Какво е да си на 40 или за шарената топка, загубила посоката си...

Леко смотан и странен ден, който никога няма да се повтори в живота ми. Един път се минава през 40те, друг път няма как да се случи. Денят започна рано, леко параноично, докато 20 минути чаках да ми изтеглят парите за бензин в една бензиностанция. Момичето зад щанда се изпоти няколко пъти, под ноктите и имаше черно, отбелязах го почти машинално, както и мравките, които пълзяха по нея и по вестниците на бара. Почти Стивън Кинг сюжет, като очаквах изведнъж мравките да нахлуят навсякъде. Все още рано сутринта, на паркинга на Лидъл, мравки нямаше, но беше пълно с чичовци с торби, които явно се будеха от околните храсти и идваха да ми викат "май френд" и да ми искат стотинки за "успешен ден".
Сякаш всичко беше, както си го бях поръчал, непразнуване от най-висока класа.
Но после всичко се промени. Благодаря на всички, които ми честитиха този ден, без значение как - пряко, непряко, това не е важно. Благодаря и на тези, които забравиха, иначе...щеше да ми се схване устата да благодаря непрекъснато. Да си призная, хареса ми, но нямаше как да напусна философското си мрачно настроение.
Благодаря и за подаръците, странни подаръци, бутикови. Нещо, което да ме води във времето. Нещо, което да ме опиянява. Нещо, което да ме подслади. Нещо, което да ми дава ритъм в живота. Нещо като нищо и нищо като нещо, ясно е, че ще се върви напред, дори и черните мравки да изобилстват. Странно, но и си пасват, нали...
 Когато загубя посока, често ходя да се подстригвам. И аз като дамите, но моят салон е в пригоденото мазе на един бивш ведомствен военен блок. Бръснарят ме зарежда с някакъв неопределен микс от усещания, пригодената да работи вечно машинка от 80те, вентилаторчето, битовата атмосфера, лекият дъх на влага от мазето. И непоправимият му оптимизъм, придобит от дългите лета, когато той остава по цял ден с куп жени, единствен мъж на територията на площадката. Малчуган, който е привлечен от харизмата му, влиза след мен в мазето. Гледа зяпнал своя кумир, който започва с машинката да стриже олисялата ми, но казват, умна тиква. Малкият задава провокативен въпрос - Какво правиш...
Ми нищо, остарявам, промълвявам през уста. Но старият бръснар поема по своят утъпкано екзистенциален наклон с поредната история...
"Ей тоя малкият каква топка имаше, да знаеш, шарена. Но я изгуби. /мелодраматична пауза, в която само машинката жужи, а малкият превърта от неми емоции, зяпайки с див ужас през прозореца, вероято за да види отново топката си, която бе загубил или...знам ли защо/ Рита я, рита, а после тя изчезна. С баба му /отново пауза, в която има леко подхилване от негова страна, явно разбираемо само за зрели мъже/ се скъсахме да я търсим. Имам три версии - таксиметров шофьор да я е спукал, да са я откраднали цигани или той малкия така силно да я е ритнал, че тя да е хукнала и да не се е спряла и просто да е изчезнала..."
Самата идея за бързо-движещата се шарена топка, която под давление на бързата скорост и  инерцията, губи своя материален облик и минава в друго измерение или чак отвъд канала, успя да ни накара да замълчим, тримата мъже на различни възрасти.
"Царевицата ще се движи, продължи старият бръснар. Не се шегувам, цяла Добруджа е засята с ГМО царевица, знам го от приятел. С гени от риба. И рано или късно, колкото и да я горят или скубят, тя ще оживее и ще тръгне към морето. Тогава ще ни е краят."
Малкият отдавна е избягал, вероятно да търси баба си, преди и тя да се дематериализира или просто да потърси за пореден път шарената топка. Бръснарят брои стотинките и е доста доволен. За капак ми разказва, че циганите са завладели квартала и под сурдинка разказва, че дошли да му искат пари за свирка. Той обаче се възмутил и изгонил ромската нимфетка с думите "отивай да искаш пари за свирка от майка си". Трудно е да си в бизнеса в един динамичен квартал на Стара Загора, потокът от хора и случки е безкраен...
Вече карах из морето от коли, когато се сетих, че всъщност да си на 40 не е чак така зле, при това, светът не е така сив, както ми се струва понякога. Все някой ден мравките ще избълват от някоя незнайна дупка и ще покорят света или топката ще я върнат космати чудовища от някоя друго измерение или...трая  си, може би е малко рано да ви казвам всичките ми мечти, колкото и малко да са те в момента. Но все пак ви благодаря, че този ден беше различен. Наистина благодаря.

Броени часове, преди да стана на 40...

След малко повече от 24 часа ставам на 40 и започвам 41-вата си година. Изключително ще съм ви благодарен за всякакви поздравления, картинки с цветя и котета и какво ли още не. Вероятно няма да ви се усмихвам или да реагирам адекватно. Не се учудвайте, вече съм от другата половина на планината. Казват, че първите 40 години са като качване по склона на една планина, упорито, дълго изкачване. Минути преди фото-финиша, смело мога да заявя, че планината ми засега е хълм, както и че никога не съм обичал явно катеренето или изкачването, съдейки по резултатите към момента.
Не, не се дължи това униние на липсата на весела туристическа лимонада, неудачно избрани обувки или липса на друго оборудване. Просто така се е получило. Вероятно в следващите 40 години ще ми предстои доста по-вълнуващото спускане надолу, къде на крака, къде вероятно по гъз. Не знам какво ме чака и в подножието на другата страна, никой не знае. Това е и част от пътуването. Не знам дали въобще ще стигна и до подножието. Кой знае...
Да си призная няколко неща, без бой...

• Много се радвам, че ви има, дори и да ви е нямало някога, когато е трябвало да ви има или обратното, ви е имало, когато е трябвало да ви няма.
• Не се плашете или чудете, че няма да съм радостен или весел. Познатото ви черно песимистично/истерично излъчване вероятно ще е налице.
• Подаръците - може и без тях. Те не са важни. Преди 35 години се радвах на фигурки на индианци, червеноармейци или книги. Сега вече не ми трябват, щом са в главата ми.
• Вероятно няма и да празнувам, 40тият рожден ден не се празнувал. Така е, оставете катерачът да се огледа докъде е стигнал, да преспи една вечер в порутената планинарска хижа, да се събуди от другата страна и да усети какво го чака.
• Ако сме живи и здрави, след една година сигурно ще е различно. Ако сме и щастливи, още по-добре.

За тези, които си настояват на купона...малко музика...

Датата е 18 юни, 2013 - ставам на 40. Не ми честитете кой знае колко усърдно, все пак са години, а не сантиметри.



Хау, аз казах.

В града ни циркът е дошъл...

В града ни циркът е дошъл, разпънал шатрата на паркинга на градски мол,
а аз седя и мисля, скрит в тъмнината на панелния си хол.
От дете аз не обичам цирка, открих го като малък,
когато на представление треньорът лъв уби, въпреки, че явно хранил го бе с всеки свой залък.

Сега са други времена и казват, пред нас се отварял простора,
да влязат в цирка вече могат всички хора.
Дори не трябва да си купят и билети,
те всички със Добре дошли биват приети.


Едни са клоуни, които ръсят смешки,
други с конци ги движат, като пешки.
Трети пък танцуват екзотични танци и въртят воали,
и въобще не им личи, че за нищо, парите ви са крали.

Фокуси, игри, котки и лисици,
навсякъде се носи миризма на стари мекици,
тук таме шапитото притихва, пък после следва смях,
станете част от публиката, за да не ви е страх.

Това е циркът национален,
билетът за него е съвсем промоционален,
очаквайте и новата програма, налейте си ледена мента,
с непрекъснати изненади ви заливат от Парламента.


 Открих, че съм много добър в писане на лоша поезия, затова започвам да ви тровя с нея, до втръсване. :)

Загубвайки посоката си...

