събота, 30 юни 2012 г.

Титаник - за хората със сърце - спомен от дълбините на времето


Наистина не можех да разбера как продължава да мрънка след третият джин с тоник. Не знам и кой идиот ме накара да си тръгна с нея, след като прекрасно разбирах, че днес сме взели заплати, а поканата за „по едно питие в оня китайския” вероятно щеше да ми струва добра сума пари. И защо просто не вземе да млъкне и да пие,но не би...
Да се запознаем. Тя е 12 години по-голяма от мен, руса и все още сексапилна разведена моя колежка. Знае как да измъкне всичко от мен, защото аз съм нейната уж „тайна”любовна история, за която знаят всички и тайно ни пожелавали късмет. Работя много, издържам нея и сина и, а парите и отиват за да покрие някакви мистериозни заеми, които сякаш не е мислила, че ще връща някога, преди да ме види. Чукаме се всеки ден, всеки следобед след и всяка сутрин преди работа. А вечер излизаме, а преди да я изпратя у дома и, винаги пълня чантата и с храна. Ако не се сетя, тя си настоява за това. Но днес нищо не е така мирно, защото сме получили заплата. Тя работи без документи и заплатата и е малко по-ниска от моята. Чистата злоба я кара да пие вече  трети джин и да рови нервно из менюто, а аз да мълча.
-Знаеш ли, моето момче. Аз може да съм проста селянка, но съм с достойнство. Ти не знаеш какво е това, а аз знам. Защото преди скапаното училище съм била в театъра, в телевизията, познавам хора.  Ти може да си стискаш парите, не ми пука за тях, мога и аз да те черпя днес, защото не съм нищожество като теб.
Искрено се моля никой да не слуша разговора ни. А менюто е отново прегледано, тя се чуди кое да си поръча, прави жест и просто поръчва най-скъпото блюдо, защото „иска да и е вкусно” – парчета месо в пет соса.
-Писна ми от този мизерен живот като просякиня. Все някога ще си стъпя на краката, ще ви отмъстя за униженията, достатъчно съм ви понасяла униженията и обидите. Работя цял месец като вас, унижавам се пред тези боклуци също като вас, а заплатата ми е по-ниска. Ще взема да те зарежа, и без това ти само от пари се интересуваш. Ще проституирам, ще правя свирки, ама не ви искам и теб не те искам...
Наистина се моля на който и да е в небесата, да няма никой наоколо. Пия втора бира с порция картофи, а пред нея вече има огромна чиния с месо, от което се вдига апетитна пара. Чукаме се с нейния редовен, вече пети джин, като тя пропуска да каже Наздраве, а аз пропускам да я гледам в очите. Сам съм си виновен, сякаш не знаех какво ше стане.
Сервитьорката учудено отсервира втората чиния, а Диана си сипва от месото и започва гладно да яде. Неочакваната лютивина и парата я карат да застине за миг, а след това да преглътне и да продължи да лапа. Спира за момент, продължава с цигара и с думи...
 - А ти си пълно нищожество. Богат си с някакви левчета отгоре, доволен си от мизерията. Ти нямаш душа. И усещания нямаш, нищо. Освен една патка, с която да ме ебеш, а  някога пита ли си се...
И поредната вилица с мръвки пое към устата и, без никакво духане, парещото месо се отправи към стомаха и. Предпочитах да си мълча, това не беше първото ни каране, но определено вече ми втръсваше.
-Безпардонни простаци, нямате душа, чуваш ли...
И за подкрепи думите си с пореден аргумент, тя с царствен жест си поръча поредния джин. Отпи и начена пак месото, като попадна на наистина лютивото.
За момент застина от лютивината. По някаква случайност, в заведението пуснаха песента от филма Титаник. За момент лицето и се изопна, отвори уста...
„Near, far, wherever you are
I believe that the heart does go on...”
Сълзите от лютивото парещо месо се смесиха с грима и. Тя плачеше и дъвчеше, дъвчеше, за да може да преглътне и да каже още нещо...Най-накрая през сълзи тя успя да артикулира нещо...
-Боклук  даскалски, какво ме зяпаш. Имам сърце и  плача. Разбираш ли? Ти нямаш усещания...нищо нямаш. И мен ме нямаш.
А аз продължавах да мълча. След като песента свърши, тя изпи джина си, изяде напук цялата порция с месо и поиска да си тръгваме. Хвърли ми 2 лева на масата и излезе, докато аз оправя останалите 50. Чакаше ме пред  вратата, леко се наведе и се гушна в мен.
-Хайде в Аязмото, май имам нужда от разходка.
Есенната гора предлагаше мрак и хладина. Луната осветяваше пътеките ни, тя мълчеше, аз също. Водеше ме насред храстите, към някаква скамейка, която много обичала. Да си призная, не разбирах какво правим там, защото вече за пореден път  се въртяхме и търсехме някаква скамейка. Диана ставаше много нервна, аз се бях уморил.  Не разбирах какво търсим, не ми се струваше добра идеята да стоим много в гората, а вече ставаше късно. Намерихме някаква пейка в храстите, на която седнахме. Тя се опита да легне в мен, но коремът и бе прекалено пълен. Изправи се, заклатушка се, излезе на обляната в лунна светлина пътека. Луната се отразяваше в шушлековото и яке, а тя се клатушкаше и пушеше цигара. А внезапно просто си свали гащите и клекна.
Не виждах добре какво прави, но по пъшканията и усещах, че лютивото и бе дошло малко в повече. А само след минута тя вече сереше по лунните отблясъци и сякаш не можеше да се спре. Минаваше минута, две, тя се изправяше и пак приклякваше, за да довърши окончателно невинността на лунните пръски. А отгоре на алеята се задаваше младежка компания, която скоро се изравни с нея.
- Добър вечер, госпожо...
Чух гласове и се свих на скамейката, за да не ме видят. А Диана се изправи, изкрещя по възможно най-пиянския начин „Малки копеленца!” след тях и пак клекна. Газове и лайна се редуваха с прикляканията и изправянията и. Вече нямаше как да не се изсмея тихо, след това да отида, да и помогна да стане, да се почисти на чешмата и да я изпратя до дома и. По пътя мълчахме, а после тя просто затръшна ядно вратата на апартамента си пред мен.  А аз останах сам на тъмното стълбище и нямаше как да не се изсмея, сам не разбрах дали злобно или просто уморено.



