Докато не ти позвънят на вратата...

Има едни моменти вечер, когато обожавам да стоя сам. Да си пусна някоя плоча със стара музика на грамофона, докато навън е адски тихо. Да слушам всяко пукане и да му се радвам, сякаш с него мога да върна годините назад и да се окажа примерно някъде около 1966, заедно с първия албум на John Mayall and the Bluesbreakers, блус, който се точи като мътна река, в която можеш да удавиш всичко от деня.

На вратата се звънна. Не очаквах гости, но не бях склонен и да им откажа гостоприемство. В такива моменти, докато се взираш в шпионката, със сигурност се молиш да е някой заблуден закъснял търговски пътник, който да се мъчи да те излъже за някоя китайска дрънкулка. Или съсед, който се опитва да паркира, докато му пречи нещо. Възможно бе да дойде и приятел, да сподели каната с черен чай или да изкоментираме плочата, която бе време да обърна от другата страна, защото игличката си играеше с крайните празни бразди и само пукаше и пращеше.

Но в шпионката не се виждаше нищо. Отворих вратата,  лъхна ме вятър от далечните хълмове,  от многобройните врати, които в момента стояха отворени и лъхаше на дом, на вечер, на тъмнина, на смърт. Смърт ли казах?

От всички неща на света, никога не бих се сетил точно за нея. Но и тя идва така внезапно, с прозвъняване, зад което не стои никой, но ти дава време да се замислиш, че каквото и да стане, никога няма да избягаш от това пътуване.

Дали съм готов? Малко дрехи в една пътна чанта, сякаш въобще някога ще ти потрябват нещо повече от дрехите, с които си избягал от тази лятна нощ. Обувки, защото ще тръгваш на дълъг път. За храна и вода не си и помислям, защото знам, че след първата крачка стомахът ми ще е свит така, че да не мога да поема нищо. Остава ти само да минеш през хората, които се мотаят около входната врата на блока, която може да бъде и изходна, наистина, въпрос на гледна точка. Няколко баби с внучета стоят на скамейките пред блока.  Гласовете им, размити от жегата и от слабия шум на листата по дърветата, обикалят из целия блок, обсъждат всички, докато внучетата им играят невинни и рисуват цветя по напукания асфалт. Те все още не разбират, че са осъдени да остареят и също така да гледат внучета, чоплейки с отровни човки всичко друго наоколо, не от злоба, а от ужасната скука да чакаш всичко това да свърши. Вероятно ще успея да ги мина незабелязан, както всеки ден. Дали това не е илюзия, която сам си създавам, вероятно повече никога няма и да разбера.

Не ми остава друго, освен наистина да отворя вратата. Трудно, сякаш е залепена. Но отвън нямаше никой. По стълбите се чу само шляпане на крака в подпетени чехли, които удрят всяко стъпало, докато собственикът им отива на някъде, търсейки с ръце къде по стените има ключ. Бях сигурен, че дори чувам търкането на пръстите по мазилката.

Затворих и за пореден път обърнах плочата. Тя щеше да се върти, не знам наистина още колко пъти. Никой не знае, докато не ти позвънят на вратата...

Въртеше ми се в главата, със седмици. Сетих се за Рей Бредбъри и го написах. Един от любимите ми писатели. Лека му пръст.