За Чужденците

Много години никой в България не беше виждал чужденец. Гледахме ги като деца по шпионските филми как диплят пачки с долари и пият уиски и тормозят нашата родина. Понякога ги виждахме и наживо, като след тях се образуваше дълга опашка от любопитни. Наскоро слушах разказ как децата около Любимец гонели през 60те години колите им с колелетата си, тайно молейки се да им хвърлят списание или празно шише от Кока-Кола, което веднага ги издигало в социалния статус в махалата. И когато кока-колата се превърна в ежедневие, когато във всяко село има вече повече англичани, отколкото българи, прииска ми се да разкажа за онези чужденци, които срещах преди години по нашите земи, екзотични и шарени птици от последните 30 години...
„Гостите от Израел”
Никога няма да забравя, че аз бях с нещо повече от другите деца, защото ...всяко лято на баба ми и дядо ми идваха роднини и приятели от Израел. Това бяха първите ми контакти с чуждия свят, шарен и различен.
Но нека да не избързвам. Всяко лято за няколко седмици светът бе наистина различен. Започваше се със задължителните дребни подаръчета, които впечатляваха децата. Никога не съм ял по-вкусни шоколади или по-сладки бонбони. Имах тениска с ваденка, която пискаше, химикал с часовник, часовник с радио...Неща, които ме издигаха в непостижим пиедестал пред другите, но само на думи, защото тези неща никога не са изнасяха от нас. Другите деца щяха да завиждат. И не бяха само те. Никога не разбрах защо посред лято седяхме на затворена врата и с вентилатор. Това го разбрах чак много години след това, когато баба ми спомена, че съседът от горния етаж бил от офицер от ДС и постоянно слухтял на терасата си. Тогава разбрах и защо те така харесваха доматите, краставиците, простия гювеч и рибата от магазина. Можах да го оценя едва след като опитах от ароматизираната пластмаса на модерните супермаркети.
Да излезеш с тях бе равносилно да достъп до най-тайните места в града ни, почти забранени за обикновените хора – хотели само за чужденци, луксозни ресторанти, затворени магазини с доларова валута. Никога няма да забравя недопитата си чаша ледена кока-кола, която оставих отчаян на терасата на един хотел. Просто не можах да я изпия цялата, така щипеше. С тях влизахме и в онова царство на красотата и ароматите – Кореком. Първите ми шоколадови яйца и бонбони. Няма да забравя и странната случка с един кондуктор, който като разбра, че с него пътуват чужденци, буквално превъртя и направи чудеса само и само за да ги глоби за нещо, за да вземе някой лев от глобата. Едно от първите ми странни преживявания, които не успях да разбера в Народна Република България. Вече бях започнал да ставам голям.
„Гостите от Англия”
България през 1993 бе едно много странно място за очите на всеки чужденец. Луксозните заведения се редуваха със сивите и мрачни държавни магазини. Царуваха набързо скованите павилиони от дъски и желязо, които обещаваха всичко от мазни баници до виза за САЩ. И тогава ме посетиха първите ми гости – двама англичани. Истински, натурални, които не очакваха да видят тъкмо това, което видяха...Възпитан в английската култура с учебниците на Народна Просвета , в които хеликоптери кръжаха над триумфиращи кооперативи, в които кой знае защо хората си говореха на английски, аз с учудване срещнах първите през живота си автентични и оригинални пънкари. Те пък с учудване наблюдаваха разпада на една система и зараждането на новата. Успяха да учудят наистина и от сърце сервитьорката от една много лъскава и скъпа пицария /за тогава/, че изядаха цяла порция печени гъби с ръце. И когато тя вече се вайкаше, че това са просто няколко бездомници от улицата / външният вид „току що фалирал” все още не беше познат по нашите ширини/, те и оставиха дебел бакшиш в долари, който надвишаваше няколко пъти сметката, която беше около левовата равностойност на няколко долара. Това което ги впечатляваше бяха ниските цени, почти безплатния алкохол и цигари, все още наличната символика на отминалата епоха. Сигурно бяхме единствените посетители на Альоша в онези луди години. Винаги хвърляха по един поглед на чантите си, където и да бяха оставени, защото им бяха вменили чудеса за престъпната ни натура. Не ги беше срам да седнат на бордюра някъде и да пият бира, което си беше вид табу за тогава. Отдаде им се да пътуват в нощен влак за Варна, да видят мизерията на гарата в София, да си купят дънки Кондор от забутана барака с преоценени стоки с 20 годишна давност. И за мое учудване, не изпиха грам чай, но употребиха тонове бира. Все още Загорката ставаше за пиене...
„Гостите от Германия”
С тях ме свърза един багаж, който трябваше да им предам. Две много тежки торби, които едва двигах. Беше около 1996, те бяха оставени у дома от други германци, които им бяха донесли багажа от общ познат в Пловдив. В един ясен ден гостите от Германия пристигнаха. Бях им взел хотел, както ме бяха помолили. Дойдох до хотела с такси, като едва свалих торбите от колата. И в следващите няколко минути успях да разбера няколко адски странни неща. В торбите имаш над 1000 екземпляра от медал за спасяване на удавник, отпечатан и никога не пуснат в употреба, поради колапса на системата. На задната седалка на голямата им рент-а-кар имаше нещо увито в одеала. Отгърнаха ми крайчето и що да видя – огромна метална фигура на Георги Димитров, в почти реален ръст, която бяха купили от битака в София. Запознах се с двама от най-големите и предани комунисти с комерсиална цел – моите нови немски приятели...
Оказа се, че всяка година посред лято те бягали за около месец от жените си. Наемали голяма кола, с която обикаляли цяла Източна Европа, купували всичко, което видели, а после успешно изкарвали другата част от годината с парите от продажбата. В багажника им имаше всичко...ордени, униформи, саби.
Някой им беше обещал ръчно тъкан килим с Ленин, Сталин и Димитров, за който след 3 дни имаха среща в Русе, което означаваше, че за няколко дни ще могат да „оглозгат” района наоколо. Беше много странно да наблюдаваш израженията на антикварните търговци, които се мъчеха да им предложат забрадки или стари картички, а след това ги изпращаха с цели торби пропагандни материали, изкупени на безценица. Беше време, когато кофите за боклук бяха пълни с такива неща, а те купуваха ли, купуваха...на безценица. Цялата история бе изложена на показ покрай казаните, а добрите търговци трупаха запаси.
За спомен от срещата ми оставиха няколко медала от торбата, които все още си пазя. Интересно, понякога се появяват по Ибей. Не са от най-скъпите реликви, но понякога се и продават. Може би и ние бяхме такива, някога отдавна.