застана на лежанката и да видя всичко това, да осъзная гениалната му простота и самота. Дали просто трябва да стана и да забравя за всичко – или да се опитам да вменя себе си в този нов свят, като първият човек, разбрал  как  е устроено всичко. Трудно е да бъдеш Бог, но когато пред теб се открива една нова вселена, а ти можеш да я обясниш и осмислиш, защо да не опиташ. Нима в крайна сметка Бог не е пътник през осеяна с паднали листа тъмна улица, който върви в неясна за простосмъртните посока и никой не знае целта му.

И може би един мой дъх би предизвикал божествената синергия, която да доведе до Големия взрив и до новия свят. 

Поех дълбоко въздух...

За голямо мое съжаление, воден от добрите ми намерения, но подведен от леко замътения ми от падналата кръвна захар мозък, както и от сгънатите ми под тежестта на тежката метална плоча крака, Божественото дихание не излезе през правилния отвор.  Загуби се някъде между мокрите ми от пот долни гащи и еднакво мокрия спортен панталон, лишено вече от всякакъв намек за чудо.  Таванът и моето обяснение за света не можаха да бъдат осмислени, а аз загубих шанса си да стана Съзидател. Изпуснатият от мен Божи дъх се разсея някъде в залата и изчезна за секунди.

Вероятно злонамерени читатели биха ме обвинили в злоупотреба с протеини и лош хранителен режим. Не бих могъл да оспоря нищо от това.

Десет минути под душа и навън в тъмната улица, посипана с листа, като Бог, който се беше провалил и пътуваше отново в неясна посока. Бях се провалил.

P.S.  По повод някои запитвания от последните дни – „Защо пиша?” – смело отговарям, че така спестявам пари от психоаналитик.  Не търсете нищо друго, за да не го намерите.  :)

На вратата има баба и те търси...

Да го отдадем на това, че днес бях на работа с колата. Плавен, нормално нервен ден, в края на който ме извикаха на вратата на офиса. Човек никога не знае какво да очаква от едно такова повикване, най-често това е проблем. Като единствен мъж в офиса в момента, добре знам какво може да бъде проблем. Пияна представителка на благотворителна организация, некоординиран пенсионер, който е решил да дойде и вкупом да се ръкува с всички, по някаква спонтанна негова идея или....колежката ми шепне „Баба! Търси теб!”

И хубаво де, каква баба....

От полусянката на коридора се измъкна баба на около 70-75 години. Наконтена, с капела, със сбръчкана кожа и облечена в цветни дрехи. Като цвете от хербарий, което някой беше придържал забравено с години между кориците на скучна, но тежка книга. Лъхна ме и леко на пот.

„Аз съм много артистична  личност, свиря на пиано, дойдох чак от Димитровград днес, но се оказа, че съм свършила парите. Идвам да ви се представя, вие сте главният редактор, нали?”

Разговорът тръгваше в лоша посока....

Бабата извади 2 книжки, на корицата на които имаше нейни снимки, озаглавени „Потъване в светлината” – първа и втора част. Не ми ги пъхна в ръцете, но ги завъртя и обяви...

„Не си ги продавам, но искам да се върна в Димитровград. Аз съм творец, ще ви ги дам, а вие ще ми дадете 10 лева, защото хартията е скъпа.”

Никога не съм знаел какво да правя в такива ситуации. Бил съм груб, понякога и деликатно съм обяснявал, че не искам да купя нищо, което не ми трябва, което може би е и по-грубо. Вдигнах ръце и обясних на бабата, че имам дъщеря у дома и искам на нея да взема нещо. Не исках да бъда груб, но „тя ми е по- важна”. Бабата не загуби никак кураж, но попита дали ще може да влезе по стаите да разпита някой дали няма да купи. Попитах колегите, но никой не прояви интерес. Бабата не беше разочарована, а просто апатично продължи към горния етаж. Или май слезе към долния.

Бях побързал да затворя, защото никога не съм знаел какво да правя в такива ситуации, когато странни хора идват, за да поискат пари, в замяна на нещо си там. Много ми е чудно, дали не трябваше да и дам 10 лева и да хвърля книгите и. Или това с „автобуса за Димитровград” беше просто измама, доста вероятно, чест трик на хората, които се мъчат да вземат пари от някого. Или пък просто трябваше учтиво да и откажа и въобще да не се обяснявам.