Аз на теб и ти на мен и ние на тях - в клопката на мрежовия/мулти левъл маркетинг


Мразите ли да ставате в 6, за да работите от 8 до 5 и да сте смачкани от работа след това. Доволни ли сте от заплатата? Мога ли да отгатна отговорите? Защо не опитате да заработите някой лев с една от доказаните  схеми, които се практикуват от милиони хора по  света, при това успешно...
 „Свободата да печелите, като работите колкото си искате, като при това сте си сами началници и не се оплаквате никога от липса на пари” е в основата на сериозен процент от сивата икономика, която няма как да бъде извадена наяве, дори и да искаме...Една красива приказка за богати и лъскави бизнесмени и техните стратегии и покорните им последователи...Но нека разкажем за началото, а там бе детската игра. Невинна  забава, да пуснеш „писмо на щастието” в нечия пощенска кутия, а получателят да го размножи на ръка 10 пъти и да го препрати на още 10 получателя, за да се изпълни и неговото желание. Иначе, незнаен мъж от Болоня не преписал писмото и отгоре му се струпали куп беди, които обаче се решили просто с едно преписване и продължаване на веригата. Но дотук с красивата приказка!
Отнякъде се появиха хиляди листове с имена по тях. Пускаш 2 лева на първия и ти сам започваш такава група. И хората повярваха... Човек от Димитровград си купил 2 апартамента за 3 месеца, само от постъпления по 2 лева. Тук разказващите обичайно замълчаваха, за да можем да си представим планината от левове, в която се къпе незнайния герой. И докато из страната летяха левове в пликове и се чакаше и на нас да ни дойде късмета, нещата минаха на съвсем друго ниво. В ръцете на хората имаше много пари, които трябваше да бъдат вложени някъде. Банките са несигурни, инфлацията чука на вратата, защо пък да не ги вложим някъде с огромна лихва, като при това гарант за всичко е твоят съсед или близък роднина. Вече можеше да вложиш 10 000 лева, да станеш участник във финансово сдружение, което ти обещаваше, че само след няколко месеца на плодотворно изчакване, твоите 10 000 лева щяха да станат 15 000 долара, поне. Опашките пред зашеметяващо луксозните офиси бяха дълги по стотина метра, хората чакаха с часове, за да внесат парите си. И никой не се замисли как така от 10 000 лева стават 15 000 долара само като ги внесеш с някаква разписка някъде....Питаш ли много, чудото няма да проработи за теб, така си мислеха всички от опашката.
Само няколко месеца след това тълпите бяха десеторно по-големи, но дивиденти не се изплащаха, даже нямаше и кой да отвори вратата, освен две три уплашени секретарки или чистачката, която се чудеше как да излезе, без да бъде линчувана. Бе едва началото на 90те години и тепърва народът научаваше по трудния начин, че съществува нещо, наречено „мрежов маркетинг”, набързо кръстено „пирамида” от опарените. След това имаше няколко процеса без никакъв резултат, наля се студена вода в чаши, раздаде се на акционерите и всички отпиха по една голяма глътка, замислени за бъдещето.
И когато то дойде, през 2009, за хората с голям размах и повече средства за губене все още има кой да им обере спестяванията, като им обещае какво ли не срещу тях, например...
Искали ли сте някога да бъдете част от мощна финансова структура, в която да бъдете поне на ниво „ мениджър”, да ходите с костюм, да раздавате визитки и да бъдете посрещан с уважение и респект? Имате тази възможност. Срещу няколко хиляди евро имате право да получите сертификат, членска карта. Можете да привличате и съмишленици, от чиито пари вие получавате сериозен процент. Сметката е проста, вие давате 2000 евро, след това привличате още 10 човека, от които получавате по 25% и ето, само за седмица правите 5000 евро. Умножете го по 4 седмици, по 12 месеца, по няколко ...
