петък, 2 август 2013 г.

На вратата има баба и те търси...



Да го отдадем на това, че днес бях на работа с колата. Плавен, нормално нервен ден, в края на който ме извикаха на вратата на офиса. Човек никога не знае какво да очаква от едно такова повикване, най-често това е проблем. Като единствен мъж в офиса в момента, добре знам какво може да бъде проблем. Пияна представителка на благотворителна организация, некоординиран пенсионер, който е решил да дойде и вкупом да се ръкува с всички, по някаква спонтанна негова идея или....колежката ми шепне „Баба! Търси теб!”
И хубаво де, каква баба....

От полусянката на коридора се измъкна баба на около 70-75 години. Наконтена, с капела, със сбръчкана кожа и облечена в цветни дрехи. Като цвете от хербарий, което някой беше придържал забравено с години между кориците на скучна, но тежка книга. Лъхна ме и леко на пот.
Аз съм много артистична  личност, свиря на пиано, дойдох чак от Димитровград днес, но се оказа, че съм свършила парите. Идвам да ви се представя, вие сте главният редактор, нали?
Разговорът тръгваше в лоша посока....
Бабата извади 2 книжки, на корицата на които имаше нейни снимки, озаглавени „Потъване в светлината” – първа и втора част. Не ми ги пъхна в ръцете, но ги завъртя и обяви...
Не си ги продавам, но искам да се върна в Димитровград. Аз съм творец, ще ви ги дам, а вие ще ми дадете 10 лева, защото хартията е скъпа.
Никога не съм знаел какво да правя в такива ситуации. Бил съм груб, понякога и деликатно съм обяснявал, че не искам да купя нищо, което не ми трябва, което може би е и по-грубо. Вдигнах ръце и обясних на бабата, че имам дъщеря у дома и искам на нея да взема нещо. Не исках да бъда груб, но „тя ми е по- важна”. Бабата не загуби никак кураж, но попита дали ще може да влезе по стаите да разпита някой дали няма да купи. Попитах колегите, но никой не прояви интерес. Бабата не беше разочарована, а просто апатично продължи към горния етаж. Или май слезе към долния.

Бях побързал да затворя, защото никога не съм знаел какво да правя в такива ситуации, когато странни хора идват, за да поискат пари, в замяна на нещо си там. Много ми е чудно, дали не трябваше да и дам 10 лева и да хвърля книгите и. Или това с „автобуса за Димитровград” беше просто измама, доста вероятно, чест трик на хората, които се мъчат да вземат пари от някого. Или пък просто трябваше учтиво да и откажа и въобще да не се обяснявам.

После се замислих, докато пътувах с тази пуста кола. Пътуващите врата по врата хора, които искат пари за „нещо си там” са много лош признак за естеството на нещата в държавата ни. Всеки се е сблъсквал с тях. Дали винаги намирате правилния подход към тези хора...не мога да гарантирам за себе си...

сряда, 31 юли 2013 г.

Всекидневно ходете пеша...

От няколко дни ходя и се връщам пеша - от дома до работа и обратно. Около десетина километра по напечения асфалт и почти 2 часа сред хората. Главата ми е вече пълна с истории, които чувам, но веднага гледам да забравя, защото ме мъчат...Да опитам да ви разкажа за една от тях...
На една сергия за зеленчуци едва пристъпва стар дядо, който крещи отдалеч:
 - Момче, кога ще ти докарат утре краставиците?
Дори не чува отговора и влиза във входа си, мърморейки нещо. Продавачът:
- Стар дядо, ама любовчия...Всяка седмица с нова, между 30 и 60 годишни го харесват, защото е стар ерген с огромен апартамент в центъра на града. Но и той хитър, води ги на екскурзия, правят там каквото правят и после им бяга. Виж обаче, миналата седмица една баба и обещал апартамента, тя хукнала да се хвали в жегите на другите баби и дали от слънцето, дали от вълнение...на място починала. А той си идва и свирука...
В това време дядото пак излезе от сянката на входа и изкрещя още по-силно:
 - Момче, кога ще ти докарат утре краставиците?