После се замислих, докато пътувах с тази пуста кола. Пътуващите врата по врата хора, които искат пари за „нещо си там” са много лош признак за естеството на нещата в държавата ни. Всеки се е сблъсквал с тях. Дали винаги намирате правилния подход към тези хора...не мога да гарантирам за себе си...

Всекидневно ходете пеша...

От няколко дни ходя и се връщам пеша - от дома до работа и обратно. Около десетина километра по напечения асфалт и почти 2 часа сред хората. Главата ми е вече пълна с истории, които чувам, но веднага гледам да забравя, защото ме мъчат...Да опитам да ви разкажа за една от тях...
На една сергия за зеленчуци едва пристъпва стар дядо, който крещи отдалеч:
 - Момче, кога ще ти докарат утре краставиците?
Дори не чува отговора и влиза във входа си, мърморейки нещо. Продавачът:
- Стар дядо, ама любовчия...Всяка седмица с нова, между 30 и 60 годишни го харесват, защото е стар ерген с огромен апартамент в центъра на града. Но и той хитър, води ги на екскурзия, правят там каквото правят и после им бяга. Виж обаче, миналата седмица една баба и обещал апартамента, тя хукнала да се хвали в жегите на другите баби и дали от слънцето, дали от вълнение...на място починала. А той си идва и свирука...
В това време дядото пак излезе от сянката на входа и изкрещя още по-силно:
 - Момче, кога ще ти докарат утре краставиците?

Странна история за любов, смърт и недвижими имоти. Главата ми се пълни с разкази, освен да ви ги представям понякога, в дни, в които ми се живее и ми се пише. То идва спонтанно, лудата комбинация от двете заедно. Дали да не я отдам на кафето, което тайно изпих в полумрака на коридора. Или просто на ходенето пеша. Не знам какво да ви отговоря.

Тимур и неговата команда помагат на квартал Митьо Станев

Летните задължения на всяко дете през социализма – огромен препъникамък за желанието да спиш до късно, да тичаш без никаква цел и посока из напечените от слънцето пусти улици, да очакваш морето и дълго да сортираш мидички или да се фукаш с малката въдичка, която са ти купили. Няма как  да си безучастен към кампанийната работа на село, към дебнещите врагове отвсякъде, заобиколили малката народна република. В последните учебни дни на всяка година, всеки от нас получаваше своя списък с поръчения, които трябваше да изпълни на всяка цена. Не знам как ги измисляха тогава и чие дело бе мъдрата идея да предадем 2 заека на някое селско стопанство /отгледани вероятно от останките от нашата градска трапеза/ или да реализираме дни на доброволен труд в полза на обществото или поне да прочетем книгите от списъка. С последното никога не съм имал проблем, но с другото...

Дните се въртяха един след друг, сладки и пълни с безвремие. Знаех си, че все някога ще дойде време и за равносметка, но не се притеснявах, защото предвидливо се бях записал в нашата градска Тимуровска команда.

Да направя кратко уточнение, за който не е чел книгата на Аркадий Гайдар, Тимур бе дете, което организирало своите приятели пионери да работят в полза на възрастните и онеправданите, синоним на възможностите на едно дете, което вярва упорито в победата на комунизма и прави всичко, за да я приближи. През 80-те бе все още много популярен и задължителен като модел на подражание, въпреки, че почти 40 години разлика между написването му и случването му не можеше да не задават странни въпроси, на които почти никой пионерски ръководител сигурно нямаше да може да отговори – диското, студената война, дънките, разкривените надписи AC/DC  по стените и празните магазини...

Но такива въпроси и не се задаваха, идеята бе ясна, август месец щях да стана част от Тимуровската команда в квартал „Митьо Станев”. Очаквах връзка по телефона, мина морето през юли, в последните дни от месеца и обаждането се случи – 1 август, 8.30 сутринта, пред кварталния ОФ клуб.

