за чужденците 2

Чужденците...да пътуваш е често и да търсиш себе си. Понякога покрай мен минаваха хора, които бяха изгубили себе си или се търсеха именно в България, по незнайни причини, непонятни дори и на мен...Понякога успяваха да се намерят, а други вероятно все още се търсят някъде, къде ли...
„Човекът от ГДР”
Какво ли е да си легнеш като гражданин на една държава и да се събудиш като гражданин на друга? Хер Пуппе бе като еталон за комунистическа отговорност и съвест. Изпратен след много проверки и изпити да преподава немски език в моето училище, той с недоумение се сблъска с перестроечната България на края на 80те. Първият учебен ден той дойде в костюм, който не свали до последния си работен ден. Никога не го видяхме с намачкан плат или с неизлъскани обувки. В ръката му бе чанта от дебела кожа, която бе пълна с книги. Обожаваше да върви и да си записва, което стряскаше всички ни. Не общуваше с почти никой от колегите си, скоро стана синоним на желязна дисциплина и стряскаща педантичност. Един път само видяхме жена му и детето му, и то рижо като баща си, облечено като корицата на пропагандно списание от 50те, в изящна рокличка. Те стояха на двора на училището, а окото тях минаваха момичета жени с къси поли, начервени, момчета с дълги коси и скъсани дънки. Вече не ни гонеха за задължителните униформи.
Хер Пуппе дойде, набързо им се скара, помилва хлапето и ги отпрати. Съучениците ни разказваха, че нищо не го разпалвало така, както разказите му за оптимистичния и красив живот на комунистическа ГДР.
И вероятно и затова не искаше да общува с нас, защото ние се разминавахме с плакатната му представа за братска България. Всяко голямо междучасие вадеше задължителния сандвич и го ядеше сред дърветата в малкия парк, в който се намираше нашата гимназия. А после внимателно търсеше кошче и изтръскваше всички трохи.
В онези бурни дни около падането на стената той продължаваше да си стои същия, но си личеше, че го мъчи нещо. А стената падна и той изчезна. Никой от учениците не забеляза отсъствието му, докато след около седмица той се появи. Никой не усети промяната, докато не забелязахме, че кръстосва с вестник Работническо Дело и моли отчаян за превод учениците си. За няколко дни ГДР изчезна и това нямаше как да не го сломи. А в следващите седмици с бившия Комраде Пуппе, настоящ Хер се извърши чудна промяна.
Сянка покри обичайно безизразното му рижо лице. На няколко пъти си позволи да дойде без сако, като неспирно се извиняваше за това, даже и на чистачките. Преподаваше по старите учебници от ГДР времето /което бе свършило едва ли не преди дни/ със същия плам, но все по-печално ядеше сандвичите си на скамейката. А един ден той се появи с дънки и риза. И без чантата си. Разказваха, че седмица преди това бил пратил семейството си в родния си град, изчакал още няколко дни и сам си подал оставката. Набързо се прости с учениците си и изчезна. А легендите продължаваха да твърдят, че отишъл да се бори с демократичните промени в бившата ГДР, че звънял по телефона и обещавал, че ще се върне скоро и ще има драстични промени и всичко ще е както трябва. Дали все още не стои някъде с червено знаме и да се бори за правдата на плакатната си пропаганда? Дълго време по немски караха свободни. Никой не искаше да идва повече от Германия.

„За едната любов”

За всеки от нас е много лесно да смятаме и винаги 2 и 2 в нашия калкулатор са точно 4. Или когато ви кажат, че някой иска да заведе друг на Димитровградския пазар в неделя следобед и да го запозне с родителите си след обиколка на пазара, вероятно всяко дете ще се изсмее, защото пазарът винаги свършва преди 12.00...
Бяхме си разменили няколко писма преди много години. А едва преди седмица ми беше звъннал и съобщил, че смята да дойде до Българи я и иска да се видим. Първият немец, който пие сок и яде пържени картофи, а заедно с това ми разказва и най-невероятната история на света. Влюбвали ли сте се някога така, внезапно?
Той е на 55, а тя на около 25. Той немски турист, а тя барманка в хотела му. Една вечер, в която излезли и дълго се разкарвали по брега, а той и обещал да се върне съвсем скоро. Цяла година събирал пари, чували се по телефона, той и пращал подаръци. А сега вече от седмица бил тук, а тя не му обръщала внимание. Разбрали се в неделя да го представи на техните, като срещата им да бъде в Стара Загора.
Телефонът му звънна и по промяната на лицето му разбрах, че срещата им отпада поради нейна заетост.
Любимата оставаше на няколко стотин километра, а той бе в непознат град с напълно непознати хора.
Трудно можете да си представите по-смачкан човек, който унило да боде картофите си и да пие мълчаливо сока си. А после разказът му продължи.
Твърдо бе решен тя да е негова, защото се усещал на години за брак. По законите на църквата му той нямал право на секс преди брака, но как да се ожени, след като не знае какво взима под ръка?
В един момент събра багажа си и тръгна обратно към морето. Горкото момиче, си казах...
Горкият стар човек, допълни приятелката ми. След седмица се чухме, че вече са били посетили Димитровград и тя иска да живее в Германия. Той бе доста оптимистично настроен, а вероятно любовта все още я има, нали?

„Аз съм Адам, добре дошъл съм, нали?”
Има нещо отвратително в аналоговите телефони - никога не ти става ясно кой ти звъни и от коя държава. И когато сред пуканията и заглъхванията чуеш,че „ It’s me, /внезапен рязък шум от автомобил и монотонен глас, четящ разписанието/ and I want to meet you. I am now in Stara Zagora.” няма как да не се стреснеш и набързо с такси да отидеш до гарата...
На първа опознавателна бира с човек, който се оказва, че никога се си познавал до момента. Средна възраст около 25, средно мръсен, пътуващ на стоп около света, случайно попаднал на твоя адрес и телефон от списание Maximum Rock’n’roll и понеже се „интересувал от български пънк” искал да види България, да се запознае лично с мен и да ми дойде на гости. Плащам бирата, а той смело поръчва втора. Време за обяд е, аз си поръчвам пържени картофи, които той смело придърпва и моли и за филия хляб.
Това ли е всичко? След като разбива на пух и прах пържените картофи, придружени от няколко филии хляб, той запалва цигара и споделя, че обожавал вече хората от България.
Толкова добри и радушни. Моли ме за дребни, за да си купи цитари. С учудване виждам, че разваля банкнота от сто долара /няколко мои заплати по онова време/, за да си купи нов пакет цигари. Наистина не знам какво да направя. Следва нова атака от похвали за България и българите, както и учтива молба да чуе някакъв пънк от България, нали все пак затова е пътувал от ...САЩ до тук. По някаква случайност покрай нас минава един мой приятел стопаджия, който в този момент преминава през града на път за София.
Те набързо се харесват – моя приятел е с бръсната глава, целия в обици, с карирани панталони и кубинки. Нищо подобно на моя учителски външен вид.
Набързо му сглобяваме маршрут за „запознаване с българския пънк”, който е далеч от дома ми и моя приятел го изкомандва да тръгват на стоп. Той дообра картофите и си събра багажа с леко разочарование. А после разбрах, че някъде из София се напил именно с пънкарите и си загубил парите...няколко хиляди долара. Съдбата прави странни завои.