Много е лошо да се усетиш, че си изгубил посоката. Седиш някъде, изведнъж ти щуква, че няма накъде да отидеш, никой не те чака. Отваряш очи и виждаш, че всеки бърза на някъде, хората се усмихват, тичат деца, но ти не си никъде, ти просто седиш и зяпаш. Гледаш си телефона, чудиш се на кого да позвъниш, след това се отказваш от всичко и просто гледаш с отворени очи. Виждаш дори и чичото, който се издухва мощно на земята, с апокалиптичен замах бие сопола си в земята, сякаш очаква да разтресе паважа. Но нищо подобно не се случва, а той продължава по пътя си, готов във всеки подобен сгоден момент да удари отново по паважа, с абсолютен замах.

В такива моменти можете да осъзнаете абсолютно всички вселенски закони и да ги омаловажите, защото просто сте извън тях. На път сте да погълнете себе си и да прекарате една вечер, слушайки бразилска тропикалияот 60те, отдавна забравено 10'' на Demise, четейки Гостиот вековете на Стоян Стайнов или просто да си бъркате в носа, мечтаейки да извадите такъв могъщ заряд, с който да ударите по пода и да спрете въртенето на земното кълбо.

Уви, в ресторанта до вас за първи път има шумен купон от месеци, събрали са се хора от целия град, певицата крещи онази отвратителна песен за Цар Шишман, сигурно пияни аграри /моя любима дума за граждани със селскостопанска ориентация/ играят хора, докато скарата им изстива. И как да отида аз при тях и да им разкажа смесените си чувства от романа Гости от вековете на Стоян Стайнов, директор на завода за каучукови изделия, който през 1956 за първи път и последен издава замисления си през 1946 година научно-фантастичен роман. Една объркана история, пласирана като научно-фантастична, с положителен герой български инженер, който уж помага да се събудят от вековен леден съд една пра-историческа двойка, които алчните капиталисти започват да експлоатират като шоу-артисти, за да си избият парите. Книгата е ужасно слаба и в духа на времето предвидима, но това не я прави по-малко вълнуваща за едно хлапе, израстнало в мечти да си купи Тарзан и Кинг Конг от витрината на антикварната книжарница, прекарвало цели часове в зяпане през витрината на скъсаните книги, оставени от разни други подобни странници. Но как да слезеш в ресторанта и да им обясниш за възхитата си от тези шарени корици, за математическата точност и прогресивност на тропикалията, когато те реват и пеят за „Елена, детото на дивата пустиня“. Възможно ли е пустинята да е дива, след като там няма никой. И как пустинята има дете, как се е появило то и чие дете е, след като в пустинята няма никой. Как да им обясня всичко това, като те ще ме съборят на земята и ще ме стъпчат с някое хоро. Песента мълчи за историята на Елена, а аз май ще затворя прозореца, ще си пусна нещо хубаво за слушане, ще дочета глупостта на Стоян Стайнов, мечтаейки за годините, в които бих бил вдъхновен да чета подобна книга. Към 22.30 ще позвъня на 112 и закономерно ще помоля за кола на полицията, за да спра културната оргия отвън, която е на път с музикалния си подбор да обясни всичките кривини и неудачи на 24 годишния ни преход. И след това ще медитирам в тишината, мъчейки си да си обясня какво се случва със света около мен и защо така често губя посоката си. Инцидентно, бих скубал и косми от носа си, просто за да усетя нещо. Надявам се, че ще разберете едно дете от 80те, което просто се е загубило през 2013...

12 май, 2013 - България избира! - Трус та-то-та-то тах-тру-ду-ду

На днешния ден България избира своите нови политици. Дочух  към 11 часа  една песен от съседен блок, една такава, изпята с пълни уста и леко пиянски звук...

Насти и Ориент Експрес - Въртележка

Припев: (х3)
Трус та-то-та-то тах-тру-ду-ду
От несебър де до морето де,
Ориент Експрес и Насти ви зове.
От несебър де до морето де,
Ориент Експрес и Насти ви зове,
Софианци мале, бизнесмени мамо,
прокурори, адвокати, президенти мамо,
само софианци само бизнесмени
прокурори, адвокати, президенти мамо.
Припев: (х3)
Заиграй с мен няма нощ и ден,
с хубави жени времето лети.
Заиграй с мен няма нощ и ден,
с хубави жени времето лети,
Софианци мале, бизнесмени мамо,
прокурори, адвокати, президенти мамо,
само софианци само бизнесмени
прокурори, адвокати, президенти мамо.
Припев (х4) 

И точно на всеки припев "Трус та-то-та-то тах-тру-ду-ду", компанията избухваше в бурен смях. Дали там не са се събрали архитектите на изборите, които определят въртенето на въртележката...Потръпнах!
За всички останали, поздрав със самата песен, имате шанса да се разпеете...и да усетите какво е да си на въртележката в България през 2013 година...

В дни като днешния...

Често мразя всичко и всички, след дни като днешния. Сякаш нормално, ако дългият монотонен керван на сивите и скучни дни се наводни с различни противоположни събития, в които никога не можеш да откриеш правилния ход. Чудиш се как да отговориш на куп различни предизвикателства, само дето често не си струва въобще да им отговаряш. И странните истории..хората разказват различни шантави истории, които на всичко отгоре са и истина. Мисля си, че дни като днешния са емоционални щипалки, които те карат да се усетиш жив, с непосилната лекота на битието.

Николай Бареков и депутата от ГЕРБ Доброслав Димитров - в битка за нормалност

"Кандидатът за депутат от партия ГЕРБ Доброслав Димитров слиза ядосан от сцената на "България избира", като избутва от пътя си  култовия Йоло Денев, който пък го налага с плаката си. Само секунда по-рано се чува гръм от строшена порцеланова чаша, която политикът метнал със замах в краката на водещия Николай Бареков."

И битката за нормалност започва...
Изгледах няколко пъти видеото, не знам вашето мнение какво е, но моето е, че някъде има нещо съвсем грешно в нас и начина по който продължаваме да разбираме света около нас.
Никой няма право да унижава никого, хвърляйки му яйца или чаши, защото това показва очевиден проблем с общуването. Но в крайна сметка, от самия конфликт печели ТВ 7 - повече аудитория, печели Бареков, който най-накрая се изкара жертва на режима. Печели и Йоло Денев, който се хили така щастлив, защото вероятно най-накрая на площада се случва това, което е във фантазията му - налудничав хаос. Печелят и другите му спонтанни, осъзнати и неосъзнати привърженици. Доброслав Димитров май нищо не печели. Засега, докато Бойкоюгенда не го подкрепи в абсурден напън да оправдае глупавата му постъпка.
Губим ние. Писна ми от олигофрени.

Филмът Тилт - неумел опит да се върнем назад в миналото

Не ми се иска да го твърдя постоянно, но има нещо гнило в новото българско кино. От години ми хвалят Тилт, най-накрая му попаднах на торент /за което съжалявам, вярвам, че е трябвало да си дам паричките и да го гледам на кино, без значение от това, което ще ви напиша сега / и след няколко минути изчакване, филмът е вече на моя голям екран...

Но да ви го представя първо, в случай, че сте го забравили:

"В началото на 90-те години четирима приятели търсят начин да спечелят пари, за да отворят собствен бар, който ще се казва ТИЛТ. При случайната среща на Сташ (Явор Бахаров) с Беки (Радина Кърджилова) се стига до страстна любовна авантюра. Внезапно бандата е заловена в нелегално разпространение на порнофилми. Бащата на Беки, действащ полковник, се заема лично със случая и ги заплашва със затвор. Единственият начин да ги остави на мира е Сташ и Беки да спрат да се виждат. Групата решава да избяга в малък немски град. Като бедни емигранти те попадат в поредица смешни и абсурдни ситуации. Сташ прави непрекъснати, но безуспешни опити да се свърже с Беки. Накрая бандата решава да се прибере обратно. През това време България се е променила изцяло – Беки също..."