Като всеки съвестен пионер си представях, че в тези 10 дни ще се съберем с други деца, с които ще правим полезни неща за квартала, ще бъдем водени от лидер със силна харизма /думата не я знаех, но бях чел няколко пъти книгата за Тимур и си представях нещо подобно/, ще бъдем героите на 15-ти септември, защото няма как за 2 седмици да не се случи нещо героично, с което да станем известни.

Имам отвратителния навик да подранявам, което ме изстреля в 7.30 пред клуба, който беше на 10 метра от блока ми, с 1 лев в джоба и ключ за апартамента, вързан на шията ми.

Стоя си на бордюра, минават хората за работа, на няколко пъти ставах да питам колко е часа, дали случайно вече не е 8.30, уви, времето течеше бавно.

Не знаех как ще позная и другите тимуровци, но скоро около вратата се завъртяха и други деца, 2-3-4...Не повече, а очаквах десетки. И към 9 дойде и една лелка, която ни отвори вратата, влязохме вътре и седнахме по меката мебел в очакване на Тимур. Явно беше, че и те не знаеха какво ще ни прати съдбата в лицето на една около 30 годишна женица, която влезе около 9.30 и ни уведоми, че тя  е ръководителката на доброволната пионерска група от квартала.

Бях много малък, за да мога да си обясня подмяната на понятията „тимуровска команда” и „доброволна пионерска група”, но скоро щях да разбера разликата. Първият ден мина в клуба, като женицата и лелката пиеха кафе, а ние давахме писмени идеи за бъдещата ни дейност. Това беше до обяд, след това ни пуснаха да обядваме, след което от 13.00 до 17.00 дискутирахме какво въобще ще правим.

Женицата бе поела дъх и 1 час ни говори за международното положение, за опасностите пред нас, за враждебното влияние в квартала, за това, че ще ни обучават, че тези 10 дни ще са важни и за нас, като бъдещи комсомолци...някога след 3-4 години. В това време ОФ-клубът, който беше и младежки клуб, взе да се пълни с младежи, жената явно я досрамя от глупостите, които ни говореше от сцената, а и ние се усетихме, че е време да изпием по една лимонада и скрити зад завесите и седнали на меката мебел, да гледаме как хората се прибират от работа. Ден първи беше минал.

Ден втори започна около 10, когато се събрахме няколко деца, част от които не бяха дошли на първия ден, а задачата беше ясна – да почистим околността.

Трудът облагородява и пречиства, затова и ние тръгнахме „на бой” с няколко метли и чували, да събираме боклуците пред клуба. Не бих казал, че направихме нещо повече от това да вдигнем абсолютна пушилка от прах, в която минаващите пенсионери ту ни ругаеха, че не се прави така, ту казваха „браво, достойни пионери”, което нямаше как да не ни направи горди от абсолютната безсмислица, в която участвахме. Някой до мен намери 5 стотинки, за момент поспорихме дали да ги дадем в полза на държавата или да ги предадем на ръководителката, но късметлията по средата на спора си ги прибра в джоба и избяга в другия край на градинката, което ясно показа непионерското му и непатриотично решение, което обаче нямахме сили да оспорим. Това беше почти половин баничка, която можеше и ние да имаме късмета да ни се падне.

Ден трети – същото почистване, но в двора на училището. Вече нямаме и метли, ръководителката се прави на разсеяна, но е явно неин проблем, че не е взела метли от заключеното училище, събираме боклуците на купчини, които летният вятър пръска отново за няколко часа. Но днес свършваме по-рано, около 12...другарката е заета с важни дела, готви ни изненада.

Ден четвърти – цял ден в клуба, където играем шах, пием лимонада, ръководителката я няма, жената от клуба ни успокои, че днес сме под нейно наблюдение, местим маси и мебели, играем мач отвън.

Но и играта не се получи добра, едва 5- 6 деца сме, имам усещането, че само аз съм бил на всичките занимания от самото начало. Не знам каква ще бъде изненадата, приятна или неприятна.

Ден пети – дойде учителката ни по музика от училището, махна завесата от сцената, откри едно пиано, започна да ни свири и да ни кара да заучаваме нови песни за Ленин, които ние прилежно записвахме като текст в тефтерчетата с химикалчетата, които вероятно всяко дете носеше.

