Да се свиеш от студения вятър по пътя към дома...

Петорно CD издание, което обожавам да слушам вечер, когато всички заспят.

Нищо, че вече наизуст го знам. За първи път слушах музиката от фестивала Монтерей в едно култово пловдивско заведение Трабанта, с истински трабант отгоре, а под него зли хипари. Мезе боб, питие ракия и бира, на видеото се въртяха непрекъснато или Джими Хендрикс или някаква безкрайна версия на Монтерей Поп. Влизаш някъде около 18, поръчваш бира, боб салата с няколко филии хляб, още бира, разговори,  още бира. Някой пуши трева наоколо. Тогава това не беше така фрапиращо. Столовете бяха меки, все едно откраднати от някоя дискотека с интериор от 80те.  И вдигаш очи и на телевизора Джими Хендрикс прави соло. Тогава се заслушах в него и го харесах, трудна победа. И после след няколко бири, тръгвах към квартирата пеша. Не знам защо, но все ми беше студено, а пътят бе дълъг, нямаше автобуси. Вървиш покрай релсите, гарата, тихите пловдивски централни улици и лекото подрусване от няколкото бири в повече /явно и една ми е стигала, след като сега и една ми е много/.
От друго пловдивско заведение пък научих Дженис Джоплин, джаз-кафенето Мария Луиза, където пък вечно миришеше на пържени картофи, пиеше се бира в подземния етаж, а на вратата на тоалетната имаше толкова мъдри мисли, че ако някой ги беше записал и популяризирал, те вероятно можеха да променят съдбата поне на България.
И до ден днешен като чуя Дженис, в носа ми е миризмата на фритюрника, съчетана с влажното мазе и силната музика.
Навлизат едни спомени, спомени в и без това разтревожената глава. Това е било преди 20 години точно. Слушам THE WIND CRIES...на Джими и по инерция сякаш се свивам от оня студен вятър, който ме вееше по дългия път успоредно на релсите. Вървейки към онази таванска стая, която за 4 години наричах дом.