В съседното заведение цял ден тече някакъв странен банкет,
който започна по обяд, надуха яко хора и ръченици, по едно време премина през
някакво детско парти, озвучено с поп-фолк, продължи с народна музика и плавно
около 17 часа започна стара бг естрада. И не бих се учудил никога на този
културен омлет, ако към 17.30 от заведението не зазвуча песен на Клиф Ричард от
неговите евангелистки албуми.
За момент се замислих, че това е рязък случай на културен
дисонанс, защото колко ли хора знаят за Клиф Ричард, че внезапно открил Господ,
че направил куп албуми с евангелистки мотиви, че да могат да вкарат и негово
мр3 в саундтрака на този див квартален купон. Вероятно не повече от 1% от
хората го помнят...или ще оспорите това? Но защо пък аз трябва да го
помня...Това наказание, проклятие ли е или просто дарба?
От дни ми се върти да ви го кажа, че се усещам като огромен
стар шкаф, пълен с някога много цветни и важни неща, които са загубили май
абсолютно всяка стойност в съвремието ни. Ако отворим вратата, задължително ще
има скърцане. И шкафът ще е нестандартен, тежък, дялан някога през 60те в някое
незнайно ТПК, по-масивен и непоклатим и от брониран сейф. Вероятно, за да
запази всичко, което някога е било складирано по рафтовете – добре подредено и
непокътнато.
Сигурно бих започнал от първите ми разходки по улиците на
онази Стара Загора, която никой вече сякаш не помни. Опитите ни да пием вода от
маркучите на цистерните, които тогава редовно миеха улиците. Някогашните полета
с орехови дървета, на които още като млади новодомци, аз и малкия ми брат
ходехме с баща ми и майка ми на пикник, където сега е голям супермаркет и няма
и помен от тогавашната зеленина. Далечните зелени поля от прозореца на нашия
блок, които скоро изчезнаха под напъните на бетона и панела. Първите ми играчки
рицари. Първите букви в училище. Научих се да дебна в малката книжарница и
всеки ден да я питам за книги за индианци. Научихме за Солидарност и Полша,
пишехме писма до Рейгън и ядяхме вафли, подарени от дядо Мраз. Очакването, че
звездата от чинията на Бузлуджа ще се вижда чак от прозореца ни. Дните на
космонавтиката и ТНТМ, ентусиазмът от всеки портокал, боязливостта от
усещането, че шоколадовото яйце е предмет на враждебна, капиталистическа
култура, което не му пречеше да е много, много сладко.
Безкрайно многото вторник и четвъртък предиобеди, изкарани
пред Селената в кухнята, слушайки Бийтълс и Щурците по „Гласове и мелодии,
които помним” и вечно закъснявайки за училище. Първите ми касети с музика,
книгите с фантастика /”Непобедимият” от Станислав Лем/, киното по Десета муза
всеки вторник вечер. Баща ми изчезна за
2 седмици, а после се разбра, че се е случил Чернобил, а те са вдигнати по
тревога, очаквайки трета световна война. Чух Iron Maiden и Judas Priest, първите ми записи на едно малко джобно
касетофонче. Всяко поредно училище, началото на възродителните процеси, за
които научих след екскурзия във Велико Търново, а у дома нямаше вода, за
пореден ден.
Напълно се изпразниха витрините по магазините, започнаха
смутни времена, а после в един мъглив ден се смени системата. Дните, в които
учениците носеха запис от националното радио на директора на училището –
заповед на министъра за ваканция, поради смутното положение. Веднага ни пуснаха,
цялото училище. По улиците имаше всичко, вълнения, брадати мъже мъкнеха
знамена, стари хора продаваха книгите си, първите митинги бяха вече факт.
Пловдив през моите студентски години, кризата, скоковете на долара, жените, с
които бях или тези, с които исках, а не се получаваше да бъда. Стотиците срещи
„пред пощата”, редовното ми хранене с хляб, картофи и бира, кубинките и дългата
коса. Връщането ми в Стара Загора, първият компютър, всичките ми връзки, къси
или дълги, всяко падане и ставане. Безкрайните дълги летни нощи пред компютъра,
когато отвън още беше гора. Всяко събитие, което вече съвсем вяло просто
регистрирах. На рафтовете има още много, много неща, наредени по имена, цвят,
събития.
Не знам защо ли ми е този шкаф. Колко учудено ме гледат, когато
им говоря, че Уляна Громова е героиня от Млада Гвардия, като обяснявам за
Квазимодо, за Остап Бендер, защо Пилат си е измил ръцете, кой първи от Бийтълс
почина и за какво Уорхол е рисувал Елвис и Мерилин Монро. И кой по дяволите е
Чарлз Менсън.
До такава степен съм се оплел, че от години се мъча да се
сетя, имаше ли в СССР голям пожар- екологична катастрофа, около година преди
или след Чернобил. Готов съм да се закълна, че по телевизията всяка вечер
показваха танковете, които гасят огъня. Дали мъгливите пролетни утрини от моето
село, с улиците с мирис на рози и люляк, не са просто измислица или детски
сънища.
Не знам дали не е време да затворя завинаги този шкаф и да
гледам само напред. Но и да хвърля ключа или пък да го оставя и само понякога
да надничам. Не знам и дали да продължа да трупам спомени в някой друг шкаф,
по-модерен, но еднакво вместим. Или просто да гледам напред, опитвайки се да
изхвърля всичко старо и вероятно непотребно. Труден въпрос. Вие какво ще ми
препоръчате...
Няма коментари:
Публикуване на коментар