Странна история за любов, смърт и недвижими имоти. Главата ми се пълни с разкази, освен да ви ги представям понякога, в дни, в които ми се живее и ми се пише. То идва спонтанно, лудата комбинация от двете заедно. Дали да не я отдам на кафето, което тайно изпих в полумрака на коридора. Или просто на ходенето пеша. Не знам какво да ви отговоря.

неделя, 30 юни 2013 г.

Тимур и неговата команда помагат на квартал Митьо Станев



Летните задължения на всяко дете през социализма – огромен препъникамък за желанието да спиш до късно, да тичаш без никаква цел и посока из напечените от слънцето пусти улици, да очакваш морето и дълго да сортираш мидички или да се фукаш с малката въдичка, която са ти купили. Няма как  да си безучастен към кампанийната работа на село, към дебнещите врагове отвсякъде, заобиколили малката народна република. В последните учебни дни на всяка година, всеки от нас получаваше своя списък с поръчения, които трябваше да изпълни на всяка цена. Не знам как ги измисляха тогава и чие дело бе мъдрата идея да предадем 2 заека на някое селско стопанство /отгледани вероятно от останките от нашата градска трапеза/ или да реализираме дни на доброволен труд в полза на обществото или поне да прочетем книгите от списъка. С последното никога не съм имал проблем, но с другото...
Дните се въртяха един след друг, сладки и пълни с безвремие. Знаех си, че все някога ще дойде време и за равносметка, но не се притеснявах, защото предвидливо се бях записал в нашата градска Тимуровска команда.
Да направя кратко уточнение, за който не е чел книгата на Аркадий Гайдар, Тимур бе дете, което организирало своите приятели пионери да работят в полза на възрастните и онеправданите, синоним на възможностите на едно дете, което вярва упорито в победата на комунизма и прави всичко, за да я приближи. През 80-те бе все още много популярен и задължителен като модел на подражание, въпреки, че почти 40 години разлика между написването му и случването му не можеше да не задават странни въпроси, на които почти никой пионерски ръководител сигурно нямаше да може да отговори – диското, студената война, дънките, разкривените надписи AC/DC  по стените и празните магазини...
Но такива въпроси и не се задаваха, идеята бе ясна, август месец щях да стана част от Тимуровската команда в квартал „Митьо Станев”. Очаквах връзка по телефона, мина морето през юли, в последните дни от месеца и обаждането се случи – 1 август, 8.30 сутринта, пред кварталния ОФ клуб.
Като всеки съвестен пионер си представях, че в тези 10 дни ще се съберем с други деца, с които ще правим полезни неща за квартала, ще бъдем водени от лидер със силна харизма /думата не я знаех, но бях чел няколко пъти книгата за Тимур и си представях нещо подобно/, ще бъдем героите на 15-ти септември, защото няма как за 2 седмици да не се случи нещо героично, с което да станем известни.
Имам отвратителния навик да подранявам, което ме изстреля в 7.30 пред клуба, който беше на 10 метра от блока ми, с 1 лев в джоба и ключ за апартамента, вързан на шията ми.
Стоя си на бордюра, минават хората за работа, на няколко пъти ставах да питам колко е часа, дали случайно вече не е 8.30, уви, времето течеше бавно.
Не знаех как ще позная и другите тимуровци, но скоро около вратата се завъртяха и други деца, 2-3-4...Не повече, а очаквах десетки. И към 9 дойде и една лелка, която ни отвори вратата, влязохме вътре и седнахме по меката мебел в очакване на Тимур. Явно беше, че и те не знаеха какво ще ни прати съдбата в лицето на една около 30 годишна женица, която влезе около 9.30 и ни уведоми, че тя  е ръководителката на доброволната пионерска група от квартала.
Бях много малък, за да мога да си обясня подмяната на понятията „тимуровска команда” и „доброволна пионерска група”, но скоро щях да разбера разликата. Първият ден мина в клуба, като женицата и лелката пиеха кафе, а ние давахме писмени идеи за бъдещата ни дейност. Това беше до обяд, след това ни пуснаха да обядваме, след което от 13.00 до 17.00 дискутирахме какво въобще ще правим.
Женицата бе поела дъх и 1 час ни говори за международното положение, за опасностите пред нас, за враждебното влияние в квартала, за това, че ще ни обучават, че тези 10 дни ще са важни и за нас, като бъдещи комсомолци...някога след 3-4 години. В това време ОФ-клубът, който беше и младежки клуб, взе да се пълни с младежи, жената явно я досрамя от глупостите, които ни говореше от сцената, а и ние се усетихме, че е време да изпием по една лимонада и скрити зад завесите и седнали на меката мебел, да гледаме как хората се прибират от работа. Ден първи беше минал.
Ден втори започна около 10, когато се събрахме няколко деца, част от които не бяха дошли на първия ден, а задачата беше ясна – да почистим околността.
