Струва ли си да закърпиш нещо старо?

Имам отвратителния навик да си кърпя панталоните, напълно екзотичен във времената на пазарските стоки. Вярвам, че едни хубави дънки трябва да се носят поне няколко години,  за да остареят на теб и да добият оня хубав никакъв цвят, така модерен и вечно актуален – все едно си почти току що фалирал.

И така, днес реших да отида и да си закърпя едни стари панталони, с които смятам скоро да се издокарам. Ранна утрин, шивашко ателие около офиса ми. Замисляли ли сте се, че на шивачите им е доста трудно в тези времена на конфекция, когато има всичко за всеки. Логично, в ателието стои една сама шивачка, на прозореца има наредени полу-празни буркани от кафе, всеки с етикет, за всяка отделна шивачка. Но в момента там е само шефката им, която тигелова някаква блуза.

Показвам и къде да ги закърпи, тя ги преглежда, сгъва и ми казва уморено:

-         И нали знаете, че няма да станат като нови...

Не помня какво и отговорих, нещо в смисъла на това, че „от нейните ръце зависи да ги върне към живота”. Тя не ме разбра и вяло ми даде бележка, на която пишеше  „1 панталон – зелен”.

Навън вятърът вече вееше и събираше листа, найлонови торбички и пластмасови чашки, в някакъв странен битов ветровъртеж, хората пазеха очите си от дребните песъчинки и бягаха по своя път.

Много вероятно и шивачката да беше напълно права, че никога нищо няма да стане като ново. И дори и да ми закърпят добре панталоните, винаги ще стои една тъжна кръпка. Все едно да пребоядисаш тази врата, която случайно снимах в Пловдив.

Дали си струва да я боядисаш отново в кафяво, да лъсне, да смажеш бравата, ако няма кой да я отваря и затваря. Дали не трябва да оставяме миналото в покой, за да вървим напред?
Днешният вятър донесе много и тъжни мисли, с шумолене на листа и дребни градски боклуци, които се надбягваха по улиците цял ден. Усетих се зверски стар, за пореден път.