Твърди се, че това е един от най-успешните български филми, с много награди, който тръгва по екраните в Германия, с много положителни отзиви.

Много ми е чудно, възможно ли е да съм гледал друг филм? 

Но да започна отначало...

Винаги съм се учудвал на неспособността на българските режисьори да пресъздадат времето преди 1989, което дори и тук е странно нереално, пълно с артефакти от средата-края на 90те години – качулка на Thrasher, култово скейт списание, продават си порно-касети с обложки, слушат Beastie Boys...все неща, които са съществували някога по света, по това време, но далеч не и в България. Особено порно касетите с обложките, нима така достъпни са били цветните ксерокси? Младежите си играят, печелят пари от порно,  след продажба на две касети, привидно не им пука от нищо, само дето нямат скейтове...Децата на членовете на ЦК на партията обаче разполагат с луксозни скейтове...

Около 1989 бях на 16 години и все ми се струва, че помня какво беше времето тогава, както и средата...нямаше такива неща. Може би не усещам естетиката на филма, както и поетиката на 89 година или има някаква особена метафора, но да продължим по-нататък...

 

От много години почти всички български филми /Тилт не прави изключение/ гледат да завъртят темата около мутрите и парите на партията. Помните ли законите на соцреализма, според които във всеки филм задължително трябваше да има партиен секретар или поне дългогодишен партиен член, който с голи ръце да избута закъсал трактор или нещо подобно, а след това да играе казачок или поне хоро. Законите на капиталистическия реализъм са ясни – във филма трябва да има мутри, които задължително са много богати, коварни и може и да са глупави, но и опасни. Добре де, няма ли друга тема и герои за режисьорите? Или всички карат по формулата на Бригада, който сякаш проправи дълбока и ненарушима пъртина във филмовия кич на България?

Слаба и вяла игра, стерилна откъм емоции и показна в доста моменти. Всеки от героите си е поел по един шаблон, нагънат в началото и до края на филма смело можеш да предполагаш какво ще стане от всеки и винаги се оказваш прав.

Банална любовна история, съшита с бели конци, която никого не изненадва, поради своята предполагаемост и повторяемост – красивото момиче от елита и хулиганинът от кварталите...

Добре, в крайна сметка, това видях във филма Тилт. Благодаря на братя Чучкови, че правят българско кино, благодаря и на всички други, че представят киното на България пред света, но много ми се иска да видя един истински и честен филм, от който да боли, за хората от моето детство и за съдбите им. ГДР направиха своя Goodbye Lenin, който ме нахара да настръхна. 

Филмът Тилт ме накара да се прозявам. Съжалявам, явно толкова можем. История в стил Дисни – принцесата и скитникът, смесена с мутри на корем и щипка опит да погледнем назад към миналото – нищо друго, освен филмът Тилт. Времето ще ни съди за това, което не сме посмели да кажем. Или ни се е струвало прекалено маловажно или неудачно за публика, която обича да гледа екшън и любов.

О, братко, къде си? - песен от филма

Много надъхваща песен, както и хубав филм, като всичко на братя Коен :)

In constant sorrow through these days
I am a man of constant sorrow
I've seen trouble all my days
I bid farewell to old Kentucky
The place where I was born & raised
(The place where he was born & raised)
Instrumental
For six long years I've been in trouble
No pleasure here on earth I found
For in this world I'm bound to ramble
I have no friends to help me now
(He has no friends to help him now)
Instrumental
[
It's fare you well, my own true lover
I never expect to see you again
]
For I'm bound to ride that northern railroad
(From: http://www.elyrics.net)
Perhaps I'll die upon this train
(Perhaps you'll die upon this train)
Instrumental
[
You can bury me in some deep valley
For many years where I may lay
Then you may learn to love another
While I am sleeping in my grave
(Why he is sleeping in his grave)
Instrumental
]
Maybe your friends think I'm just a stranger
My face you'll never see no more
But there is one promise that is given
I'll meet you on God's golden shore
(He'll meet you on God's golden shore)


Преспокойно може и за мен да я изпеете :)

Да вярваме или да не вярваме на рекламите?

Все по-често чувам, че рекламите лъжат. Как да им повярваш, след като виждаме света, който те представят, виждаме какво е около нас, дали използвайки продуктите и вярвайки в идеологиите, точно около вас ще стане по-добро и красиво. 

Само преди 20-30 години, този въпрос не стоеше въобще пред никой.  Не се учудвайте – нормална реакция, след 45 години комунизъм, в който целият рекламен ресурс на нацията бе насочен към рекламата на позитивния образ на социализма, в който ни караха твърдо да вярваме /почти 100% успеваемост на кампанията, доволни клиенти, които се връщат за повече/ по всякакви начини, мерки и прийоми. Написаното във вестник /дори не само Работническо дело, а който и да е/, чутото по радиото, видяното по телевизията – това нямаше как да бъде лъжа или непроверен факт. Искрено вярвахме, че някъде седи някой, който проверява всичко, в наша полза. Продуктова или имиджова реклама на нещо извън ръководната роля на партията почти нямаше, освен ако не броим епизодични и спонтанни самоинициативи, примерно  телевизионните импресии с гледки от курортите от края на 70те. Помня  рекламен клип, в който козметичка обясняваше как стърже напукани пети с нещо, което приличаше на ъглошлайф, сигурно съвсем нормално за началото на 80-те години. 

Вероятно на всичко друго извън партийната пропаганда се е гледало несериозно или как да тръгнещ да рекламираш продукти, като той няма алтернатива или конкуренция – едни и същи телевизори Велико Търново има навсякъде, защо да го рекламираш, след като избор няма. Не е логично и телевизорът Велико Търново да е по-добър или по-престижен от съветският си аналог. Няма да ни пуснат да кажем, че е по-добър или в нещо превъзхожда SONY, защото това би означавало революция...да споменеш капиталистическа марка.

Тези условности и затвореният ни начин на живот, както и жаждата за информация, превърнаха тихата и мирна Народна република България в Република България, страната, в която се проведе масово информационно, рекламно и промоционално клане в първите години от така наречената «нова демократична епоха».

За какво ви говоря?  

Дори не споменавам политическите послания или кампании. Говоря за продуктовите реклами – прости слогани „Най-вкусните палачинки” превръщаха тиган и някакви палачинки в бизнес за хиляди лева дневно. Заведение в родния ми град Стара Загора направи рекордни обороти с това, че просто даваше 1 малка кисела краставичка към всяка ракия, което всички пияници в града веднага обикнаха, та това бе лично отношение. Сигурно всеки познава и хора, които са пускали пари в писмо, към анонимна пощенска кутия, която им обещава „Сто рецепти за успешен бизнес” или еликсир за  успешно лечение на всички болести, плюс гарантирана сексуална потентност и успехи в работата  и личния живот. Историята мълчи какво са получавали в отговор, помня, че познат получи срещу 20 лева едно семенце от гинко билоба, както и бизнес план за отглеждане и успешни продажби на продукцията от това семенце. Просто изчакайте няколко години, докато поникне, порасне и започва да дава печалби.

Голяма част от тези хора вече ги няма сред нас, но историите за грандиозните провали и изгубени надежди все още красят много семейни събирания. И за всичко това обвиниха нея, рекламата.

Всъщност, истината беше, че комбинацията от наивност, алчност, мързел, съчетана с пари в джоба, винаги създава грозни резултати. Добавете глупост и резултатите ще са фатални. Потребителят от началото на 90те години нямаше необходимата зрялост, вярваше в бързия успех, желаеше всеки символ на мечтания лъскав живот, не вярваше в работата, а в джоба му се диплеха парички, крити под дюшеци и в буркани. Нямаше и кой да го пляска за ръката като малко дете, че не всичко шарено и бляскаво е безопасно. Резултатите ги помните.

