На вратата има баба и те търси...

Да го отдадем на това, че днес бях на работа с колата. Плавен, нормално нервен ден, в края на който ме извикаха на вратата на офиса. Човек никога не знае какво да очаква от едно такова повикване, най-често това е проблем. Като единствен мъж в офиса в момента, добре знам какво може да бъде проблем. Пияна представителка на благотворителна организация, некоординиран пенсионер, който е решил да дойде и вкупом да се ръкува с всички, по някаква спонтанна негова идея или....колежката ми шепне „Баба! Търси теб!”

И хубаво де, каква баба....

От полусянката на коридора се измъкна баба на около 70-75 години. Наконтена, с капела, със сбръчкана кожа и облечена в цветни дрехи. Като цвете от хербарий, което някой беше придържал забравено с години между кориците на скучна, но тежка книга. Лъхна ме и леко на пот.

„Аз съм много артистична  личност, свиря на пиано, дойдох чак от Димитровград днес, но се оказа, че съм свършила парите. Идвам да ви се представя, вие сте главният редактор, нали?”

Разговорът тръгваше в лоша посока....

Бабата извади 2 книжки, на корицата на които имаше нейни снимки, озаглавени „Потъване в светлината” – първа и втора част. Не ми ги пъхна в ръцете, но ги завъртя и обяви...

„Не си ги продавам, но искам да се върна в Димитровград. Аз съм творец, ще ви ги дам, а вие ще ми дадете 10 лева, защото хартията е скъпа.”

Никога не съм знаел какво да правя в такива ситуации. Бил съм груб, понякога и деликатно съм обяснявал, че не искам да купя нищо, което не ми трябва, което може би е и по-грубо. Вдигнах ръце и обясних на бабата, че имам дъщеря у дома и искам на нея да взема нещо. Не исках да бъда груб, но „тя ми е по- важна”. Бабата не загуби никак кураж, но попита дали ще може да влезе по стаите да разпита някой дали няма да купи. Попитах колегите, но никой не прояви интерес. Бабата не беше разочарована, а просто апатично продължи към горния етаж. Или май слезе към долния.

Бях побързал да затворя, защото никога не съм знаел какво да правя в такива ситуации, когато странни хора идват, за да поискат пари, в замяна на нещо си там. Много ми е чудно, дали не трябваше да и дам 10 лева и да хвърля книгите и. Или това с „автобуса за Димитровград” беше просто измама, доста вероятно, чест трик на хората, които се мъчат да вземат пари от някого. Или пък просто трябваше учтиво да и откажа и въобще да не се обяснявам.

После се замислих, докато пътувах с тази пуста кола. Пътуващите врата по врата хора, които искат пари за „нещо си там” са много лош признак за естеството на нещата в държавата ни. Всеки се е сблъсквал с тях. Дали винаги намирате правилния подход към тези хора...не мога да гарантирам за себе си...