Възпитан в идеята за ленинския съботник, в събота също бях пред клуба. Изкарах почти няколко часа на бордюра, като въпреки очакванията ми за 6 дневна работна седмица на тимуровската команда, дойдоха само няколко деца, едно от които ни демонстрира какво радио си беше направило само от батерия и слушалка за телефон.  Стояхме и слушахме народна музика, а клубът така и така не отвори.

В понеделник валя дъжд, ръководителката беше нервна, крещя, че изоставаме от програмата, че няма да ни разпише добри оценки за участието ни. После спря да вика, пуши няколко цигари отвън и ни съобщи, че днес е трябвало да ходим в село Богомилово на гости при кооператорите, но няма как да ни заведе там, затова по-добре да си ходим по къщите, а за сряда ни е подготвила изненада. Не и разбрахме кодираното послание, че въобще не трябва да ходим до клуба вторник, затова на другия ден се мотахме пак, преди лелката да ни изгони, че само и създаваме работа.

В сряда в 8.30 бяхме на линия отново,  ръководителката дойде и ни съобщи, че днес ни предстои много важна задача – да съберем детелини и да ги дадем на български емигранти в САЩ, които са дошли да видят страната ни след много години в странство. Поехме бавно и много екзалтирани, към Партийната школа, където бяха емигрантите. По пътя към нас се присъедини една жена на около 40, подшушнаха ни, че била много важна и от партията, която обиколи с нас някога зелените полянки из квартала, където растяха цветя и въпросните детелини. По лицето и не премина нито една емоция, тя вяло и сиво говореше тихо с ръководителката ни, а ние се щурахме и събирахме детелините и какви ли не други треволяци. Беше ни интересно, хем българи, хем от САЩ, дали няма и те да ни дадат някой подарък...

Партийната школа бе учебен комплекс за кадри на БКП, на върха на един хълм, с тенис кортове, борчета, отвсякъде ограден с ограда и охрана от милицията. За първи път влизахме там, бяхме чували легенди за „вечния огън”, който горял там...На оградата обаче важната партийка ни обра зеленината и ни остави да чакаме отвън, а тя самата влезе вътре и повече не се показа. Нашата ръководителка ни прибра обратно и по пътя ни разказваше доста неуверено, че тези цветя ще са причина нашите сънародници да си мислят за България и вероятно и да се върнат обратно...Много неясна теза, със съмнителна достоверност, но тя ни помагаше да се успокоим и да не мислим за дъвките.

В четвъртък пак нямаше никой в клуба, жената пак ни каза да си ходим, че ръководителката е заета.

В петък тя закъсня и дойде около 10, с кутия бонбони и ни обяви, че ще се омъжва. Официално обяви за успешно приключена работата на доброволния пионерски летен отряд, обеща да ни похвали пред учителите и директорите от училището, след което дойде бъдещият и мъж, скриха се зад завесата, пианото дрънкаше, чуваше се смях, пушеха, а ние отново се опитвахме да играем футбол отвън.

Възпитан в традицията на двойното и тройното подсигуряване преди проверка, дядо ми ми взе бележка от селското ТКЗС, че съм помагал в прибирането на реколтата. Със същата бележка, преизпълнен летен лист от книги и самочувствието, че имам какво да кажа за лятото си, на 15-ти септември се появих в училище. Пред класа гордо заявих „Бях част от Тимуровската команда в квартал „Митьо Станев”, с което предизвиках учудване и похвалата на класната, която каза, че е много горда с мен. След това започна да говори за изискванията пред нас, бъдещите четвъртокласници...

Дори не знам защо реших да ви споделя този спомен, освен да ви разкажа за Ивайло и неговата команда, които събираха детелини, чистиха квартала, омъжиха другарката ръководителка и вероятно изпиха прекалено много лимонада, за да могат да се справят адекватно с последвалите събития в България...

Детето, което пееше песните на Лили Иванова

Имам много  ужасни спомени, които неканени изплуват в главата ми, като неочаквани гости. И оставете това, че са неканени и неочаквани, но и често си имат свои начини да ме вкарат в някакво нелепо настроение, от което да не мога да изляза с дни. Представете си, че това се е случило...