Трудът облагородява и пречиства, затова и ние тръгнахме „на бой” с няколко метли и чували, да събираме боклуците пред клуба. Не бих казал, че направихме нещо повече от това да вдигнем абсолютна пушилка от прах, в която минаващите пенсионери ту ни ругаеха, че не се прави така, ту казваха „браво, достойни пионери”, което нямаше как да не ни направи горди от абсолютната безсмислица, в която участвахме. Някой до мен намери 5 стотинки, за момент поспорихме дали да ги дадем в полза на държавата или да ги предадем на ръководителката, но късметлията по средата на спора си ги прибра в джоба и избяга в другия край на градинката, което ясно показа непионерското му и непатриотично решение, което обаче нямахме сили да оспорим. Това беше почти половин баничка, която можеше и ние да имаме късмета да ни се падне.
Ден трети – същото почистване, но в двора на училището. Вече нямаме и метли, ръководителката се прави на разсеяна, но е явно неин проблем, че не е взела метли от заключеното училище, събираме боклуците на купчини, които летният вятър пръска отново за няколко часа. Но днес свършваме по-рано, около 12...другарката е заета с важни дела, готви ни изненада.
Ден четвърти – цял ден в клуба, където играем шах, пием лимонада, ръководителката я няма, жената от клуба ни успокои, че днес сме под нейно наблюдение, местим маси и мебели, играем мач отвън.
Но и играта не се получи добра, едва 5- 6 деца сме, имам усещането, че само аз съм бил на всичките занимания от самото начало. Не знам каква ще бъде изненадата, приятна или неприятна.
Ден пети – дойде учителката ни по музика от училището, махна завесата от сцената, откри едно пиано, започна да ни свири и да ни кара да заучаваме нови песни за Ленин, които ние прилежно записвахме като текст в тефтерчетата с химикалчетата, които вероятно всяко дете носеше.
Възпитан в идеята за ленинския съботник, в събота също бях пред клуба. Изкарах почти няколко часа на бордюра, като въпреки очакванията ми за 6 дневна работна седмица на тимуровската команда, дойдоха само няколко деца, едно от които ни демонстрира какво радио си беше направило само от батерия и слушалка за телефон.  Стояхме и слушахме народна музика, а клубът така и така не отвори.
В понеделник валя дъжд, ръководителката беше нервна, крещя, че изоставаме от програмата, че няма да ни разпише добри оценки за участието ни. После спря да вика, пуши няколко цигари отвън и ни съобщи, че днес е трябвало да ходим в село Богомилово на гости при кооператорите, но няма как да ни заведе там, затова по-добре да си ходим по къщите, а за сряда ни е подготвила изненада. Не и разбрахме кодираното послание, че въобще не трябва да ходим до клуба вторник, затова на другия ден се мотахме пак, преди лелката да ни изгони, че само и създаваме работа.
В сряда в 8.30 бяхме на линия отново,  ръководителката дойде и ни съобщи, че днес ни предстои много важна задача – да съберем детелини и да ги дадем на български емигранти в САЩ, които са дошли да видят страната ни след много години в странство. Поехме бавно и много екзалтирани, към Партийната школа, където бяха емигрантите. По пътя към нас се присъедини една жена на около 40, подшушнаха ни, че била много важна и от партията, която обиколи с нас някога зелените полянки из квартала, където растяха цветя и въпросните детелини. По лицето и не премина нито една емоция, тя вяло и сиво говореше тихо с ръководителката ни, а ние се щурахме и събирахме детелините и какви ли не други треволяци. Беше ни интересно, хем българи, хем от САЩ, дали няма и те да ни дадат някой подарък...
Партийната школа бе учебен комплекс за кадри на БКП, на върха на един хълм, с тенис кортове, борчета, отвсякъде ограден с ограда и охрана от милицията. За първи път влизахме там, бяхме чували легенди за „вечния огън”, който горял там...На оградата обаче важната партийка ни обра зеленината и ни остави да чакаме отвън, а тя самата влезе вътре и повече не се показа. Нашата ръководителка ни прибра обратно и по пътя ни разказваше доста неуверено, че тези цветя ще са причина нашите сънародници да си мислят за България и вероятно и да се върнат обратно...Много неясна теза, със съмнителна достоверност, но тя ни помагаше да се успокоим и да не мислим за дъвките.
В четвъртък пак нямаше никой в клуба, жената пак ни каза да си ходим, че ръководителката е заета.
В петък тя закъсня и дойде около 10, с кутия бонбони и ни обяви, че ще се омъжва. Официално обяви за успешно приключена работата на доброволния пионерски летен отряд, обеща да ни похвали пред учителите и директорите от училището, след което дойде бъдещият и мъж, скриха се зад завесата, пианото дрънкаше, чуваше се смях, пушеха, а ние отново се опитвахме да играем футбол отвън.

