Акция "Маймуни"

Незнайно как, сектата „Свидетели на Йехова” бе взела участие в панелната ни война за място за паркинг. Една сутрин под чистачките на старата ми кола намерих делова и кратка ръкописно написана бележка „Внимавай, за последен път ти е!”, прилепена към страница от тяхна брошура с многозначителното заглавие „Иде и твоят край!”...Време бе за сериозен отговор и отпор на врага...
Войната бе започнала случайно, при внезапна атака на съсед от другия вход, който обичаше колата да му е паркирана пред терасата. А понеже това включваше поне по 5 метра във всяка посока, а аз бях от съседния вход, военните действия започнаха с псуване и мрънкане зад гърба ми. А първи военен конфликт се осъществи, когато колите ни се засякаха нос в нос, паркирани една срещу друга. С псувня на уста и мигане на фаровете, съчетано с натискане на клаксона, съседът ми просто ме избута и аз запалих и паркирах на съседната улица. При следващият сблъсък той не издържа и деликатно ми обясни, че ако още един път...ще стане чудо. Дядките пред блока весело се закискаха, предчувствайки забавление. А такова предизвикателство изискваше кръв или поне 10 години панелна омраза. Отстъпих.
Разчитах, че това е временно, че няма да има проблем, като му мине. Лъгал съм се...
И „Свидетелите на Йехова” бяха вече намесени, време ми беше и за ответни действия, преди да се случи то, чудото...
Ранна утрин в едно полицейско управление, където всеки идва с болката си. Някой го окрали, друг го набили, трети вече го вкарват вътре, с хуманни и евро-съобразни подритвания. На стената на чакалнята стои голям лист хартия, на който са изброени знаковите фигури за издирване в момента. Заглеждам се за момент, от ксерокса не си личи нищо. Странно, по жълтите вестници имат много по-добри снимки и много по-добра информация за местоположението им...нима полицаите не четат клюки в петък следобед?
В кабинета на следователя по за моя квартал бе пълно със снимки на Бойко. От всякакъв ъгъл и произход. Усетих се като в кабина на тираджия, пълна със снимки от еротични списания. И под строгия поглед на министър-председателя се проведе разпит, за да установи истината и как моите права могат да бъдат запазени и защитени. Въпреки явната липса на пинсета, следователят взе страницата от брошурата на Свидетелите, зачете се, разгледа усмихнатите лица, които ги чакаше житейска катастрофа. Погледна го срещу светлината, разтърка го, помириса го, сигурно щеше и на вкус да го опита, ако бе сам. Загледа се и в ръкописната бележка, мина през същата процедура, след което ги сне на ксерокса и ми ги върна.
С мек и грижовен тон ми обясни, че няма почти нищо, което може да се направи, освен да се предупреди евентуалният извършител. Той самият щял да вземе мерки да говори с него, да санкционира опитите му за самоуправство на общински терен. Разпита ме за нещо друго подозрително около блока, дали няма наркотици, оръжие, нещо друго да се случва.Успокои се, като разбра, че освен дежурните изневери около блока не става нищо друго вълнуващо. Време бе за край на срещата. Разказа ми за реформата в МВР и изгубил всякакъв ентусиазъм, вече с механичен тон на робот ми обеща все по-добри услуги за гражданите. Само да се освободял дежурния състав, че всеки ден ходели на акции и били заети с хващането на големите риби. Не успях да го засмея с думите ми, че очаквам да ги видя на скарата, примига няколко пъти и си наля вода от гарафата. Време бе да си ходя.
Минаха няколко дни, почти 2 седмици. Аз не паркирах там, за да не преча на хода на разследването.
Там винаги седеше колата на съседа ми. Научих, че се казва Вальо, че е ерген, че живее там с една доста по-възрастна жена. Съседи споделиха, че работел в Чистота, ставал рано, връщал се късно. С жената се разбирал, но имал и друга малка радост –марка Фолксваген. Сребристият му Пасат вече редовно стоеше под терасата му, с по няколко метра празно от всяка страна. Един път се разминахме, като и двамата вяло гледахме в друга посока. Разбрах, че и той разпитвал...
А един ден внезапно с препоръчана поща и куриер дойде писмо – официален отговор от полицията.
На три страници, натракани на машина, пред мен се разкри неочакваният край на тази история.
Почти като в сериал, съседът Вальо си признал, че той е сложил бележката, но не и брошурата.
Оказа се, че моята кола, паркирана до 30 сантиметров бордюр, „пречи за нормалният достъп на инвалиди и майки с деца” до входа им. Вальо бе обещал „да не прави повече така”, а на мен се обръщаше внимание да не паркирам там, където вероятно мога да попреча. Сякаш инвалидите бяха гимнастици, които упорито ще се опитват да прескочат бордюра, за да влязат с количките си именно от там. Бях призован да съблюдавам законите и писаните и неписаните морални норми на нашето общество, като подобна забележка бе направена и на съседа. Не били намерени данни за извършено престъпление, затова преписката отивала в архив. Подпис, печат и това е...
На другата сутрин се засякохме с Вальо, съседа. Ранна утрин, няма никой пред блока, тъкмо излизам от моя вход и той се суети пред колата си. Нямаше как да не се погледнем. Неприятна пауза, в която не знаем какво и дали въобще да си кажем нещо...
Чувам някакво тихо „Извинявай!” с периферния си слух. Обръщам се, а съседа вече говори, тихо и уморено. Как от три дни го мотали в полицията, питали го дали няма наркотици, лихвари или престъпници наоколо, а после му казали, че става въпрос за колата и паркинга и за да не го мотаят повече, издиктували му и какво да напише, за да могат да закрият делото. Имали интерес към по-едри риби, сега чистели България, а ние сме ги занимавали с глупости...
Разделихме се дружески, а след няколко метра ме застигна викът му:
-„Даскале, на маймуни ни направиха...”
Нямаше как да не се съглася.


Посвещава се на всички знайни и незнайни служители на МВР, взели участие във всички знайни и незнайни акции за борба с организираната престъпност.