За чужденците 3

България винаги е имала нужда от чужденци, за да си развива бизнеса и търговията. Никой не можа да ми обясни защо именно от „чужденци”, но вероятно това е и магията на икономиката – нещо, което никой не разбира, промоменя битието ни, но факт, на нас все така ни е гадно...Но нека да се върнем години назад, когато с куфари едни хора изнесоха една страна и внесоха друга...
„Куфарните търговци”
До този момент руснак в нашите очи винаги означаваше много. Стабилна и проверена марка. Някога през размирната 1989 баба ми /лека и пръст/ бе видяла група съветски войници и чак звънна, за да потвърди, че всичко ще бъде наред. Уви, те си тръгнаха и нищо вече не беше наред. Но след тях дойдоха рейсовете...
Огромните рейсове, пълни с лица с руски произход или паспорт завладяха града ни. Първо съвсем плахо, под предтекст, че са се объркали, те вадеха от куфарите си матрьошки или водка или шарени шалове и ги предлагаха на безценица. Но в един момент те вече нямаха никакви задръжки...
Рейсовете пристигаха в началото на седмицата, оргомни и очукани рейсове, от които веднага излизаха пътниците и директно на пътя излагаха всичко, което бяха успели да измъкнат от обрулената си империя. Говорим за шарени лъжици, стари книги, ботуши, очила, лекарства.
Цялото това пъстро многообразие се изсипваше на земята и директно се предлагаше на настървените да купуват българи.Рейсовете в това време правеха черни курсове по маршрута на градските рейсове или където ги потърсят или повикат. Рускините съвсем не губеха време и пиеха водка по кварталните заведения около стоянката на рейсовете, чакайки някой да ги почерпи, да завтори и да му покажат срещу известна сума пари чудесата на руския секс. Едва вечерта разделените семейства се събираха в рейса, където оставаха да преспят. А след като хапваха, по седалките започваше това, което обикновено се прави вечер. На една двама трима менкаха шише с алкохол и играеха шах. На друга седалка, съвсем абстрахирани от околната среда, завити с завеска, за да не се виждат, двойка правеше бурен секс, за радост на прибиращите се у дома зяпачи от околните блокове.
На сутринта всичко се повтаряше отново, като кулминацията бе в събота, когато от багажните отделения излизаха всички чанти и стоката се излагаше на импровизиран битак. Цените бяха съботни, но и стоката бе първа класа – детски микроскопи, огромни плюшени мечоци, универсални лекове за всичко, стари ордени, кабели, поялници...А вечер те си позволяваха и една дискотека, в която обикновено се напиваха като прасета, биеха се пред рейса, крещяха си...
А в неделя обикновено вече ги нямаше. Никой не разбираше каква бе тази схема, по която парите от съветските боклуци, обърнати в долари и превъртяни през последната спирка от турнето – Турция, правеха всеки един от тях богаташи в оглозганата им вече империя.
„Испания – една приказка”
Вероятно е много лесно да загубиш добрия си български едва след няколко години в чужбина.А пред мен стоеше човек с луксозни дрехи, които в средата на 90те в България нямаше как да намериш, който говореше на много развален български. Представя се като „Васил”, който иска да отвори офис в родния си град, където не се е връщал от десет години. Трябвало му проверен човек, за да му повери бизнес за много пари. Колегите от кантората за недвижими имоти са учудени от изискванията му – офис с жилищна част, който не е в центъра на града и не е в офис сграда. Явно не могат да помогнат, но аз се опитвам да се намеся и да кажа, че съм млад, че знам няколко езика и ми се работи. Васил ме изслушва с внимание и отсича, че не ставам. На него му трябвала жена и то отракана. Опитвам се да пробутам някоя колежка от университета. Той вяло се интересува и иска снимки. Не се разбираме за нищо. На другия ден от агенцията ми разказват най-невероятната история – Васил искал да работи по телефона. Основната му дейност щяла да бъде намиране на работа на българи в Испания. Но имало една дребна подробност - телефонът за контакти ще е цифров. За да оплътни времето на служителката, номерът щял да функционира и като секс телефон.
Горката жена – ще вдига слушалката и няма да знае дали предлага работа на строеж или ще трябва да накара хриптящ мъж да повярва, че пред него стои „девствена ученичка, търсеща своят първи..”.
След седмица видях града облепен със плакати, които рекламираха „Работа в Испания и много допълнителни възможности” и импулсен телефон. Така и така не събрах куража да звънна.
„На село в Англия”
Късметът не кацал на рамото на всеки, но от друга страна, човек можел да постигне много и с упорита и тежка работа. Напуснал България още през 1990, бай Митьо бе изненадал познатите ми в агенция за недвижими имоти. Представете си учудването им, като мъж със запазени, но стари дрехи и торба за хляб, бе влязал в офиса и бе поискал „хубава къща”.Предложили му две три, а после разбрали, че той искал „А риълли гуд хауз!”. От чантата извадил пачка английски лири и две спестовни книжки, а те веднага звъннали на мен, защото не били сигурни, че разбират смесения българо-английски на клиента си. На добър английски, бай Митьо ми каза, че иска да живее в палат. Почти 15 години бил изкарал в някаква английска ферма и му било втръснало от немотия и лишения. За 15 години той не бил похарчил нито лира, хранел се със собствениците, те му давали дрехи, работел по 12-16 часа на ден и спял в стаичка, близо до обора. Събрал пари и искал да се върне тук.
А имаш ли пари, тук вече нищо не е проблем. Той одобри набързо разкошният палат, който му предложиха...В центъра на града ни, 2 етажа, с малка градска ливада и висок зид. Цената не го притесни, сделката стана бързо и той се нанесе. Няколко седмици се радвах, че бай Митко е доволен и че успелите българи се връщат у дома. За мое голямо учудване след месец видях къщата му обявена за отдаване под наем/ за продан. Нямаше как да сбъркам. Оказа се, че 3 седмици след нанасянето си, бай Митьо отишъл в Агенцията с ключовете и помолил да я продадат или да я отдават под наем, докато той бил в Англия във фермата. Тук той се задушавал – още от първия ден го притиснали роднини и приятели за заеми. След това го притиснали да се жени, да събира роднини в дома си, да приписва къщата на някого, защото нямал семейство. Побърквал се от безделие и скука, затворен между стените на дома си. И затова избрал да се върне във вмирисаната на обор стаичка, в която работел и се усещал щастлив. А къщата му скоро намери нови собственици.
Понякога е трудно да си нормален в странна страна.