Дали нещата са се променили днес, над 20 години след това?

Със сигурност, няма как да не отчетем няколко основни фактора, на едно от първите места – потребителят не е във завидно финансово състояние – което прави атаките върху него още по-ожесточени, но никой не може да предполага кой ще спечели неговото внимание – мобилен оператор, банков заем, пълна торба с ядене от някой супермаркет или маркова козметика. Потребителят е и уморен и изтощен от информацията, с която го заливат всички медии, личната му поща, старомодната му пощенска кутия, която излива тонове реклами, телевизорът, който бълва на всеки 20 минути дълъг блок с послания.

Представете си, че обръщате внимание на всичко.

Добре дошли в лудницата. Не ви го препоръчвам, пазете се, дори и ако малко сте предразположени към това.

Посланията са все по-рафинирани и изтънчени, щастието, основата на всяка успешна реклама, става все по-дефицитна стока. Вижте себе си в новия автомобил, усетете как вятърът гали косите ви, на вашия спътник, примижате от изгряващото слънце над топлия океан пред вас. Отваряте очи отново и пред вас е добрият приятел, старият телевизор, който просто ви предлага да  купите автомобила, днес и изгодно.

С право на данъчен кредит, въпреки, че дори може и да не знаете какво е това.

Всъщност, лъжат ли рекламите?

Добре, а вие обичате ли да ви лъжат? Много често в нас се буди малкото дете, което моли дядо си и баба си – лъжи ме, но ми разказвай. Преди много години аз бях това дете, което молеше така за приказки.

Това дете още не си е отишло, но то все още умее да различава добрата приказка от истината.

За съжаление, в нас все още си седи този пуст навик от миналото да бъркаме информацията с преувеличението или недоизказаното. Във душите ни дреме наивното дете, което иска приказките за разкош, спокойствие, щастие никога да не свършват. Те изглеждат така лесно достижими – руло тоалетна хартия, заем от банката, кило банани от супермаркета...Колкото по-лесно достижими изглеждат високите цели, толкова е по-вероятно да ви мамят, осъзнайте го това.

Рекламите са една пожелателна илюзия, която често буди доверие в нас, въпреки, че нямаме основание за това. Преди да ги обвините тях, вгледайте се в себе си и се замислете, дали проблемът не е в разбирането ви за света. Дали желанието ви за слушане/гледане на красиви истории и неща не измества самото им случване. Сигурно не е лошо да отворите и третото си око, критичното, с което да премисляте всичко, преди първосигнално да направите ненужни стъпки. Тогава всичко наоколо ще стане много по-сиво и скучно, не го отричам. Но може би така ще успеете да направите света си наистина по-щастлив.

И в крайна сметка, лъжат ли рекламите?

Не, рекламите не лъжат. 

Лъжете се вие! 

Четете повече художествена литература, развивайте фантазията  и ума си, бъдете готов да различите посланието от пожелателната илюзия. Научете какво е бяло и какво е черно, къде се смесват и кое е добро за вас и кое вредно. С това май проблемът приключва. 

Дали ще ви хареса посланието ми – имате право на избор, нали?

Ивайло Тончев

Маркетинг мениджър

http://insert.bg

Писна ми от чалга!

Господин Тодоров, искам да ви занимая с един привидно глупав и дребен проблем, който /вярвам/ сериозно тормози живущите на улица Венера в квартал Малък Железник. И така, от около година там работи заведение под името Инфинити. Цялото минало лято, всяка вечер - шумна жива музика, оркестърът свири на двора, безброй пъти аз и съседи сме викали полиция, за да ги помолят да спрат. Имам жалба подадена в общината - отговорът - направена е проверка в 23.30, всичко било тихо, имали разрешение за жива музика. От няколко дни се започна пак - шумна музика, която се чува навсякъде. Опитах се да разбера, дали разрешението касае заведението - където ако свирят - при затворени врати, няма проблем или дворът му - където очевидно има проблем, при въпросните високи децибели. И докато пиша, оркестърът е все едно под прозореца ми. Може ли да се направи нещо, възможно ли е замерване от компетентните органи на нивото на шума, защото идеята да стоим цяло лято със затворени прозорци...просто не е работа. Цял квартал срещу заведение с 6 маси вън и вътре...труден въпрос.

https://soundcloud.com/ivaylotonchev/shum-at 

И да допълня - това е записано в 19.40, събота вечерта, в един български квартал, в който трябва да си стоим зад прозорците, докато отвън се...живея на около 60 метра от заведението. Жал ми е за хората, които живеят точно до него. Сега в момента пеят - Всички сме хора на този свят, хубаво, ама...не искам да съм човек в такъв свят.

 ПИСНА МИ!

SCI: Спестявай разумно и...не се сърди на усмихнатите хора

Един уморителен и сив ден бе на път да завърши по подобаващо труден, почти агонизиращ всичко в мен начин, когато като мексиканска вълна, през мен мина усещането от този клип.

Шапка свалям на режисьорите на тази космически динамична бизнес приказка, която започва с вълна от усмихнати хора, които няма как да не са щастливи, без да има особена причина, те просто са заедно. Това е  добре, не съм против, аз съм ЗА хората да са заедно.
След това, лидерът заявява, че няма нужда да се открива топлата вода, че мрежовият маркетинг е най-бързият начин да се придвижат стоки и услуги до крайния потребител. Мека музика, все едно капе разбито казанче. Да, да вървим напред към успеха, що пък да не! Важното е да се взимат решения, да продължат напред и да не се примиряват със статуквото. Ми аз съм такъв! Корав и решителен!
Усмивки, мека музика и прегръдки, бавна, но сигурна кулминация.
И първата сватба в SCI...ми женят се хората. И това... добре. Хуморът ми напомня старите новогодишни програми. Следва спонтанен смях и дюдюкане от тълпата. И ето, има 5 коли, но...смехове, ентусиазъм, смехът на някой от водещите е почти мефистофелски*...колите били стари соц-возила. Кратка разходка покрай всеки автомобил, в която всеки от лидерите е измъчван от терзания, тълпата се смее, водачите на паството триумфират със стари, но много сладки лафове. В следващия момент, ето, те са вече в новите БМВ, дето им се пишат на...няма да кажа къде...следват клаксони и бърз триумф, последван от край, който е просто неочаквано тих.

Ще взема и аз да дам едни пари и да стана част от многото щастливи хора, какво седя като ДРЪТ и беден песимист, дето му опада косата от дърпане. Какво ми са виновни усмихнатите хора... Ще си купя бяла риза, ще сглобя от три костюма един и ето ме, човек от новото време /моля, никакви илюзии с онази политическа пасмина/. Дали щастливите хора ще ме вземат и мен, Гуакамолето** на мексиканската вълна? Дано...

Бележки под линия:

Мефистофел

Гуакамоле

...

Тъжни размисли по повод Избори 2013 - фарс и черна комедия, взети заедно

Във въздуха се носи нещо, упорито си запушвам носа, ушите, очите...но то прониква навсякъде. Казват му...избори, 2013. На предните избори коментирахме много с колеги, че няма как да стане по-зле, по-мизерно и нещастно, няма как да ни промият повече. Гласувах за ГЕРБ, отвратен от местни БСП активисти. Не очаквах кой знае какво, но...надявах се гласът ми да не бъде погубен.

Години след това, 2 месеца преди изборите, усещам, че ако е имало дъно, ние отдавна сме го минали, при което продължаваме да се ринем в калта и лайната, успешно и усмихнати, роден въздух, какво да направим.

Протестите: Не можах да разбера, какъв беше смисълът от протестите, които след падането на правителството се размиха рязко и на улицата останаха само лумпените, които и те бавно си отидоха у дома, да гледат шоу по ТВ. В един момент държавата се разклати, очаквания за промяна, непосилни сметки, тежко положение...Минути след падането на правителството и поемането на някакви промени от служебното правителство, всичко е тихо и спокойно. Животът върви вяло и сиво. Полицаите пред ЕВН си пушат на спокойствие и чакат да им мине смяната.

