Загубвайки посоката си...

Много е лошо да се усетиш, че си изгубил посоката. Седиш някъде, изведнъж ти щуква, че няма накъде да отидеш, никой не те чака. Отваряш очи и виждаш, че всеки бърза на някъде, хората се усмихват, тичат деца, но ти не си никъде, ти просто седиш и зяпаш. Гледаш си телефона, чудиш се на кого да позвъниш, след това се отказваш от всичко и просто гледаш с отворени очи. Виждаш дори и чичото, който се издухва мощно на земята, с апокалиптичен замах бие сопола си в земята, сякаш очаква да разтресе паважа. Но нищо подобно не се случва, а той продължава по пътя си, готов във всеки подобен сгоден момент да удари отново по паважа, с абсолютен замах.

В такива моменти можете да осъзнаете абсолютно всички вселенски закони и да ги омаловажите, защото просто сте извън тях. На път сте да погълнете себе си и да прекарате една вечер, слушайки бразилска тропикалияот 60те, отдавна забравено 10'' на Demise, четейки Гостиот вековете на Стоян Стайнов или просто да си бъркате в носа, мечтаейки да извадите такъв могъщ заряд, с който да ударите по пода и да спрете въртенето на земното кълбо.

Уви, в ресторанта до вас за първи път има шумен купон от месеци, събрали са се хора от целия град, певицата крещи онази отвратителна песен за Цар Шишман, сигурно пияни аграри /моя любима дума за граждани със селскостопанска ориентация/ играят хора, докато скарата им изстива. И как да отида аз при тях и да им разкажа смесените си чувства от романа Гости от вековете на Стоян Стайнов, директор на завода за каучукови изделия, който през 1956 за първи път и последен издава замисления си през 1946 година научно-фантастичен роман. Една объркана история, пласирана като научно-фантастична, с положителен герой български инженер, който уж помага да се събудят от вековен леден съд една пра-историческа двойка, които алчните капиталисти започват да експлоатират като шоу-артисти, за да си избият парите. Книгата е ужасно слаба и в духа на времето предвидима, но това не я прави по-малко вълнуваща за едно хлапе, израстнало в мечти да си купи Тарзан и Кинг Конг от витрината на антикварната книжарница, прекарвало цели часове в зяпане през витрината на скъсаните книги, оставени от разни други подобни странници. Но как да слезеш в ресторанта и да им обясниш за възхитата си от тези шарени корици, за математическата точност и прогресивност на тропикалията, когато те реват и пеят за „Елена, детото на дивата пустиня“. Възможно ли е пустинята да е дива, след като там няма никой. И как пустинята има дете, как се е появило то и чие дете е, след като в пустинята няма никой. Как да им обясня всичко това, като те ще ме съборят на земята и ще ме стъпчат с някое хоро. Песента мълчи за историята на Елена, а аз май ще затворя прозореца, ще си пусна нещо хубаво за слушане, ще дочета глупостта на Стоян Стайнов, мечтаейки за годините, в които бих бил вдъхновен да чета подобна книга. Към 22.30 ще позвъня на 112 и закономерно ще помоля за кола на полицията, за да спра културната оргия отвън, която е на път с музикалния си подбор да обясни всичките кривини и неудачи на 24 годишния ни преход. И след това ще медитирам в тишината, мъчейки си да си обясня какво се случва със света около мен и защо така често губя посоката си. Инцидентно, бих скубал и косми от носа си, просто за да усетя нещо. Надявам се, че ще разберете едно дете от 80те, което просто се е загубило през 2013...