Имате достъп до почти секретните събирания на вашето сдружение, където със сложни термини ви надъхват да повишите „набираемостта”, защото...време е да се правят пари, а да се прави пари е „гууд”. Хубаво ви е да се разхождате с костюма и да пиете кафета с приятели, защото знаете, че всеки от тях ви е потенциален клиент и ви носи 500 евро. Никога  не се замисляте, че целта на цялото това сдружение е да прелива от пусто в празно, без значение дали го прави в името на световния мир, екологията, някакви мистично неразбираеми бизнес стратегии. Приятелите и роднините с удвоени усилия избягват всячески всякакви срещи с вас. Чудите се защо, докато един ден виждате името на вашата организация в новините и чувате, че сте били измамен. Скоро след това започвате да обяснявате на всички ваши „подчинени”, че това е само объркване, че няма как една сериозна организация като вашата да лъже и да мами, но скоро сам го усещате, по трудния начин.
Много е трудно да разберете, че сте подмамени от собствената си алчност, наивност и недалновидност.
Няма адекватни данни за процента на тези измами, отчасти заради атмосферата на строга секретност около начинанията, „само за наши хора” е запазена марка за всяка от пирамидите.
Веднъж вътре, младите фараони се оказват голи и боси само за месец, това е гарантирано.
Но защо пък да не направим пари, продавайки крем за пети от сибирска лайка, който помага и за акне, както и с него можете да изчистите и трайно загорял тиган, което го прави неотменна част от всяка кухня по света, а това е един глобален пазар, на който вие можете да навлезете с гръм и трясък.
Замисляли ли сте се, че  всеки от дистрибуторите на козметика, хранителни добавки и какво ли още не, който ви предлага да работите за него, е просто брънка от една верига, по която хора си разменят пари, под предлог, че печелят, като предтекст за това е размяната на някаква стока...И никой не издава фактури и никой не отчита приходи, а бизнесът върви ли, върви.
При дребна инвестиция от 200-300 лева вие ставате дистрибутор, печелите първи точки, купувате пълен набор от продукти и започвате ходене по приятели, роднини, колеги, като ги убеждавате, че с едно бурканче от крема те ще имат гладки, пети, чисти тигани, никакво акне и в техния дом ще навлезе най-дефицитната суровина на света...щастието. Скоро фирмата пуска и нов революционен продукт – сироп от малайзийски кестен, който е излекувал милиони хора по света от....абе, чакай да погледна брошурката. Покрай другото наливате 1500 долара и ставате дистрибутор на онези хапчета за гориво, които намаляват наполовина разходите му в абсолютно всяка кола. Защо пък да не станете и дистрибутор на гривни за космическа енергия или пък стелки за обувки, които с три изпъкнали точки масажират най-важните енергийни центрове на тялото? Набързо усвоявате като артикули и мумия, коластрата, алое вера, на път сте да започнете да продавате и сапуни заредени с енергия от Тибет. Спират ви близките и насила ви отварят очите.
Първо, вие сте назад с много хиляди лева. Второ, често сте купували артикули, които са с няколкостотин процента надценка. Трето, продали сте няколко неща с минимална печалба, а приятелите ви вече ви отбягват и никога не вдигат, когато им позвъните. Четвърто, онзи крем от сибирска лайка си беше чиста проба боклук, нито загорялото чистеше, нито акне лекуваше, ама имаше убедителна реклама.
За размера на продажбите тук също няма нищо повече от приблизителна оценка, от която обаче би го заболяло главата всеки данъчен.Хиляди малки сделки дневно, без никакъв контрол върху оборота, никакъв контрол върху приходите и никакви данъци. Смело ли е да предположа, че половината от козметиката на жена ви идва от каталожни търговци? А, повече от половината ли?
Хм, очаквах го!
 В условията на пазарна икономика, където можете да си купите всичко онова, което хората наоколо имат фантазия да ви продадат, имате  солидната възможност да направите богат някой друг, а вие да си останете с 10 кашона отвара срещу лош дъх на базата на босилек или с луксозна папка със сертификати, според които имате правото да развивате определена бизнес стратегия и на Луната. И ако това се случи, сори, вие пак сте от грешната страна на сандвича, вероятно не сте чели както трябва тази статия.

