От много време, при силна
умора, винаги затварям очи и се връщам в много минали моменти от живота ми.
Сигурно това е някаква неосъзната форма на защита и отпускане. Само преди
няколко часа, аз умирах от умора и заспивайки, отново спомените ми ме връщаха някога, много
отдавна...
По незнайни причини, внезапно
се сетих, че някога в село Гита имахме пощальон. Не можете да си го
представите, но по улиците тогава обикаляше нарочно облечен човек, който
разнасяше вестници и писма. Да уточня,
че тогава имаше улици и асфалт, защото сега в селото ми няма дори и далечен
спомен от тях и природата бавно си връща всичко, като бавно и методично
погребва всички останки от цивилизацията в храсти и друга растителност. Но
тогава, поне в спомените ми, всичко беше ново, а „глашатаят”, както му викаше
дядо ми, гордо и наперено всеки ден около 13-14 часа носеше дежурният брой на
Работническо дело, който с нетърпение
чаках, за да знам какво ще дават по телевизията. Около доставките имаше
определено доста мистика, защото много рядко го засичах как го оставя между
дъските на външната врата, но хартията беше много често топла и миришеше на
хляб. Според дядо ми, „всяка сутрин
звънели в Чирпан по телефона, казвали им какво да пишат и така бързо в Чирпан и околните села се
появявал новият брой”. Той много си
падаше по странните обяснения, като едно от първите му такива беше за една
ужасна буря. Той ми обясни, че „ на небето се води битка, бият се руснаци и
американци”. Аз понечих да взема участие в битката и както ме е държална ръце да гледаме небето и светкавиците, с крак
счупих прозореца на кухнята. Естествено, голяма уплаха от моя страна, стъклото
беше донесено специално от Чирпан и над 35 години стоя здраво и на мястото си,
докато някой не се опита да влезе с взлом и го разби. По същия начин ми обясни
и кои са „пънкарите”. Тъкмо се беше обръснал отстрани и имаше коса само отгоре.
Било е някъде около 1987 и аз вече имах представа за пънка /смътна/ и зяпнах
като видях своеволието на селския бръснар. Дядо ми обясни, че това е „пАнска
прическа”, като полското „пан”, които преди се носели обръснати отстрани. Не го
приех за вярно, но и дядо ми нямаше как да знае за пънкарите все пак.
Но да се върнем към спомените
с пощальона.
Понякога той носеше и
списание „Пчелар”, което също четях, въпреки, че нищо не разбирах. Когато пристигаха писма, той влизаше до къщата
и тържествено ги оставяше, дори и само картичка да имаше в плика.
Сякаш винаги е било едно
вечно лято, с посипани от слънце плочки, топъл вестник и тиха вечер, в която
гледаме телевизия на тъмно, за да не се блъскат пчелите в светлината от
прозореца. Веднъж развързано, въображението ми наистина няма спирка. Представих
си как бавно са се разредили писмата, как са опустели къщите, как все по-малко
улици е обикалял пощальонът и как се е пенсионирал преждевременно и е починал,
кълнейки нямо времето и неговия ход. Цял един сюжет за филм, който никога никой
сигурно няма да направи, защото трябва да излезе от главата ми, а това е така
трудно.
На сутринта, след една
солидна глътка кафе, когато вече умората бе само спомен, в главата ми се появи
еретична мисъл. Възможно ли е всичко това по-горе да е просто илюзия, породена
от някакви пристъпи на умора, ниска кръвна захар или просто някаква ретро-
лудост...Защо постоянно се връщам в един илюзорен свят, в който живея по цели
нощи, след като той най-вероятно не е съществувал. И имам ли някакви
доказателства??
Оказа се, че не е невъзможно да
се намерят доказателства за ОНЯ свят. Само просто трябва да вдигнете глава
нагоре...
Не може да не сте забелязвали
това огромно пано с двамата космонавти, което се появи някъде около началото на
80-те години в града ни, посветено на първата космическа мисия, което после бе
преработено, за да отрази и втората. Времето е изтрило всички надписи, но ясно
се виждат хората в скафандрите, нали...
Стоях зяпнал и се сетих, че
тук някога посрещахме космонавтите, които посетиха Стара Загора. С наивния си тийн акъл се надявах, че те ще
вървят по улиците в същите скафандри, но те бяха в костюми, а зад тях и около
тях сякаш вървяха абсолютно всички граждани на града.
С тях се случи същото, както
и с моя пощальон от село Гита – измете ги времето, 20-30 години се оказаха
фатални за оня свят, който сякаш сега осъзнавам, че обичах. Но тук картината си
стои, явно доказателство, че все нещичко е било истина. Не бих се учудил, ако
сега много от вас зяпнат, че сега за първи път виждат тези рисунки по стената
на този блок. Не бих се учудил, толкова често гледаме само към обувките си, не
и нагоре.
След това доказателство, мога
да пътувам неограничено в спомените си, нали? Бях на път да се отпусна отново и
да мина по цялата улица, заедно с тълпата с космонавтите, когато ме преряза
съмнение. Някога са вярвали, че мъртвите носят на очите си запечатани
последните си мигове и ако видиш очите
им, ще узнаеш какво последно са видели преди смъртта. Дали това не са разсейки,
които се въртят пред очите ми, тъкмо с такава цел? И дали спомените ми не ми
пречат да видя това, което стои пред мен. И дали не бъркам, че си спомням, вместо да мечтая. Дали сладкият бонбон на миналото не вреди с високата си захарност и куп вредни и неполезни съставки?
На този въпрос вече не можах
да си отговоря.
Няма коментари:
Публикуване на коментар