Падането на правителството: Може ли дърво да падне, без въобще да е клатено? Така се получи, падна си то, милото, лъснаха веднага злоупотреби, симпатичният Миро Найденов с обвинения, момчето с пицата – сериозни критики, проблеми къде ли не, които тепърва почваме да оправяме. Добре бе, хора, това преди месеци не го ли виждахте и как 2-3 седмици извън властта и си отворихте очите, че има проблеми, че нещата не са вървели както трябва. На какво се дължи тази 4 годишна слепота и това внезапно проглеждане? "Чудесата" на академик Норбеков?

Служебното правителство: Като служебен кабинет, никакви очаквания, дори и имената им няма да запомним. Няколко месеца под прожекторите и после...спомени. В това време всичко е на изчакване.

Начало на самата кампания за изборите: Неписаното начало на кампанията удиви и мен, старият и тъжен циник. Иван Костов поиска да ми стане приятел, Станишев директно ми се натресе с някакви абсолютни алабализми, а Волен ме предупреди, че трябва да си връщаме България отново – втората по златни залежи страна в Европа и най-бедната, в същото време. Преди време коментирах, че на едни следващи избори няма да има какво да се обещае, защото всичко е било вече обещавано, по много пъти  и едва ли ще се вържат хората на някого. Уви, или ние сме плиткоумни и не помним нищо или колегите в сектора с илюзиите в София успяха да изстържат всичко от загорелите тави, да го набъркат, освежат с малко зелено и да ни го сервират. Няма как да не ми направи впечатление и стилът на самата кампания, без илюзии, вече никой не говори за програми, за развитие, за бъдеще. Няма кой да разбере вече или да одобри икономическа или социална програма, хората искат хляб и помия, да си топят къшейчетата в нея и по-лесно да ги преглъщат.

 Калянето в словесни лайна е основна задача на всички – ГЕРБ били едикакви си, БСП били агенти, ДПС едикакво си, РЗС...дори няма как да се учудим или дори заинтересуваме, защото...това вече не е новина. Най-лошото, непрофесионално поднесена новина, пълна с лъжи и измама. Човекът вече не хапе кучето /някога на това му казваха новина/, а го е изял и плюе косми и кървави кости.

Новите лица: В един момент се разшумя за гражданско участие, за алтернатива, за нови партии. Показват разни образувания с неясен характер или насока, които ми приличат на добре забравените от далечното минало малки партии около 1990-1991. Помните ли ги? Да, Кунева, добре готвената, с много пари и усилия кандидатура...ми няма да я бъде. Нещо объркаха колегите илюзионисти от ПР отделите.

Ние от народа: Мисля, че наистина сме до абсолютното дъно. Много стабилна, сигурна финансова ситуация, резултат от 4 години праволинейно и интелигентно дясно  управление – и пълна криза веднага след пукането на балона в абсолютно всички сектори, ама абсолютно. Дали просто още не можем да изплатим зимните сметки или нямаме просто мотивация да потребяваме, защото ни очакват още по-черни дни?

Което е още по-лошо, усещам обтегнатата до края психика на хората, които са още в България. Неадекватни дни, пълни с илюзии  и чиста, рафинирана лудост. Всички чакат изборите, които да осмислят и остойностят отклоненията им – тирадите в защита на Бойко, пяната по устата във възхвала на Станишев, размахването на българско знаме по митингите на Атака.... Щом идват изборите, всичко може да направиш, почти безнаказано. На фона на общата лудост, твоята лична изглежда почти невинна.

Аз: Ставам на 40 и започвам своята 41 година. От много години нямам никакви илюзии за абсолютно нищо. Не искам да имам, защото те са вредни. Повръща ми се от държавата България, кукловодите и техните кукли, научих всички сценки и номера, не са ми смешни или интересни, мразя в червата си всичко наоколо. 

От две години с Ваня се опитваме да осиновим дете, няма по-голяма подигравка с болките на хората и техните надежди, желязна стена от лицемерие, безразличие и бюрокрация. Не ви пожелавам да минавате през нея, никога. Прекрасен начин да опознаете системата, в която живеем, базирана на лъжи, илюзии, празни думи и празни дела, аванс - заплата, аванс - заплата и отчет за извършена работа, пълен с евтини и празни думи.

На тези избори ще направя единственото правилно нещо – няма да гласувам, просто няма за кого. 

И въпреки това, ще направя всичко възможно, за да мога да променя нещата. Не мога да ви гарантирам, че ще е за всички, не мога да обещая невъзможни неща. 

Вероятно и бягството от България е чиста и проста възможност, може би, единствената.

силата на черно-бялата реклама

заведението е на култовия Руски пазар в Стара Загора

зоната на здрача - много любим сериал

обожавам го

Как открих и заобичах музиката на King Crimson - в двора на пурпурния крал

Много обичам музиката на King Crimson, което вече няма никакво значение почти за никого - в днешните модерни времена на мр3 разврат и липса на всякакъв интерес към нищо.

Те  и преди това не бяха чак толкова популярна група сред хипитата /когато още съществуваха като отделна неформална група/. Говоря за преди 20-25 години, когато болшинството от дългокосите младежи и девойки слушаха Zeppelin, Doors, Deep Purple...Floyd бяха много популярни, но тях ги слушаха и абсолютно навсякъде /филмът Стената бе легендарен, нямам идея защо, още не съм успял да го изгледам, скучен ми е/. King Crimson...хм, май им идваха много странни и отнесени, далеч от традиционализма, мира, любовта и The Beatles - и много...ексцентрични.

На един купон около 1992, аз, още млад и разсеян студент, който се мотае по улиците на Пловдив, попаднах случайно на едно събиране в една изоставена къща. Бабата на домакина бе починала месеци преди това, къщата се използваше май само за купони. Чудесна мебелировка, купувана през 50те години, завяхнал кич от социализма, а насред стаята...един бял дървен стол с голям касетофон. Стоим ние по диваните и по столовете, говорим за какво ли не, тогава имаше много теми за разговор, както и сега, но тогава май повече изводи си правехме.
И домакинът реши по едно време да спре Nirvana и да ни пусне нещо, което той много обичал..и пусна точно - In The Court Of The Crimson King...

Лудата нощ, късната есен на 1992. Навън мирише на зима, а музиката от една касетка успя наистина да освети вечерта и да я промени. Домакинът правилно говореше - "това е дявола, дявола...", визирайки The Crimson King. Отворихме още бира, стояхме по столовете и мълчахме. Трудно е да се говори на фона на такава музика, когато есенния вятър тихо мърда листата в изоставената градина и пустата къща, която скоро щяха да съборят, за да се роди едно от блокчетата, символ на триумфа на архитектурата от началото на 90те години. Някъде по площадите крещяха за демокрация, а ние тепърва отваряхме очи за реалността.

Никога не съм обичал математиката, но в King Crimson има много математика, разумно преценена хармония и мелодия, които просто няма как да не ги усетиш, ако обичаш музиката, която ти казва винаги повече, отколкото можеш и искаш да чуеш.

И ...21 Century Schizoid Man, нищо друго, освен гениално пророчество в звук и текст за параноята, която ни очакваше през 21 век...Cat's foot iron claw
Neuro-surgeons scream for more
At paranoia's poison door.
Twenty first century schizoid man.
Blood rack barbed wire
Polititians' funeral pyre
Innocents raped with napalm fire
Twenty first century schizoid man.
Death seed blind man's greed
Poets' starving children bleed
Nothing he's got he really needs
Twenty first century schizoid man.

Много често си я пея наум, когато ми стане наистина зле през деня...

И все още си ги обичам, 21 години след това. Успях да събера много от плочите им, лудите солови проекти на гениалния Робърт Фрип и другите странични проекти.

