Титаник - за хората със сърце - спомен от дълбините на времето

Наистина не можех да разбера как продължава да мрънка след третият джин с тоник. Не знам и кой идиот ме накара да си тръгна с нея, след като прекрасно разбирах, че днес сме взели заплати, а поканата за „по едно питие в оня китайския” вероятно щеше да ми струва добра сума пари. И защо просто не вземе да млъкне и да пие,но не би...

Да се запознаем. Тя е 12 години по-голяма от мен, руса и все още сексапилна разведена моя колежка. Знае как да измъкне всичко от мен, защото аз съм нейната уж „тайна”любовна история, за която знаят всички и тайно ни пожелавали късмет. Работя много, издържам нея и сина и, а парите и отиват за да покрие някакви мистериозни заеми, които сякаш не е мислила, че ще връща някога, преди да ме види. Чукаме се всеки ден, всеки следобед след и всяка сутрин преди работа. А вечер излизаме, а преди да я изпратя у дома и, винаги пълня чантата и с храна. Ако не се сетя, тя си настоява за това. Но днес нищо не е така мирно, защото сме получили заплата. Тя работи без документи и заплатата и е малко по-ниска от моята. Чистата злоба я кара да пие вече  трети джин и да рови нервно из менюто, а аз да мълча.

-Знаеш ли, моето момче. Аз може да съм проста селянка, но съм с достойнство. Ти не знаеш какво е това, а аз знам. Защото преди скапаното училище съм била в театъра, в телевизията, познавам хора.  Ти може да си стискаш парите, не ми пука за тях, мога и аз да те черпя днес, защото не съм нищожество като теб.

Искрено се моля никой да не слуша разговора ни. А менюто е отново прегледано, тя се чуди кое да си поръча, прави жест и просто поръчва най-скъпото блюдо, защото „иска да и е вкусно” – парчета месо в пет соса.

-Писна ми от този мизерен живот като просякиня. Все някога ще си стъпя на краката, ще ви отмъстя за униженията, достатъчно съм ви понасяла униженията и обидите. Работя цял месец като вас, унижавам се пред тези боклуци също като вас, а заплатата ми е по-ниска. Ще взема да те зарежа, и без това ти само от пари се интересуваш. Ще проституирам, ще правя свирки, ама не ви искам и теб не те искам...

Наистина се моля на който и да е в небесата, да няма никой наоколо. Пия втора бира с порция картофи, а пред нея вече има огромна чиния с месо, от което се вдига апетитна пара. Чукаме се с нейния редовен, вече пети джин, като тя пропуска да каже Наздраве, а аз пропускам да я гледам в очите. Сам съм си виновен, сякаш не знаех какво ше стане.

Сервитьорката учудено отсервира втората чиния, а Диана си сипва от месото и започва гладно да яде. Неочакваната лютивина и парата я карат да застине за миг, а след това да преглътне и да продължи да лапа. Спира за момент, продължава с цигара и с думи...

 - А ти си пълно нищожество. Богат си с някакви левчета отгоре, доволен си от мизерията. Ти нямаш душа. И усещания нямаш, нищо. Освен една патка, с която да ме ебеш, а  някога пита ли си се...

И поредната вилица с мръвки пое към устата и, без никакво духане, парещото месо се отправи към стомаха и. Предпочитах да си мълча, това не беше първото ни каране, но определено вече ми втръсваше.

-Безпардонни простаци, нямате душа, чуваш ли...

И за подкрепи думите си с пореден аргумент, тя с царствен жест си поръча поредния джин. Отпи и начена пак месото, като попадна на наистина лютивото.

За момент застина от лютивината. По някаква случайност, в заведението пуснаха песента от филма Титаник. За момент лицето и се изопна, отвори уста...

„Near, far, wherever you are

I believe that the heart does go on...”

Сълзите от лютивото парещо месо се смесиха с грима и. Тя плачеше и дъвчеше, дъвчеше, за да може да преглътне и да каже още нещо...Най-накрая през сълзи тя успя да артикулира нещо...

-Боклук  даскалски, какво ме зяпаш. Имам сърце и  плача. Разбираш ли? Ти нямаш усещания...нищо нямаш. И мен ме нямаш.

А аз продължавах да мълча. След като песента свърши, тя изпи джина си, изяде напук цялата порция с месо и поиска да си тръгваме. Хвърли ми 2 лева на масата и излезе, докато аз оправя останалите 50. Чакаше ме пред  вратата, леко се наведе и се гушна в мен.

-Хайде в Аязмото, май имам нужда от разходка.

Есенната гора предлагаше мрак и хладина. Луната осветяваше пътеките ни, тя мълчеше, аз също. Водеше ме насред храстите, към някаква скамейка, която много обичала. Да си призная, не разбирах какво правим там, защото вече за пореден път  се въртяхме и търсехме някаква скамейка. Диана ставаше много нервна, аз се бях уморил.  Не разбирах какво търсим, не ми се струваше добра идеята да стоим много в гората, а вече ставаше късно. Намерихме някаква пейка в храстите, на която седнахме. Тя се опита да легне в мен, но коремът и бе прекалено пълен. Изправи се, заклатушка се, излезе на обляната в лунна светлина пътека. Луната се отразяваше в шушлековото и яке, а тя се клатушкаше и пушеше цигара. А внезапно просто си свали гащите и клекна.

Не виждах добре какво прави, но по пъшканията и усещах, че лютивото и бе дошло малко в повече. А само след минута тя вече сереше по лунните отблясъци и сякаш не можеше да се спре. Минаваше минута, две, тя се изправяше и пак приклякваше, за да довърши окончателно невинността на лунните пръски. А отгоре на алеята се задаваше младежка компания, която скоро се изравни с нея.

- Добър вечер, госпожо...

Чух гласове и се свих на скамейката, за да не ме видят. А Диана се изправи, изкрещя по възможно най-пиянския начин „Малки копеленца!” след тях и пак клекна. Газове и лайна се редуваха с прикляканията и изправянията и. Вече нямаше как да не се изсмея тихо, след това да отида, да и помогна да стане, да се почисти на чешмата и да я изпратя до дома и. По пътя мълчахме, а после тя просто затръшна ядно вратата на апартамента си пред мен.  А аз останах сам на тъмното стълбище и нямаше как да не се изсмея, сам не разбрах дали злобно или просто уморено.