Някога, много отдавна, при една от първите ми по-съзнателни почивки на море, брат ми е бил вече роден, цялото семейство отиваме на море. Ще спестя поетиката, позната ви от „С деца на море”, но с привкус на началото на 80-те. Не помня кой знае колко много, освен лудите тълпи по уличките на Китен, които вечер кръстосваха наляво и надясно, шареният свят на сергиите, всички  забавления, които бяха скъпи за нас тогава - средностатистическото семейство. Дори и гофретите, които за първи път опитах тогава на едно от тези обикаляния из градчето от селски тип, божествено изживяване, което трудно бих усетил отново от парче мазно тесто със съмнителна хигиена и малко сирене, за да повдигне цената с почти 30 стотинки.

Тълпата има учудващото свойство да бъде управлявана от колективно съзнание, което се появява неведомо как, но за сметка на това успява да вкара в ход огромни маси от хора, в преследване на най-абсурдни неща. От някой бяхме чули, че на едикоя си улица, от терасата излизало дете и пеело песни на Лили Иванова. И преди да луднете от смях, ще ви обясня, че в началото на 80-те години, когато сивотата беше стандарт, всяко нещо подобно предизвикваше неистов интерес. Вероятно като доказателство, че светът не е само издържан в стилистиката на Работническо дело и леко по-жълтите Паралели.

И тръгнахме да търсим улицата и детето, което пее песните на Лили, защото просто трябваше да се прави нещо..Да си призная, дори и тогава не разбирах какво му е толкова хубавото, но се поведох по масовия интерес, пък и как да избягам сам от родителите ми и да си поръчам бира и цаца някъде, нещо, което бих направил сега, съчетано с тъжни размисли по повод човешката суета. И влачат ни с брат ми по улиците и търсим тази нарочна къща, от която пее детето. Един човек ни показа, че пред една от кооперациите се бе събрала тълпа, които мълчаливо чакаха и гледаха в тъмното.

На терасата на втория етаж имаше запалена лампа, компания от няколко човека, вероятно семейство и гости, пиеха бира и ядяха риба. Тълпата отвън ги гледаше и мълчеше. Семейството се правеше, че не ни вижда, извадиха магнетофон, пуснаха леко музика и продължаваха с яденето и пиенето, придружени от тих разговор.

Ние пък седяхме прави, 30-40 човека поне, облегнати по оградата, вдигнали поглед към компанията по-горе. Някой прати по-голямото си момче за бира, друг донесе пуканки и почерпи. И ние мълчахме и компанията по-горе, само от магнетофона се чуваше гръцка музика. И падаше мрак.

Тогава някой се сети да започне да ръкопляска. Вече бяхме над 50 човека, разнородни по възраст и пол, много деца, които пляскахме, чакайки да видим „детето, което пее песните на Лили Иванова”, нещо важно и интересно, като морско чудовище или дъвка от Кореком, шарено и непознато.

Вратата на терасата се отвори и към семейството горе се прибави една бузесто и дебело момче на около 8-9 годинки, малко по-голямо от мен тогава. Някой му подаде микрофон с кабел, който пъхнаха в магнетофона. То зае поза на терасата и запя, съпроводено от плейбека от магнетофона...

Цялото се тресеше, но добре предаваше естрадния апломб на звездата на естрадата Лили Иванова – Панаири, Щурче...куп други песни от онези години. Пискливият глас, друсащите се наднормени килограми, през които като вибрация минаваха познатите жестове на естрадната звезда, които детето бе усвоило до съвършенство - семейството му вече не ядеше и пиеше така активно, а се бяха облегнали на столовете и зяпаха ту него, ту публиката под терасата. Ние пък зяпахме обладани от нелепата гледка, идваха още хора и спираха, ръкопляскаха след всяка песен, дори имаше хора, които си тактуваха.