Шарени, луди, нестандартни, често тъжни....но защо пък не. В истината и познанието често има много тъга.

Дано успях да ви заинтересувам с една от любимите ми групи. Някой път ще ви разкажа за другите, имам интересни истории, които сигурно ще си отидат с мен. По-добре е да ги пусна по света, те не са само мои. Let me talk to the wind!

страхотен цитат, а аз скоро ставам на 40...

“Много е лесно да си гений на 22 – големият зор започва като наближиш 40″ – Чарлс Буковски

из града след работа

jazzy...

Dancing Stars в стила на генерал Франко

Някой ми разказваше, че новогодишните програми в Испания по времето на генерал Франко били издържани в следната последователност - половин час реч на генерала, половин час напълно абстрактна класическа музика, след това дълги часове ски или нещо друго, съвсем не в тон с празника.
Всъщност, какъв празник, някакси не е удачно да го празнувате...щом така смята генерал Франко, бащата на нацията.

Много години след смъртта му, след като никой почти не помни кой е бил Франсиско Франко, в България тече напълно обратният процес.
Криза, мизерия, бедност, калпаво служебно правителство, никакви перспективи...но за сметка на това, в танцувалното шоу Dancing Stars тече купон, който има за цел да ви:
- разсее приятно
- да помечтаете, гледайки как родни ВИП-ове танцуват под различни мелодии
- да ви просмуче с реклама до повръщане
- да ви оскубе парите през sms-ите, с които подкрепяте...кои бяха всъщност тия на сцената?

Дали не звуча като стар и сив чичо, който не може да оцени магията на танца, за сметка на това...мрънка, а не може и една крачка да направи.

Или пък е време да танцуваме и да се веселим, а някой друг ще ни оправи. Примерно Пламен Орешарски, който изникна ненадейно и първоаприлски, с червена забрадка. Сякаш не помним успехите му от времето на НДСВ? Но време е за танц, едни свалят килограми, други радват майка си на рождения и ден, напълно човешки неща, като се замисли човек, време било за шоу, танцувално шоу. До изборите има още доста време, казват запознати.

Преминаване към лятното часово време...с един час напред

Тази сутрин се събудих, усетил, че през нощта съм загубил един час. Не го усетих по обичайно обърканите сънища, дори не знам как да обясня липсата от него, която е в сърцето ми и в главата ми.
Явно и просто  идва 40-тото ми лято, в което ще трябва да компенсирам всяка минута от този изгубен час.

Времето си тече, така и така.

В търсене на поредния месия – спасител за България

Преди е можело да го познаете по скъсаните дрехи, слабото лице, умората и пламъкът в очите. След това е дошла и саможертвата, венец на многото чудеса, знамения, които да покажат, че той е Избраният, Месията, който жертва себе си, в името на хората. Било е много лесно, едно вглеждане в очите, няколко минути заедно с него и си бил готов да повярваш. И да го последваш, в името на бъдещето.

Много години след това, в една малка и сива държавица, за пореден път през последните години се търси МЕСИЯТА, спасителят, който ще разцепи моретата и ще ни поведе напред, без значение къде ще стигнем. Ще има послание като огън, което завладява, ще може да си вдигне ръкавите за кръста, без да му лъснат часовниците, ще поведе хората, които ще разбират смислено и ясно накъде и защо отиват.

Това си говорим с Мавракис, един от малкото хора, с които си позволявам да говоря за политика. С другите трудно се разбирам, а с него сме еднакво леви, комунисти по сърце, само, че аз съм по-реалистичен, а той е по-теоретичен, което не пречи да имаме еднакви изводи понякога. Решен на отчаяни мерки, за да докажа правотата си, аз се пробвам на най-близкия възможен обект на статистика – сервитьорката. Симпатично изглеждаща жена, с обеца на веждата. Оказва се, че е на 34 години...и започвам с въпросите...

Бихте ли гласували за лява партия на предстоящите избори?
Отговор: Ъ....как така лява?
Ми така, социалисти, комунисти, това говори ли ви нещо?
Отговор: Не много, аз не се интересувам от политика.
Добре, а какво искате да се промени в България?
Отговор: Да имам по-висока заплата, да имам повече детски, да не работя на две места, както сега, да не са така високи сметките.
Добре, а какво излиза, че всичко е пари, така ли? Вие бяхте ли на стачките...
Отговор: Не можах, нали работя на две работи...
И все пак, за кого бихте гласували на изборите?
Отговор: За който успее да промени България.
И по какво ще го познаем?
Отговор: Ами, те ще кажат преди изборите.
Добре, вие помните ли някога някой да си е изпълнил предизборните обещания?
Отговор /с много мислене/: Май не...

И като се замисли човек, интересен парадокс се очертава. От една страна, появяват се куп партии от страна на протестиращите, правят събития, срещи, дискутират, търсят си лица, наемат зала Армеец, озвучаване, автобуси /никой не пита, откъде пари за това, нали протестиращите са социално слаби, които не могат да си платят тока/. В общата еуфория, Стоичков иска да обръща журналистки, явно това е по-лесен начин за изказ на един потенциален месия, спасител на нацията. Страната кипи и ври, всеки ден се чака революция и промяна – и новият месия - водач. 

От друга страна, каква революция да очакваме, след като я докарахме до там, че примерно от 10 случайно срещнати, един едва едва да знае разликата между микроикономика и макроикономика, както и смътно осъзнава разликата между капитализъм и комунизъм. Не знам дали някой може и да дефинира какво е демокрация или свобода, там е вече един на 50, ако не и повече. Пък ние с Мавракис седим, пием кафе и си говорим дали е възможно някой да излезе от сивата маса и да поведе напред. Сигурно може, ако кукловодите му са наблизо, смятам аз. Мавракис е все още оптимист.

Сетих се за 1989, когато от власт абдикира едно лошо управление, което просто не си заслужаваше страната и хората. Въпреки всичко, забраните и мизерията, българите от 1989 пишеха стихове, имаха какво да кажат, слушаха Бийтълс и Висоцки, можеха да поспорят за политика и за култура. 

Само 24 години по-късно, от власт абдикира поредното лошо управление, но вече българите не мислят, не мечтаят, не могат да говорят, на тях не им стигат парите, но не разбират защо, заети са да мислят за поредното танцувално шоу, игра на късмета или евтино сирене на промоция. 

Нямам идея дали до изборите ще се появи новият месия, който да поведе стадото /никога не съм бил по-буквален/, но с всеки ден се замислям повече за полет навън и нагоре. Сигурно някъде навън в някоя чужда страна ще мога да коментирам чувството на хумор на председателя Мао или първия албум на Ян Гарбарек. 

Дали пък няма да се случи чудо и наистина да се появи месията - да обърне лъжите в истина, да изцели населението от масовите психически отклонения и социопатии, да нахрани бедняците с ошушкания бюджет, да успее да върне разумността в лудите очи. Дали си струва за последен път да се надяваме, а след това...

Какво представлява рекламата – въпроси и отговори за рекламодатели и маркетинг специалисти, които ще ви замислят

Замисляли ли сте се, че голяма част от успеха за един бизнес е да накара хората да чуят за него. Естествено, говорим за рекламата – печатна, интернет, телевизионна, външна – навсякъде ни чакат посланията – купи, обичай, обличай, консумирай, повярвай ни.

Пред всеки маркетинг специалист стои и главният въпрос – как да чуят хората за продукта, за когото работя?

Не, не се стряскайте, това може да бъде нова марка сирене, нов хотел или изгряваща политическа партия...или какво ли още не. Не се страхувайте да го наречете така, той е и няма нищо лошо в това. Дори и децата били продукт на любовта ни, така казват.

Как да изберем най-удачната реклама за продукта Х? Често при нас идват производители и търговци и казват – Рекламирайте ни, да ни има навсякъде, да станем разпознати и обичани, да имаме успех и продажби...