Възпитан в традицията на двойното и тройното подсигуряване преди проверка, дядо ми ми взе бележка от селското ТКЗС, че съм помагал в прибирането на реколтата. Със същата бележка, преизпълнен летен лист от книги и самочувствието, че имам какво да кажа за лятото си, на 15-ти септември се появих в училище. Пред класа гордо заявих „Бях част от Тимуровската команда в квартал „Митьо Станев”, с което предизвиках учудване и похвалата на класната, която каза, че е много горда с мен. След това започна да говори за изискванията пред нас, бъдещите четвъртокласници...

Дори не знам защо реших да ви споделя този спомен, освен да ви разкажа за Ивайло и неговата команда, които събираха детелини, чистиха квартала, омъжиха другарката ръководителка и вероятно изпиха прекалено много лимонада, за да могат да се справят адекватно с последвалите събития в България...

четвъртък, 27 юни 2013 г.

Детето, което пееше песните на Лили Иванова



Имам много  ужасни спомени, които неканени изплуват в главата ми, като неочаквани гости. И оставете това, че са неканени и неочаквани, но и често си имат свои начини да ме вкарат в някакво нелепо настроение, от което да не мога да изляза с дни. Представете си, че това се е случило...

Някога, много отдавна, при една от първите ми по-съзнателни почивки на море, брат ми е бил вече роден, цялото семейство отиваме на море. Ще спестя поетиката, позната ви от „С деца на море”, но с привкус на началото на 80-те. Не помня кой знае колко много, освен лудите тълпи по уличките на Китен, които вечер кръстосваха наляво и надясно, шареният свят на сергиите, всички  забавления, които бяха скъпи за нас тогава - средностатистическото семейство. Дори и гофретите, които за първи път опитах тогава на едно от тези обикаляния из градчето от селски тип, божествено изживяване, което трудно бих усетил отново от парче мазно тесто със съмнителна хигиена и малко сирене, за да повдигне цената с почти 30 стотинки.

Тълпата има учудващото свойство да бъде управлявана от колективно съзнание, което се появява неведомо как, но за сметка на това успява да вкара в ход огромни маси от хора, в преследване на най-абсурдни неща. От някой бяхме чули, че на едикоя си улица, от терасата излизало дете и пеело песни на Лили Иванова. И преди да луднете от смях, ще ви обясня, че в началото на 80-те години, когато сивотата беше стандарт, всяко нещо подобно предизвикваше неистов интерес. Вероятно като доказателство, че светът не е само издържан в стилистиката на Работническо дело и леко по-жълтите Паралели.