Дебелото дете не се уморяваше да се кълчи, пот се лееше от него, никой не забелязваше, че то вече повтаря за пореден път Панаири, като успява все по-фалшиво да надвика Лили, която звучеше от ролката на магнетофона. Някой започна да вика „Емил Димитров” от тълпата. След кратко шушнене между детето и семейството му, на магнетофона беше пусната  Нашият сигнал и малкият певец подкара и Емил Димитров, със същия писклив гласец, като се тресеше като Лили Иванова, на което публиката също реагира спонтанно, но доволно. И след това, той просто си остави микрофона и си влезе в стаята обратно, а семейството се обърна на столовете си и продължи да се черпи и да не ни обръща внимание. Пак зазвуча гръцко от магнетофона. Вече се бяхме събрали поне 100 човека на тясната уличка, много от нас пляскаха, искаха да излезе отново дебелото дете и да пее Лили, но то не излезе. Горе взеха  да си събират чиниите и влязоха вътре. Лека полека и тълпата се разотиде, като чувах, че всеки си мърмори, че утре пак ще дойде, за да гледа детето, което пее Лили Иванова.

И много вероятно пред къщата на другата вечер отново да се е събрала тълпа, но ние се въртяхме около брега, защото някой ни беше казал, че морето е изхвърлило мъртъв делфин. В детските ни акъли, делфинът бе добро и огромно същество, което нямаше как да бъде победено, изхвърлено или умъртвено, но никога не се знаеше какво те чака в морето, нали? Очаквахме тълпи от хора, но дори и не видяхме делфина, просто обикаляхме и се взирахме тайно в очакване да съзрем и тази необичайна гледка. После ядохме гофрети, тези мазни топки от тесто, този път с шоколад. И тук споменът ми прекъсва и колкото и да се мъча да го възстановя, в главата ми остава само шумът от кино машината, която върти скъсаната лента.

Замислих се, какво ли е станало с това дебело дете, което всяка вечер като примадона излизаше и пееше песните на Лили? Дали наистина делфинът бе умрял и дали въобще този спомен бе истински или просто цветен кадър, режисиран от уморената ми глава...Този свят изчезна така отдавна.

Струва ли си да закърпиш нещо старо?

Имам отвратителния навик да си кърпя панталоните, напълно екзотичен във времената на пазарските стоки. Вярвам, че едни хубави дънки трябва да се носят поне няколко години,  за да остареят на теб и да добият оня хубав никакъв цвят, така модерен и вечно актуален – все едно си почти току що фалирал.

И така, днес реших да отида и да си закърпя едни стари панталони, с които смятам скоро да се издокарам. Ранна утрин, шивашко ателие около офиса ми. Замисляли ли сте се, че на шивачите им е доста трудно в тези времена на конфекция, когато има всичко за всеки. Логично, в ателието стои една сама шивачка, на прозореца има наредени полу-празни буркани от кафе, всеки с етикет, за всяка отделна шивачка. Но в момента там е само шефката им, която тигелова някаква блуза.

Показвам и къде да ги закърпи, тя ги преглежда, сгъва и ми казва уморено:

-         И нали знаете, че няма да станат като нови...

Не помня какво и отговорих, нещо в смисъла на това, че „от нейните ръце зависи да ги върне към живота”. Тя не ме разбра и вяло ми даде бележка, на която пишеше  „1 панталон – зелен”.

Навън вятърът вече вееше и събираше листа, найлонови торбички и пластмасови чашки, в някакъв странен битов ветровъртеж, хората пазеха очите си от дребните песъчинки и бягаха по своя път.

Много вероятно и шивачката да беше напълно права, че никога нищо няма да стане като ново. И дори и да ми закърпят добре панталоните, винаги ще стои една тъжна кръпка. Все едно да пребоядисаш тази врата, която случайно снимах в Пловдив.

Дали си струва да я боядисаш отново в кафяво, да лъсне, да смажеш бравата, ако няма кой да я отваря и затваря. Дали не трябва да оставяме миналото в покой, за да вървим напред?
Днешният вятър донесе много и тъжни мисли, с шумолене на листа и дребни градски боклуци, които се надбягваха по улиците цял ден. Усетих се зверски стар, за пореден път.

За град Пещера - където историята се среща със самотата

Това е втората ми визита до Пещера – град в Родопите, който не е обичайното направление за туристите. Подмами ни оферта от Грабо, 1 уикенд, спа хотел, защо пък не...Не пазех никакви хубави спомени от първото ми ходене, но защо пък да не дам на града втори шанс.

И накратко казано, ако ви се иска да се върнете обратно в 1988, в един застинал град, в който времето не тече – тръгвайте направо към Пещера, област Пазарджик.

