Как ли ще ме пенсионират?

Ех, моето момиче, когато прочетеш някога това, аз сигурно ще бъда вече пенсионер. Не защото ти така късно ще се научиш да четеш, а защото вероятно татковците на такива момиченца ги пенсионират с миньорите, това е.
Налях си едно вино, отдъхнах си, а днес беше трудна вечер...

Абе, моето момиче, защо така пищя и рева при лекаря? Знам, че те е страх, ама той само искаше да те преслуша. И с голямо усилие успя, а ти рева, плака, все едно инжекция ти бият. И съвсем не разбрах, защо не ми даде да ти сложа якето, чак в колата се успокои, но тогава пък ревна, че искаш на кафене.
Но преди това- в аптеката.
Там пък съвсем изумях - защо ти трябваше да ме гониш и да ми показваш какво ще ми купиш от всеки рафт? Та ти си още така малка, а аз нямам нужда да изкупувам цялата аптека.
След конско от мама по телефона, обратно в колата, имаме обещание от твоя страна, че ще си облечеш якето. Но трябва и на заведение да отидем...нищо, че е 8.30 вечерта.
Тайно се надявам, че близката кръчма ще е празна и ще можем да те залъжем с някое сокче като награда за това, че въобще даде на лекаря да те прегледа.
Оказа се, че кръчмата е пълна, запушена от цигарен дим, вътре се слуша най-долната чалга и през дима едва пробиват светлинките на някаква цветомузика. И влизаме ние, някакси неочаквано, баща и дъщеря с почти 39 години разлика :)
Отсреща ни зяпат, ние ги зяпаме изненадани. През нас минават лъчите на цветомузиката.
- Мише, тука е много гадно, нали? - шепна и аз с надежда, че няма да ти е харесало.
Но ти блестиш, усещаш, че тук е купонът.
- Много е хубаво тате, не е гадно! - ми отговаряш ти...
Естествено, излизаме и си отиваме у дома. Ти вече спиш, аз вече съм си изпил чашата и ...пиша това. Наистина ще ме пенсионират с миньорите, дааа, с такава дъщеря -разбойничка. :)