Светът през очите на Ивайло Тончев: За град Пещера - където историята се среща със самотата

Това е втората ми визита до Пещера – град в Родопите, който не е обичайното направление за туристите. Подмами ни оферта от Грабо, 1 уикенд, спа хотел, защо пък не...Не пазех никакви хубави спомени от първото ми ходене, но защо пък да не дам на града втори шанс.

И накратко казано, ако ви се иска да се върнете обратно в 1988, в един застинал град, в който времето не тече – тръгвайте направо към Пещера, област Пазарджик.

Градът е пълен със стари и изоставени къщи. Химическото им чистене, което се виждаше от хотелския прозорец е все едно от Чернобил.

Пускаме се по главната улица, където с всеки разминаващ се с нас човек се споглеждаме.

Много странно усещане, не са свикнали хората на туристи, гледат подозрително, с интерес, с въпрос. Прилична главна, в духа на старите традиции на 80те, не е мръднала и много. Води до огромен и празен площад, който може да те смачка, ако имаш страх от отворени пространства.

И след това – градският парк. Явно реновиран, с детски кът, също грандиозен басейн, с паметник отгоре.

И обръщайки поглед встрани – комините на Биовет, които дори и събота си бълваха ли, бълваха...

След това успяхме да станем свидетели на края на съботния пазар, да минем от успоредната на главната в хотела, да влезем в хотела, за да не излезем, почти до другия ден.

Точно срещу нашия хотел стояха руините на стария хотел Пещера, явно затворил от години.

Замислих се на обратния път, че град Пещера ми изглежда доста странен.

Двете огромни предприятия – Биовет и Винпрома – явно работят с пълна пара и дават препитание на голяма част от хората там. Обувния бизнес е също все още активен.

На какво се дължи упадъкът на града, пълен със стари и изоставени сгради, които му придават особен, но леко стряскащ облик? Дали това не е нещо във въздуха, което подлудява хората, нещо от комините на Биовет? Те са предвидили дори и пункт на пазара, който доказва тяхната екологична пригодност. Дали наистина е така?

Хората /вече споменах/ те зяпат открито, не мога да кажа враждебно, но има нещо недоверчиво в погледите им. Направи ни впечатление, че се събират предимно мъжки компании, като жени почти няма. Те се появиха чак вечерта, докато пиехме вино в лоби-бара, в който явно се бяха събрали всички живи хора от града по това време, които имаха някой лев в джоба. Съдейки по рехавото посещение, това съвпадение на два основни фактора, бе съкратило населението на града до 30-40 човека, които после се изляха в съседната зала на дискотека и изригваха до 5 сутринта с диви кючеци.

И на сутринта беше пак тихо, хората плахо се движеха по улиците, пиеха кафе, една баба стоеше на терасата на съседния блок и нещо вяло бъркаше в тенджерата, зяпайки по улицата, на която нямаше нито един човек. И печеше слънце, въздухът бе хубав, съвсееееем слабо миришеше на дим и наистина бе спокойно и отпуснато. Дори и коли нямаше по улиците, мина един каруцар с много гюмове с мляко, изправен смело на каруцата си.

Чел съм за такива градчета в разказите на Стивън Кинг или на Рей Бредбъри, където по нищо не можете да разберете, че нещо се случва, времето не се движи, докато не се случи нещо или някой да драсне искрата, която да преобърне всичко.

До този момент, Пещера няма как да бъде кой знае колко привлекателна за туристите, дори и с намаленията на хотел Heat, които са всъщност увеличения, както сметнахме след това. :) - елементарен трик, но се хванахме.

Сигурно много време няма да забравя и гениалната снимка на Химическото чистене, нещо като живата история на пълната разруха в този град. Замислям се обаче, че с удоволствие бих си взел апартамент в някое от старите блокчета из центъра, за да живея там и да спра времето, има нещо много примамливо в това, поне докато още във входовете мирише на история, на отдавна отминали времена, с надписите по стените, тежките дъбови врати и оня странен хлад от непознатото познато усещане от ранните ми детски години, което винаги търся, съзнателно или не...

Противореча си, но...Пещера остави объркани усещания в мен, наистина. Сигурно когато няма никой чужд наоколо, това градче се променя, зад прозорчетата блестят светлини и се чува шум.

Дано наистина да е така.

Съседното село Бяга ме впечатлиха със самотната статуя на партизанин от село Бега, която седеше насред селото, леко зеленясала.