Градът е пълен със стари и изоставени къщи. Химическото им чистене, което се виждаше от хотелския прозорец е все едно от Чернобил.

Пускаме се по главната улица, където с всеки разминаващ се с нас човек се споглеждаме.

 Много странно усещане, не са свикнали хората на туристи, гледат подозрително, с интерес, с въпрос. Прилична главна, в духа на старите традиции на 80те, не е мръднала и много. Води до огромен и празен площад, който може да те смачка, ако имаш страх от отворени пространства. 

И след това – градският парк. Явно реновиран, с детски кът, също грандиозен басейн, с паметник отгоре.

 И обръщайки поглед встрани – комините на Биовет, които дори и събота си бълваха ли, бълваха...

След това успяхме да станем свидетели на края на съботния пазар, да минем от успоредната на главната в хотела, да влезем в хотела, за да не излезем, почти до другия ден.

 Точно срещу нашия хотел стояха руините на стария хотел Пещера, явно затворил от години.

Замислих се на обратния път, че град Пещера ми изглежда доста странен.

Двете огромни предприятия – Биовет и Винпрома – явно работят с пълна пара и дават препитание на голяма част от хората там. Обувния бизнес е също все още активен.

На какво се дължи упадъкът на града, пълен със стари и изоставени сгради, които му придават особен, но леко стряскащ облик? Дали това не е нещо във въздуха, което подлудява хората, нещо от комините на Биовет? Те са предвидили дори и пункт на пазара, който доказва тяхната екологична пригодност. Дали наистина е така?

Хората /вече споменах/ те зяпат открито, не мога да кажа враждебно, но има нещо недоверчиво в погледите им. Направи ни впечатление, че се събират предимно мъжки компании, като жени почти няма. Те се появиха чак вечерта, докато пиехме вино в лоби-бара, в който явно се бяха събрали всички живи хора от града по това време, които имаха някой лев в джоба. Съдейки по рехавото посещение, това съвпадение на два основни фактора, бе съкратило населението на града до 30-40 човека, които после се изляха в съседната зала на дискотека и изригваха до 5 сутринта с диви кючеци.

И на сутринта беше пак тихо, хората плахо се движеха по улиците, пиеха кафе, една баба стоеше на терасата на съседния блок и нещо вяло бъркаше в тенджерата, зяпайки по улицата, на която нямаше нито един човек. И печеше слънце, въздухът бе хубав, съвсееееем слабо миришеше на дим и наистина бе спокойно и отпуснато. Дори и коли нямаше по улиците, мина един каруцар с много гюмове с мляко, изправен смело на каруцата си.

Чел съм за такива градчета в разказите на Стивън Кинг или на Рей Бредбъри, където по нищо не можете да разберете, че нещо се случва, времето не се движи, докато не се случи нещо или някой да драсне искрата, която да преобърне всичко.

До този момент, Пещера няма как да бъде кой знае колко привлекателна за туристите, дори и с намаленията на хотел Heat, които са всъщност увеличения, както сметнахме след това. :) - елементарен трик, но се хванахме.

Сигурно много време няма да забравя и гениалната снимка на Химическото чистене, нещо като живата история на пълната разруха в този град. Замислям се обаче, че с удоволствие бих си взел апартамент в някое от старите блокчета из центъра, за да живея там и да спра времето, има нещо много примамливо в това, поне докато още във входовете мирише на история, на отдавна отминали времена, с надписите по стените, тежките дъбови врати и оня странен хлад от непознатото познато усещане от ранните ми детски години, което винаги търся, съзнателно или не... 

Противореча си, но...Пещера остави объркани усещания в мен, наистина. Сигурно когато няма никой чужд наоколо, това градче се променя, зад прозорчетата блестят светлини и се чува шум.

Дано наистина да е така.

Съседното село Бяга ме впечатлиха със самотната статуя на партизанин от село Бега, която седеше насред селото, леко зеленясала.

Какво небе, нали?

Следващото село Ново Село бе заложило на интериор в стил Холивуд...

Преди да опознаеш това кътче на България, може би трябва да си готов и да не очакваш лесна победа. Сигурно си струва да го направиш.