И тръгнахме да търсим улицата и детето, което пее песните на Лили, защото просто трябваше да се прави нещо..Да си призная, дори и тогава не разбирах какво му е толкова хубавото, но се поведох по масовия интерес, пък и как да избягам сам от родителите ми и да си поръчам бира и цаца някъде, нещо, което бих направил сега, съчетано с тъжни размисли по повод човешката суета. И влачат ни с брат ми по улиците и търсим тази нарочна къща, от която пее детето. Един човек ни показа, че пред една от кооперациите се бе събрала тълпа, които мълчаливо чакаха и гледаха в тъмното.

На терасата на втория етаж имаше запалена лампа, компания от няколко човека, вероятно семейство и гости, пиеха бира и ядяха риба. Тълпата отвън ги гледаше и мълчеше. Семейството се правеше, че не ни вижда, извадиха магнетофон, пуснаха леко музика и продължаваха с яденето и пиенето, придружени от тих разговор.
Ние пък седяхме прави, 30-40 човека поне, облегнати по оградата, вдигнали поглед към компанията по-горе. Някой прати по-голямото си момче за бира, друг донесе пуканки и почерпи. И ние мълчахме и компанията по-горе, само от магнетофона се чуваше гръцка музика. И падаше мрак.
Тогава някой се сети да започне да ръкопляска. Вече бяхме над 50 човека, разнородни по възраст и пол, много деца, които пляскахме, чакайки да видим „детето, което пее песните на Лили Иванова”, нещо важно и интересно, като морско чудовище или дъвка от Кореком, шарено и непознато.
Вратата на терасата се отвори и към семейството горе се прибави една бузесто и дебело момче на около 8-9 годинки, малко по-голямо от мен тогава. Някой му подаде микрофон с кабел, който пъхнаха в магнетофона. То зае поза на терасата и запя, съпроводено от плейбека от магнетофона...
Цялото се тресеше, но добре предаваше естрадния апломб на звездата на естрадата Лили Иванова – Панаири, Щурче...куп други песни от онези години. Пискливият глас, друсащите се наднормени килограми, през които като вибрация минаваха познатите жестове на естрадната звезда, които детето бе усвоило до съвършенство - семейството му вече не ядеше и пиеше така активно, а се бяха облегнали на столовете и зяпаха ту него, ту публиката под терасата. Ние пък зяпахме обладани от нелепата гледка, идваха още хора и спираха, ръкопляскаха след всяка песен, дори имаше хора, които си тактуваха.

Дебелото дете не се уморяваше да се кълчи, пот се лееше от него, никой не забелязваше, че то вече повтаря за пореден път Панаири, като успява все по-фалшиво да надвика Лили, която звучеше от ролката на магнетофона. Някой започна да вика „Емил Димитров” от тълпата. След кратко шушнене между детето и семейството му, на магнетофона беше пусната  Нашият сигнал и малкият певец подкара и Емил Димитров, със същия писклив гласец, като се тресеше като Лили Иванова, на което публиката също реагира спонтанно, но доволно. И след това, той просто си остави микрофона и си влезе в стаята обратно, а семейството се обърна на столовете си и продължи да се черпи и да не ни обръща внимание. Пак зазвуча гръцко от магнетофона. Вече се бяхме събрали поне 100 човека на тясната уличка, много от нас пляскаха, искаха да излезе отново дебелото дете и да пее Лили, но то не излезе. Горе взеха  да си събират чиниите и влязоха вътре. Лека полека и тълпата се разотиде, като чувах, че всеки си мърмори, че утре пак ще дойде, за да гледа детето, което пее Лили Иванова.

И много вероятно пред къщата на другата вечер отново да се е събрала тълпа, но ние се въртяхме около брега, защото някой ни беше казал, че морето е изхвърлило мъртъв делфин. В детските ни акъли, делфинът бе добро и огромно същество, което нямаше как да бъде победено, изхвърлено или умъртвено, но никога не се знаеше какво те чака в морето, нали? Очаквахме тълпи от хора, но дори и не видяхме делфина, просто обикаляхме и се взирахме тайно в очакване да съзрем и тази необичайна гледка. После ядохме гофрети, тези мазни топки от тесто, този път с шоколад. И тук споменът ми прекъсва и колкото и да се мъча да го възстановя, в главата ми остава само шумът от кино машината, която върти скъсаната лента.