четвъртък, 28 юни 2012 г.

Аз не съм толерантен! Аз съм нормален!

Връщаш се у дома след много тежък и тъжен ден и в кутията си намираш следната покана:

Прекрасно! И аз искам да съм нормален и да докажа на всеки, че не съм извратен човек. До каква степен съм нормален ли??? До степен на това да потръпна, когато майка ми ми звъни, за да ми съобщи, че някой /но с право да работи в гробището / е разбил гроба на баща ми, за да може да вземе мраморните плочки и да ги сложи на съседен гроб. И когато майка ми намира директора на гробището, той и казва - Пишете жалба до кмета, той е моят началник.
И майка ми пише жалбата си на ръка и отива в общината, където и казват - Срокът на отговор е 2 месеца. Чакайте.
Не мога и няма как да бъда толерантен към това, защото е извратено!

Чак след това виждам, че това било "анти-хомо шествие", с гарантирани 0% толерантност.
В това ли се измерва модерната нормалност - в афишираната параноя и хомофобия?
Бих препратил СНЦ "Вярност" към Уикипедия, където пишат:
"Според теоретици като Калвин Томас и Джудит Бътлър хомофобията е преди всичко страх у хетеросексуалният да бъде идентифициран като хомосексуален. Тази теза изказва твърдението, че хомофобските емоции спрямо хомосексуалността са активен опит за дистанциране от негативно разгледаната категория и идентификация с един по-положително приеман социален статус. Това утвърждава личността в образа и на хетеросексуална, в границите на хетеронормативността на мнозинството и избягване възможността за идентификация с хомосексуалността.

