Всеки божи ден Ангелова ми напомня, че тази седмица ще пишем за казармата. Тя, като всяка съвременна жена, обожава да твърди, че „липсата на казарма рязко е влошила мъжкия ген в България”. Това невинно дете на СЗ журналистиката обича да си представя, че мъжът след 24 месеца казарма задължително е:
- обветрен от поне няколко операции ала „Пустинна буря”
- запазил деликатността си и акцентирал мъжествеността си с марков парфюм и изгладен тоалет, които пасват на добре избръснатото му лице и миризмата на скъп сапун
- крие в мешката си комплект за подръчно оригами, с което може да сгъне на поне една малка зоологическа градина всяка салфетка от заведение
- знае поне няколко думи японски или суахили, но се мъчи да научи повече, какво да прави само с английски, немски, руски и испански в наши дни...
- може да дискутира на всякакви теми, от навиците на прилепите в тъмното до актуалността на Валутния борд
Уви, Даниела, чаканият от теб уволняващ се живее в „Сексът и градът”, а българската казарма имаше навика да ражда чудовища или герои на Кафка, които след 2 години в пустошта продължаваха да маршируват по коридорите на живота, спазвайки моралния код на наказателните чистки на старите над младите войници.
Повечето хора, които наричам приятели, знаят, че аз успях да не вляза в казармата. И ще ви разкажа защо.
Всяко малко момче иска да стане войник, защото го намира престижно, защото е играло на война, защото е искало да бъде в униформа. Българската социалистическа казарма даваше възможност да станеш истински мъж, спейки в едно помещение с още 80 човека, ядейки развалени консерви, защото някой е спечелил 20 лева. Вече можеше да се говори, че в казармата няма бани, че моите набори се къпят 1 път месечно, освен ако не ги закарат на театър или на опера, за да запълнят нечий салон. Излезе „Граница”. Няколко приятеля се върнаха от нашата родна казарма в запечатани ковчези. Хвана ме страх.
Казах си - Тончев, или ти или те...
Тогава си мислехме, че ако се направим на луди, в казармата няма да ни вземат. И хуквахме по едни военни комисии, в които стотици ученици даваха кръв, ходеха голи из Военна болница, чакаха с часове да им направят някакви изследвания, овладяваха с нетърпение номерата на старите войници, които ядяли масло, за да симулират апандисит и да вземат няколко дни отпуска. И понеже знаех, че няма какво да губя, с някаква зверска наглост се изхилих на въпроса на военния психиатър:
- „Защо се усещате зле и мислите за самоубийство?”
- „Че вие във Военна болница да не би случайно да ви е до празник, другарю?!”
Беше 1990 и получих черна точка за наглостта си.
Стана 1992, време да вляза в казармата. Първи истински военни комисии, етикет Годен за военна служба, приемат ме в университета и мога да отложа. Военните ме гледат сериозно и предлагат да изкарам първо казармата, за да не се разсейвам след университета. Тегля им една майна, но откъде да знам, че 5 години всеки 2-3 месеца ще ми звънят, ще ме търсят, ще ми искат документи, че все още съм студент.
Идва 1997 и военните със някакво адско доволство зачестяват напомнянето, че дължа към 18 месеца на държавата си. Тегля им една майна, брат ми /благодаря ти!!!/ влиза в казармата и аз отлагам още една година. Пиша една официална молба до Военното окръжие с цветни моливи и продължавам да се подсмихвам и да настоявам, че никъде не е указано, че молбата не може да бъде издържана в „ моливен цветен наивизъм” .
Шефът на институцията на няколко пъти сваля очилата си, слага ги, гледа ме, най-накрая разписа, като коментира, че е жалко, че правя така.
А след това ме чакаха още няколко години на военен отчет, в който регулярно по телефона ми се звънеше, аз се правех на луд, хвърлях картичките, с които ме канеха на Военна Комисия.
Няколко пъти ме принудиха да ходя до София, във Военна болница. С голяма радост се връщах и хвърлях наръч документи, които им казваха, че със кръвното не съм добре и няма да е удачно да вляза точно сега.
Най-накрая и те и аз се умориха. Челичените кадри на онази, социалистическата казарма се бяха вече пенсионирали. Новите кадри си гледаха работното време и не им пукаше от нищо. Около 2006 си получих военната книжка. На няколко пъти ме поканита запас, а аз им се изсмях в телефона. Отношенията ми с военните трайно охладняха.
Поисках да ти го разкажа това, Ангелова, за да разбереш моята гледна точка. Казармата бе глупава и остаряла институция, актуална във времето, когато всяка вечер са се дрънкали оръжия срещу Запада и е имало денонощен патрул пред Червения пропаганден кът, в който се пазеха няколко знамена и портрети на отговорните другари. Дори и през 80те тя бе демоде. Войниците се научаваха да ядат кашнати домати и да живеят без баня със месеци, в името на това да оживеят. А сутрин всичко е започвало с една километрична опашка пред единствената работеща чешма в поделението, която е давала вода за пиене, миене, готвене. Перфектна школовка за социалистическото ни битие.
Но да се върнем в 2010. Сега казармата е доброволна, сравнително добре платена и сякаш мъже и жени влизат с желание там. Маршируват, общуват на английски, ходят по мисии и спасяват света с походни бани в Афганистан или рискуват живота си другаде, за да се върнат и да си купят апартамент на изплащане, за да дадат бъдеще на децата си.
С риск да те разочаровам, и преди и сега не виждам мечтаните от теб герои, което ми показва, че явно бъркаш Българска Армия със Сикрет Интелиджънс Сървис. Българският войник не е бил и никога няма да може да бъде от паркетната класа на 007. Той е малък защитник на една малка държава, който никога не знае дали е защитавал свободата и независимостта на родината си или просто е изпълнил абсурдната си задача, вменена му още по рождение – да изкара 24 месеца казарма.
Нашата армия така и така не създаде друг масов герой, освен Гюро Михайлов. Даниела, не е ли време да разбереш, че на младите хора сега им трябва бъдеще, карта за библиотека и много топло слънце. Не на партенките и на маршируването на плаца!
/предстои да излезе във вестник " СЗ Око"/ Стара Загора, като мнение по темата "За или против казармата?"/
Няма коментари:
Публикуване на коментар