Филмът Тилт - неумел опит да се върнем назад в миналото

Не ми се иска да го твърдя постоянно, но има нещо гнило в новото българско кино. От години ми хвалят Тилт, най-накрая му попаднах на торент /за което съжалявам, вярвам, че е трябвало да си дам паричките и да го гледам на кино, без значение от това, което ще ви напиша сега / и след няколко минути изчакване, филмът е вече на моя голям екран...

Но да ви го представя първо, в случай, че сте го забравили:

"В началото на 90-те години четирима приятели търсят начин да спечелят пари, за да отворят собствен бар, който ще се казва ТИЛТ. При случайната среща на Сташ (Явор Бахаров) с Беки (Радина Кърджилова) се стига до страстна любовна авантюра. Внезапно бандата е заловена в нелегално разпространение на порнофилми. Бащата на Беки, действащ полковник, се заема лично със случая и ги заплашва със затвор. Единственият начин да ги остави на мира е Сташ и Беки да спрат да се виждат. Групата решава да избяга в малък немски град. Като бедни емигранти те попадат в поредица смешни и абсурдни ситуации. Сташ прави непрекъснати, но безуспешни опити да се свърже с Беки. Накрая бандата решава да се прибере обратно. През това време България се е променила изцяло – Беки също..."

Твърди се, че това е един от най-успешните български филми, с много награди, който тръгва по екраните в Германия, с много положителни отзиви.

Много ми е чудно, възможно ли е да съм гледал друг филм? 

Но да започна отначало...

Винаги съм се учудвал на неспособността на българските режисьори да пресъздадат времето преди 1989, което дори и тук е странно нереално, пълно с артефакти от средата-края на 90те години – качулка на Thrasher, култово скейт списание, продават си порно-касети с обложки, слушат Beastie Boys...все неща, които са съществували някога по света, по това време, но далеч не и в България. Особено порно касетите с обложките, нима така достъпни са били цветните ксерокси? Младежите си играят, печелят пари от порно,  след продажба на две касети, привидно не им пука от нищо, само дето нямат скейтове...Децата на членовете на ЦК на партията обаче разполагат с луксозни скейтове...

Около 1989 бях на 16 години и все ми се струва, че помня какво беше времето тогава, както и средата...нямаше такива неща. Може би не усещам естетиката на филма, както и поетиката на 89 година или има някаква особена метафора, но да продължим по-нататък...

 

От много години почти всички български филми /Тилт не прави изключение/ гледат да завъртят темата около мутрите и парите на партията. Помните ли законите на соцреализма, според които във всеки филм задължително трябваше да има партиен секретар или поне дългогодишен партиен член, който с голи ръце да избута закъсал трактор или нещо подобно, а след това да играе казачок или поне хоро. Законите на капиталистическия реализъм са ясни – във филма трябва да има мутри, които задължително са много богати, коварни и може и да са глупави, но и опасни. Добре де, няма ли друга тема и герои за режисьорите? Или всички карат по формулата на Бригада, който сякаш проправи дълбока и ненарушима пъртина във филмовия кич на България?

Слаба и вяла игра, стерилна откъм емоции и показна в доста моменти. Всеки от героите си е поел по един шаблон, нагънат в началото и до края на филма смело можеш да предполагаш какво ще стане от всеки и винаги се оказваш прав.

Банална любовна история, съшита с бели конци, която никого не изненадва, поради своята предполагаемост и повторяемост – красивото момиче от елита и хулиганинът от кварталите...

Добре, в крайна сметка, това видях във филма Тилт. Благодаря на братя Чучкови, че правят българско кино, благодаря и на всички други, че представят киното на България пред света, но много ми се иска да видя един истински и честен филм, от който да боли, за хората от моето детство и за съдбите им. ГДР направиха своя Goodbye Lenin, който ме нахара да настръхна. 

Филмът Тилт ме накара да се прозявам. Съжалявам, явно толкова можем. История в стил Дисни – принцесата и скитникът, смесена с мутри на корем и щипка опит да погледнем назад към миналото – нищо друго, освен филмът Тилт. Времето ще ни съди за това, което не сме посмели да кажем. Или ни се е струвало прекалено маловажно или неудачно за публика, която обича да гледа екшън и любов.