Американската психоаналитичка Нанси Чодоров разглежда мъжествеността като много по-чувствителна и ранима от женствеността. В традиционната концепция за предаването на мъжествеността на Фройд тя представя хомофобията като защитна реакция на мъжествеността срещу чуждия експресивен фемининен модел на отношение със света. За този тип момчета и мъже, които изпитват трудности със затвърждаването на собствената мъжественост, собственият аз, както и възприятието за околния свят, са заключени в бинарни опозиции по модела на архаичното митологично мислене — мъже/жени, силни/слаби, мъжествено/женствено, добро/лошо. Те подтискат експресивните фемининни модели на поведение и отношение с околните и затвърждават един положителен за тях, хетеросексуален аз-образ.
"

Може да звучи перверзно или развратно, но аз намирам за ненормално това, че някой посмява да разбие гроба на баща ми, за да препродаде плочките, а след това ние трябва да пишем жалба до кмета и да чакаме 2 месеца за отговор, макар плочките да са на 3-4 метра от гроба. Другото, хомосексуализма, ами, нямам против.

петък, 22 юни 2012 г.

Докато не ти позвънят на вратата...


Има едни моменти вечер, когато обожавам да стоя сам. Да си пусна някоя плоча със стара музика на грамофона, докато навън е адски тихо. Да слушам всяко пукане и да му се радвам, сякаш с него мога да върна годините назад и да се окажа примерно някъде около 1966, заедно с първия албум на John Mayall and the Bluesbreakers, блус, който се точи като мътна река, в която можеш да удавиш всичко от деня.
На вратата се звънна. Не очаквах гости, но не бях склонен и да им откажа гостоприемство. В такива моменти, докато се взираш в шпионката, със сигурност се молиш да е някой заблуден закъснял търговски пътник, който да се мъчи да те излъже за някоя китайска дрънкулка. Или съсед, който се опитва да паркира, докато му пречи нещо. Възможно бе да дойде и приятел, да сподели каната с черен чай или да изкоментираме плочата, която бе време да обърна от другата страна, защото игличката си играеше с крайните празни бразди и само пукаше и пращеше.
Но в шпионката не се виждаше нищо. Отворих вратата,  лъхна ме вятър от далечните хълмове,  от многобройните врати, които в момента стояха отворени и лъхаше на дом, на вечер, на тъмнина, на смърт. Смърт ли казах?
От всички неща на света, никога не бих се сетил точно за нея. Но и тя идва така внезапно, с прозвъняване, зад което не стои никой, но ти дава време да се замислиш, че каквото и да стане, никога няма да избягаш от това пътуване.
Дали съм готов? Малко дрехи в една пътна чанта, сякаш въобще някога ще ти потрябват нещо повече от дрехите, с които си избягал от тази лятна нощ. Обувки, защото ще тръгваш на дълъг път. За храна и вода не си и помислям, защото знам, че след първата крачка стомахът ми ще е свит така, че да не мога да поема нищо. Остава ти само да минеш през хората, които се мотаят около входната врата на блока, която може да бъде и изходна, наистина, въпрос на гледна точка. Няколко баби с внучета стоят на скамейките пред блока.  Гласовете им, размити от жегата и от слабия шум на листата по дърветата, обикалят из целия блок, обсъждат всички, докато внучетата им играят невинни и рисуват цветя по напукания асфалт. Те все още не разбират, че са осъдени да остареят и също така да гледат внучета, чоплейки с отровни човки всичко друго наоколо, не от злоба, а от ужасната скука да чакаш всичко това да свърши. Вероятно ще успея да ги мина незабелязан, както всеки ден. Дали това не е илюзия, която сам си създавам, вероятно повече никога няма и да разбера.
Не ми остава друго, освен наистина да отворя вратата. Трудно, сякаш е залепена. Но отвън нямаше никой. По стълбите се чу само шляпане на крака в подпетени чехли, които удрят всяко стъпало, докато собственикът им отива на някъде, търсейки с ръце къде по стените има ключ. Бях сигурен, че дори чувам търкането на пръстите по мазилката.
Затворих и за пореден път обърнах плочата. Тя щеше да се върти, не знам наистина още колко пъти. Никой не знае, докато не ти позвънят на вратата...