И преди да кажем ДА или НЕ, да помислим малко за естеството на рекламата....

Кому е нужна тя?

Рекламата е много нужна, защото това е информация за вашата дейност, която пряко влияе на познатостта ви като марка, място, идеи или каквото и да е, тя води хората до вас. Тя реализира и пряка и непряка търговска дейност, като ви се възвръща като обратни приходи от продажби, както и от потенциално повишената познатост на вашия бренд.

Всичко ли може и трябва да се рекламира?

Много труден въпрос, който поставя пред труден избор всеки специалист в рекламата. Изборът е много прост – да приемем ли да работим за обект или идея, които няма как да спечелят от реклама или да откажем, като загубим от това. От реклама имат полза обектите/ продуктите с лице, които търсят развитие, както и могат да застанат зад идеята си за развитие. Представете си безименно малко магазинче, което продава пакетирани стоки, което не може и няма как да бъде с нищо по-различно от съседното до него друго магазинче. Кое отбива хората в една или в друга посока... - качество, цени, хигиена, обслужване. Това е добра насока да помислите с какво вашето магазинче може да бъде по-добро от съседното – ето, вие мислите напред и си струва да попитате и за реклама на новия ви облик и услуги. Преди това – няма полза да рекламирате нещо, което няма лице и е еднакво с конкуренцията...

Дали рекламата води за носа или за ръката?

Добрите специалисти вярват, че рекламата е информация и тя трябва да води за ръката и ...за сърцето. Истинската и честната реклама ти поднася коректна информация, която трябва да ти бъде полезна, а това да доведе и теб до обекта/представяната идея/продукт.

Много често виждаме реклами за заведения, които предлагат по снимките огромни порции и домашен уют, а в реалността това съвсем не е така. Политическият лидер на партията от началото на статията ми обещава едни и същи неща с другите си конкуренти, как да му повярваш, на него и на тях. Истинският маркетинг специалист трябва да застане зад посланието на продукта, да е сигурен в качествата му и да не го представя такъв, какъвто не е ...Твоята лъжа, както и в политиката, така и в рекламата, пречи не само на теб, но и на твоите колеги...

Гениалната концепция?

Няма как с един аршин да премерим всичко и да унифицираме рекламата до мигащи картинки и участие някъде. Хубаво е да се помисли добре, преди да дадете цялостна концепция на рекламодателя, дори и това съвсем да не се предполага от размера на бюджета му. Добрият специалист трябва да работи еднакво добре и за Х и за 100 пъти по Х лева. Това показвало ясно качествата му. И наистина се нуждаете от внезапен проблясък, идея, оригинална и ефективна, която да ви доведе до успеха, по нов път, нещо, което ще се запомни. Или, просто ще повторите за хиляден път изтърканата формула за високото качество и ниската цена, която невинаги води до успех.

Колко ще ми струва рекламата?

Най-честният отговор – рекламата е като пътуване, тя струва толкова пари, колкото далеч искаш да стигнеш. Колкото по-далеч, толкова по-скъпо ще ти струва. И трябва да си подготвен – далечните пътувания искат сериозна подготовка и предлагат неочаквани изпитания.

Какво точно да рекламирам?

Както вече казахме, рекламата ви е едно пътуване, изберете добра посока. Ако не се сещате, помолете маркетинговите специалисти да ви подберат посока, която да харесате. Изберете най-удачното, уникално и интересно качество, това винаги се отплаща.

Къде да рекламирам?

Оставете това на специалистите, които трябва внимателно да прегледат възможностите и да ви дадат медиен план, съобразен с нуждите и възможностите ви. Да, телевизионния ефир е много примамлив, но не и когато бюджетът ви е едва първото четирицифрено число в лева. Парите ви трябва да се разпределят разумно - на правилните места и на правилния таргет.

Каква е ползата от рекламата, колко ще спечеля от нея?

Ако трябва да сме честни, от добрата реклама се печели „какво“, а не „колко“. Преди 25 години, в началото на промените в България, хората вярваха сляпо на реклама, приемаха я като новини, а те трябваше да бъдат прочетени. В наши дни, и до най-затънтеното място достигат десетки реклами - телевизия, радио, интернет, рекламни брошури. Важното е днес да бъдеш забелязват, да ти обърнат внимание, като оставиш избора в ръцете на потребителя. Не го задушавай в исканията си да ти стане клиент, той ще оцени това и ще ти бъде верен, което е и реалният успех на рекламата ви.

Може ли да ви откажат да работят за вашия продукт?

За да бъдете наистина добър маркетинг специалист, не трябва да поставяте парите преди всичко останало. Да печелите добре е важно, но и да умеете да заставате зад работата е още по-важно. Когато ви карат да ползвате уменията и познанията си, за да „водите хората за носа“, добре е да помислите дали моралът ви си заслужава да бъде компрометиран. Струва си да откажете, за да промените света към по-добро.

Може ли да запазите добри отношения с този, който ви е отказал?

И защо пък да ги разваляте, животът продължава, вярвайте, че все някога другият ще узрее за да проумее нуждите и целите ви. И това е най-важното...

И какъв е смисълът от тази статия?

Един и много прост – да ви накара да помислите и да бъдете по-успешни. В останалото – можем да помогнем и ниe, специалистите от българската мрежа за безплатна интернет реклама Insert.bg - http://insert.bg

Автор: Ивайло Тончев

Каква е ползата ми от смъртта на Исус Христос?

Казват, че срещата с Исус оставя неизтриваеми следи в теб. Усещаш го като светлина, топлина, изход от задънена ситуация, опит за полет на духа и всичко останало. Това се случи и днес с мен, когато Го съзрях, измит от дъжда и намачкан от хилядите стъпки върху него. Не се наведох да го разгъна и дочета, защото ме замислиха въпросите до усмихнатото Му лице.

Всъщност, защо Исус от тази рекламна брошура е нещо средно между Ричард Чембърлейн и Люк Скайуокър, вчесан по модата на 80те, с грижливо подрязана брада и поглед, който внушава спокойствие. Винаги съм си представял, че Исус е брадат, с дълга коса, леко мургав, който умира на кръста заради нас. От много пътувания и премеждия, едва ли е имал време да си подрязва брадата, да си прави прическа ала Том Круз или дори да разработва самоуверения му поглед – на бял мъж на средна възраст, доста над 33, вероятно поне адвокат или бизнесмен.

Един човек умря за всички

Добре, а след това? Сигурно е умрял от стрес или върху секретарката си или от цироза, тайно пиейки шише след шише уиски, притеснен от това, че погледът му има такъв ефект върху хората. Или просто от умора. Или скука.

Кой е този човек?

Вероятно е някой бизнесмен, влюбен в 80те. Кара стилна, задължително американска кола, вероятно недвижими имоти, нещо, което може да ги гледа и убеждава. Вероятно разчита и на стилни дрехи/костюми, марков парфюм и въобще, много му е неприятно, че сега е на плочките и го мачкат. Фен е на Том Круз /периодът Top Gun/, уверен е в себе си, внушава и доверие на другите.

Каква полза имаме от неговата смърт?

Тук ме забихте. Вероятно, голяма, както се предполага от тона на брошурата. Може би е оставил колекция от Бетамакс касети или пък колата му стои някъде на брега на Маями и чака някой да врътне ключа и да я напълни с гаджета или...Добре де, въобще, мога ли аз да имам полза от нечия смърт?

Защо е важно да го помним?

Пак не разбрах. Наистина, защо...

Много си мислих през деня, защо наистина трябва да помним погледа на самоуверения бизнесмен от 80те, който е умрял, за да имаме полза, но и да го помним. И все още нямам отговор. Не посмях да отворя брошурата, винаги съм искал да спазвам хигиена, особено мисловна. Винаги съм бягал от религията, а напоследък все повече усещам, че християнството се превръща от духовно учение в ширпотреба, лексотан за масите и касичка за богоизбраните. Дори не визирам и поповете с ролексите, така сме им свикнали от години насам.

