Нещо за бавния ход на времето и за музиката от една радиоточка

Усещам напоследък, че времето около мен върви така бързо, че дори не мога да се усетя. Днес изкарах почти 2 часа, чудейки се дали е сряда или четвъртък, но не бях сигурен дали обаче не е и петък. Стоя и се чудя и се надувам, не искам никого да попитам, нека сам да се сетя.
Още снощи вечерта, докато слушах MOODY BLUES се сетих за онова време, когато часовете се нижеха много бавно. Сигурно е било преди поне 25 години. На една от ученическите екскурзии сме на хотела в Трявна. Хотел "Трявна" тогава блестеше с особен социалистически лукс, който се изразяваше и в наличието на радиоточка в стаите. Понеже бяха вече по-разчупени времена, не предаваха /примерно/ радио "Христо Ботев", а хотелът си пускаше своя програма. Вероятно радиоточката се излъчваше само в стаите на хотела от стари големи радиоапарати /лампови/, а някъде в рецепцията на автореверс е въртял касетофон с 60 минутна касета. Достатъчно, че за една вечер да запомниш всички песни, поредността им и дори да запееш някои от тях.

Казвах ли ви, че времето течеше бавно. Помня една безсънна вечер, в която стоях сам в стаята в хотела, беше едно такова ноемврийско време, а часовете бяха спрели. Не знам защо се бях прибрал в стаята, бях сам. По коридора се чуваше тътрене на крака, викове, женски смях. Тихи, омекотени от тежкия мокет и покритите с прах тапети. В стаята беше тъмно и ужасно топло. Радиото си свиреше с онази мекота, на която са способни само ламповите усилватели.
И времето си беше спряло, вярвайте ми. Чух десетки пъти тази песен.

В коридора никой не се чуваше вече, а тази песен си звучеше, всеки път по различен начин. Заспивах, будех се, лежах и гледах в тъмното, мислех си. Пак заспивах, за да скоча  след това, да пия вода и пак да изгася лампата. Не помня за какво си мислех, но в полусънното състояние ми се стори, че съм премислил почти всичко в живота си след това. Имах цялото време на света тази вечер. И за пореден път започваше тази песен.
Още с първите лъчи светлина скочих на запотения от жегата прозорец. Навън бавно се сипеше сняг, вече беше натрупал. Добре де, нима вчера не беше есенно време, с жълти листа по улицата и хората бяха още с тънки якета и шлифери. Нима тази нощ бе така дълга, че съм се събудил чак някъде месец по-късно. Чуваше се онова специфично стържене на снега с лопатите, хората отиваха на работа, някой говореше тихо в коридора. Затворих очи. Имах цялото време на света и желание да се насладя на всяка секунда.

Днес не се получава да разтегля така времето. Сигурно защото съм остарял и стресът управлява всяка клетка от тялото ми и държи да бъде постоянно в бойна готовност за очаквани и неочаквани атака, предимно предизвикани от параноичните ми предвиждания за бъдещи неприятности. Може би просто по-често трябва да слушам музика.