Въртеше ми се в главата, със седмици. Сетих се за Рей Бредбъри и го написах. Един от любимите ми писатели. Лека му пръст.

понеделник, 18 юни 2012 г.

Когато започнеш петото десетилетие на живота си...

Днес успях да стана на 39 и да започна четиридесетте си години. Да си призная, много ми беше криво.
Усещах се точно ето така, както се е усещал някога Веничка Ерофеев, но той дори не е стигнал до 40те си години, поне в "Москва Петушки"
"Виж, когато навърших двайсет години, тогава бях безнадеждно самотен. И на рождения си ден бях унил. Дойде ми на гости Юрий Петрович, дойде Нина Василевна, донесоха ми бутилка столичная и една консерва постни сарми — и такъв самотен, такъв невъзможно самотен си се сторих сам на себе си покрай тия сарми, от тази столичная, че без да ми се плаче, заплаках…
А когато навърших трийсет, миналата есен? А когато навърших трийсет, денят беше унил като деня на двайсетата ми годишнина. Дойдоха ми на гости Боря с някаква смахната поетеса, дойдоха Вадя с Лида, Ледик с Володя. И ми донесоха — какво ми донесоха? Две бутилки столичная и две консерви пълнени домати. И такова отчаяние, такава мъка ме налегна покрай тия домати, че ми се доплака — но тоя път не можах…
Значи ли това, че през тия години съм станал по-малко самотен? Не, не значи. Тогава значи ли това, че за десет години душата ми е загрубяла? Или че сърцето ми се е ожесточило? Също не значи. По-скоро дори наопаки, но за плач — все едно не заплаках…
"
Тъпо е да остаряваш, но успях да изям половин пица, да играя на боулинг с Ваня и да падна позорно, да купим маса със стол за терасата, да получа няколко хубави подаръка, това беше и вероятно това ще е.
Искам на благодаря на всички, които се сетиха за мен в този дълъг и горещ ден. Благодаря ви и при първа среща - ще черпя бавно и мъчително. Наздраве! И обещавам, няма да са от консервите с пълнени домати...
Тъжно ли ви звучи? Не, просто съм вече на 40.


Наистина ви благодаря за поздравите, те са важни за мен.

събота, 16 юни 2012 г.

Рекламата, която ме усмихна...нямаше как да не...

Попаднах на нея съвсем случайно...
Английският фийлинг ме захили...Това ми хареса!!!
Поздравявам се с оригинала:

The future's clear and bright...but i am not there...:)

Сатурнова дупка преди да стана на 39 и да започна 40тата година...

От няколко дни се усещам напълно в дупка. Нервен съм, все се карам с Ваня, явно приказката, че няколко дни около всеки рожден ден - ни му взимай, ни му давай на рожденика. И така, на 18 юни ще стана на 39 години, ще започна 40те, здраво скочил в отвъдната, втората половина на живота, от която никой не се е измъкнал жив. С всеки нов рожден ден започвам да се усещам все по-неудобно и по-нелепо, дали е от годината или от умора в материала, сам не знам. Но искрено искам да мине леко и неусетно и ...да се събудя на 19 юни сутринта. Може и да не ме боли главата и да не съм отрупан с подаръци, не държа на това, просто да мине...

сряда, 13 юни 2012 г.

Какво е футбол...?

Футбол е когато дават важен мач и отвън в паркирана кола с отворен прозорец видиш съседа си, който е избягал от дома си, само и само да слуша мача по радиото, далеч от жена си, която явно го трови с телевизионни помии.  А ако това са го направили двама съседи в различни коли, значи и са от различни отбори.