Говоря за новите учители и пастори, които ашладисват своята вяра на уморените и изкуфели глави на българите. Имаме нов образ на Исус – видяхте го. Нищо общо с революционера, който иска да промени света. Да започнем отдалеч – промяната вече не е задължителна, да потърсим нещо по-малко стресиращо, дали и кръвта по дланите не е просто кетчуп от пицата, с която е обядвал в някой крайпътен ресторант, бързайки за поредната сделка.  Да не забравяме, че саможертвата  Му е вече толкова популярна и важна, че носи директна полза на вярващите в нея – възходящ тренд му казват. Който е инвестирал преди краха на морално-духовната борса и е купил евтино, сега ще печели ли, печели! Защо е важно да го помним ли – за да не забравяме, че е най-добре да се купува евтино и да се продава скъпо, нали търсим ползата?

Въобще, изводите са ясни – модерните времена искат  и модерен Исус, който живее по новите закони и ви носи полза, като умела инвестиция. Исус ви спестява пари, грехове, усещания, както и да мислите.

И ако ви е харесал този текст, споделете и тази картинка във Фейсбук, за да се знае, че той има и място на Вашата стена.

Струва ли си да закърпиш нещо старо?

Имам отвратителния навик да си кърпя панталоните, напълно екзотичен във времената на пазарските стоки. Вярвам, че едни хубави дънки трябва да се носят поне няколко години,  за да остареят на теб и да добият оня хубав никакъв цвят, така модерен и вечно актуален – все едно си почти току що фалирал.

И така, днес реших да отида и да си закърпя едни стари панталони, с които смятам скоро да се издокарам. Ранна утрин, шивашко ателие около офиса ми. Замисляли ли сте се, че на шивачите им е доста трудно в тези времена на конфекция, когато има всичко за всеки. Логично, в ателието стои една сама шивачка, на прозореца има наредени полу-празни буркани от кафе, всеки с етикет, за всяка отделна шивачка. Но в момента там е само шефката им, която тигелова някаква блуза.

Показвам и къде да ги закърпи, тя ги преглежда, сгъва и ми казва уморено:

-         И нали знаете, че няма да станат като нови...

Не помня какво и отговорих, нещо в смисъла на това, че „от нейните ръце зависи да ги върне към живота”. Тя не ме разбра и вяло ми даде бележка, на която пишеше  „1 панталон – зелен”.

Навън вятърът вече вееше и събираше листа, найлонови торбички и пластмасови чашки, в някакъв странен битов ветровъртеж, хората пазеха очите си от дребните песъчинки и бягаха по своя път.

Много вероятно и шивачката да беше напълно права, че никога нищо няма да стане като ново. И дори и да ми закърпят добре панталоните, винаги ще стои една тъжна кръпка. Все едно да пребоядисаш тази врата, която случайно снимах в Пловдив.

Дали си струва да я боядисаш отново в кафяво, да лъсне, да смажеш бравата, ако няма кой да я отваря и затваря. Дали не трябва да оставяме миналото в покой, за да вървим напред?
Днешният вятър донесе много и тъжни мисли, с шумолене на листа и дребни градски боклуци, които се надбягваха по улиците цял ден. Усетих се зверски стар, за пореден път.

За град Пещера - където историята се среща със самотата

Това е втората ми визита до Пещера – град в Родопите, който не е обичайното направление за туристите. Подмами ни оферта от Грабо, 1 уикенд, спа хотел, защо пък не...Не пазех никакви хубави спомени от първото ми ходене, но защо пък да не дам на града втори шанс.

И накратко казано, ако ви се иска да се върнете обратно в 1988, в един застинал град, в който времето не тече – тръгвайте направо към Пещера, област Пазарджик.

Градът е пълен със стари и изоставени къщи. Химическото им чистене, което се виждаше от хотелския прозорец е все едно от Чернобил.

Пускаме се по главната улица, където с всеки разминаващ се с нас човек се споглеждаме.

 Много странно усещане, не са свикнали хората на туристи, гледат подозрително, с интерес, с въпрос. Прилична главна, в духа на старите традиции на 80те, не е мръднала и много. Води до огромен и празен площад, който може да те смачка, ако имаш страх от отворени пространства. 

И след това – градският парк. Явно реновиран, с детски кът, също грандиозен басейн, с паметник отгоре.

 И обръщайки поглед встрани – комините на Биовет, които дори и събота си бълваха ли, бълваха...

След това успяхме да станем свидетели на края на съботния пазар, да минем от успоредната на главната в хотела, да влезем в хотела, за да не излезем, почти до другия ден.

 Точно срещу нашия хотел стояха руините на стария хотел Пещера, явно затворил от години.

Замислих се на обратния път, че град Пещера ми изглежда доста странен.

Двете огромни предприятия – Биовет и Винпрома – явно работят с пълна пара и дават препитание на голяма част от хората там. Обувния бизнес е също все още активен.

На какво се дължи упадъкът на града, пълен със стари и изоставени сгради, които му придават особен, но леко стряскащ облик? Дали това не е нещо във въздуха, което подлудява хората, нещо от комините на Биовет? Те са предвидили дори и пункт на пазара, който доказва тяхната екологична пригодност. Дали наистина е така?

Хората /вече споменах/ те зяпат открито, не мога да кажа враждебно, но има нещо недоверчиво в погледите им. Направи ни впечатление, че се събират предимно мъжки компании, като жени почти няма. Те се появиха чак вечерта, докато пиехме вино в лоби-бара, в който явно се бяха събрали всички живи хора от града по това време, които имаха някой лев в джоба. Съдейки по рехавото посещение, това съвпадение на два основни фактора, бе съкратило населението на града до 30-40 човека, които после се изляха в съседната зала на дискотека и изригваха до 5 сутринта с диви кючеци.

И на сутринта беше пак тихо, хората плахо се движеха по улиците, пиеха кафе, една баба стоеше на терасата на съседния блок и нещо вяло бъркаше в тенджерата, зяпайки по улицата, на която нямаше нито един човек. И печеше слънце, въздухът бе хубав, съвсееееем слабо миришеше на дим и наистина бе спокойно и отпуснато. Дори и коли нямаше по улиците, мина един каруцар с много гюмове с мляко, изправен смело на каруцата си.

Чел съм за такива градчета в разказите на Стивън Кинг или на Рей Бредбъри, където по нищо не можете да разберете, че нещо се случва, времето не се движи, докато не се случи нещо или някой да драсне искрата, която да преобърне всичко.

До този момент, Пещера няма как да бъде кой знае колко привлекателна за туристите, дори и с намаленията на хотел Heat, които са всъщност увеличения, както сметнахме след това. :) - елементарен трик, но се хванахме.

Сигурно много време няма да забравя и гениалната снимка на Химическото чистене, нещо като живата история на пълната разруха в този град. Замислям се обаче, че с удоволствие бих си взел апартамент в някое от старите блокчета из центъра, за да живея там и да спра времето, има нещо много примамливо в това, поне докато още във входовете мирише на история, на отдавна отминали времена, с надписите по стените, тежките дъбови врати и оня странен хлад от непознатото познато усещане от ранните ми детски години, което винаги търся, съзнателно или не... 

Противореча си, но...Пещера остави объркани усещания в мен, наистина. Сигурно когато няма никой чужд наоколо, това градче се променя, зад прозорчетата блестят светлини и се чува шум.

Дано наистина да е така.

Съседното село Бяга ме впечатлиха със самотната статуя на партизанин от село Бега, която седеше насред селото, леко зеленясала.

Какво небе, нали?

Следващото село Ново Село бе заложило на интериор в стил Холивуд...

Преди да опознаеш това кътче на България, може би трябва да си готов и да не очакваш лесна победа. Сигурно си струва да го направиш.