събота, 9 юни 2012 г.

Да загубиш...

много е тъпо да загубиш някого, когото познаваш от 25 години. Ей така, трайно и съзнателно да му теглиш една и да го изтриеш от телефона си и от всички социални мрежи. Защо ли, сигурно заради жегите или заради нервите, с които е свързан живота ни. Или заради лудостта, която ни погубва, на която непрекъснато трябва да устояваме. Опитвам се да се държа от тази страна, дано успявам.

Житие - битието на един градски Исус

Как ли ще преживее един Исус в бетонната джунгла и...хахахаххаха

сряда, 6 юни 2012 г.

Веселин Маринов - новият държавен бард на партия с четири букви?

Като клюка дочух, че днес трубадурът на развития герберизъм, самият Веско Маринов, ще изнесе концерт в Стара Загора. Концертът бил с покани, като на много предприятия им раздали безплатни билети. И какво се оказа, за пореден път Веско Маринов посещава Стара Загора, за пореден път организирано от ГЕРБ, за пореден път  членовете на партията им се дава "духовна храна" по техен вкус. Добре, че хваща последните хладни дни, иначе...няма да му стигнат копринените ризи за сцената. Не им ли писна вече на хората от фалша му, че го лансират на партийно и държавно ниво? Това ли е новата култура на новото време?

неделя, 3 юни 2012 г.

Sergio Mendes & Brasil 66 - Mas que nada - мързелива неделя...


Страхотна песен, която може да те удави със своето easy отношение. Липсва ми само малко вятър, да ми повее, солен един такъв.

събота, 2 юни 2012 г.

Blackmore's Night - Under a Violet Moon Live

Събота вечер - време за контракултура...David Peel and The Lower East Side

В събота вечер, телевизиите гледат да ни залеят с максималната помия, която така да ни надруса, че...въобще да не разберем, кога е дошла неделя и понеделник.
Днес по случайност открих едно ново име в музиката за мен - David Peel. Продуциран от Джон Ленън и Йоко Оно, той ми се стори едно вкусно откритие в днешната музикална сивота.
Позволявам си да ви натровя с няколко отровни гъби, оппа, песни негови:
Легендата твърди, че Малкълм Макларън го чул, едва тогава се върнал в Англия и направил Секс Пистълс.

Друга тема -  омразата му към ченгетата.
Човек като мрази, няма как и да не обича...марихуаната.
Тук можете да видите Ленън и Оно...
Най-малкото - впечатлен съм. Има какво да се слуша тази събота.

На горещия телефон в община Стара Загора приемат хладно...

В един друг блог ви разказах, че от два месеца ремонтират квартала, в който живея. За пореден ден, събота, една машина разбиваше камъните пред блока. Трака, трака, трака. Събота, между 14.00 - 16.00. Не е ли удачно да спре? Но явно не е удачно...
Звъня на горещия телефон на общината. Вял глас.
- Ако имате проблем, подайте жалба в понеделник!
- Добре, ама той сега разбива камъни и шумът е ужасен! 
- Работят извънредно, за да завършат ремонта. Да не мислите, че му е голям кеф да работи днес.
- Но шумът не се понася, при това се нарушават явни разпоредби за пазене на тишина. Не може да се прави едно, а да се нарушава друго.
- Казах ви, понеделник подайте жалба. Не мога нищо да направя.
Тегля му една майна наум, а му пожелавам "приятна работа" и затварям. Странно, веднага след това багерът спря. Какво е това, чудо, силата на гражданското общество или просто на багериста му писна...Още нямам отговор.

Допълнение: Багеристът  се върна и продължи. И така с часове. И все още е събота, между 14.00 - 16.00

Предлагам горещият телефон на община Стара Загора просто да се нарече "студен" и да се замести с робот, който да отговаря на всяко обаждане:
" От мен не зависи нищо. Понеделник подайте жалба. "
Ще излезе по-евтино и няма да има илюзии, че нещо някога ще се промени.