Замислих се, какво ли е станало с това дебело дете, което всяка вечер като примадона излизаше и пееше песните на Лили? Дали наистина делфинът бе умрял и дали въобще този спомен бе истински или просто цветен кадър, режисиран от уморената ми глава...Този свят изчезна така отдавна.

вторник, 18 юни 2013 г.

Какво е да си на 40 или за шарената топка, загубила посоката си...

Леко смотан и странен ден, който никога няма да се повтори в живота ми. Един път се минава през 40те, друг път няма как да се случи. Денят започна рано, леко параноично, докато 20 минути чаках да ми изтеглят парите за бензин в една бензиностанция. Момичето зад щанда се изпоти няколко пъти, под ноктите и имаше черно, отбелязах го почти машинално, както и мравките, които пълзяха по нея и по вестниците на бара. Почти Стивън Кинг сюжет, като очаквах изведнъж мравките да нахлуят навсякъде. Все още рано сутринта, на паркинга на Лидъл, мравки нямаше, но беше пълно с чичовци с торби, които явно се будеха от околните храсти и идваха да ми викат "май френд" и да ми искат стотинки за "успешен ден".
Сякаш всичко беше, както си го бях поръчал, непразнуване от най-висока класа.
Но после всичко се промени. Благодаря на всички, които ми честитиха този ден, без значение как - пряко, непряко, това не е важно. Благодаря и на тези, които забравиха, иначе...щеше да ми се схване устата да благодаря непрекъснато. Да си призная, хареса ми, но нямаше как да напусна философското си мрачно настроение.
Благодаря и за подаръците, странни подаръци, бутикови. Нещо, което да ме води във времето. Нещо, което да ме опиянява. Нещо, което да ме подслади. Нещо, което да ми дава ритъм в живота. Нещо като нищо и нищо като нещо, ясно е, че ще се върви напред, дори и черните мравки да изобилстват. Странно, но и си пасват, нали...
 Когато загубя посока, често ходя да се подстригвам. И аз като дамите, но моят салон е в пригоденото мазе на един бивш ведомствен военен блок. Бръснарят ме зарежда с някакъв неопределен микс от усещания, пригодената да работи вечно машинка от 80те, вентилаторчето, битовата атмосфера, лекият дъх на влага от мазето. И непоправимият му оптимизъм, придобит от дългите лета, когато той остава по цял ден с куп жени, единствен мъж на територията на площадката. Малчуган, който е привлечен от харизмата му, влиза след мен в мазето. Гледа зяпнал своя кумир, който започва с машинката да стриже олисялата ми, но казват, умна тиква. Малкият задава провокативен въпрос - Какво правиш...
Ми нищо, остарявам, промълвявам през уста. Но старият бръснар поема по своят утъпкано екзистенциален наклон с поредната история...
"Ей тоя малкият каква топка имаше, да знаеш, шарена. Но я изгуби. /мелодраматична пауза, в която само машинката жужи, а малкият превърта от неми емоции, зяпайки с див ужас през прозореца, вероято за да види отново топката си, която бе загубил или...знам ли защо/ Рита я, рита, а после тя изчезна. С баба му /отново пауза, в която има леко подхилване от негова страна, явно разбираемо само за зрели мъже/ се скъсахме да я търсим. Имам три версии - таксиметров шофьор да я е спукал, да са я откраднали цигани или той малкия така силно да я е ритнал, че тя да е хукнала и да не се е спряла и просто да е изчезнала..."
Самата идея за бързо-движещата се шарена топка, която под давление на бързата скорост и  инерцията, губи своя материален облик и минава в друго измерение или чак отвъд канала, успя да ни накара да замълчим, тримата мъже на различни възрасти.
"Царевицата ще се движи, продължи старият бръснар. Не се шегувам, цяла Добруджа е засята с ГМО царевица, знам го от приятел. С гени от риба. И рано или късно, колкото и да я горят или скубят, тя ще оживее и ще тръгне към морето. Тогава ще ни е краят."
Малкият отдавна е избягал, вероятно да търси баба си, преди и тя да се дематериализира или просто да потърси за пореден път шарената топка. Бръснарят брои стотинките и е доста доволен. За капак ми разказва, че циганите са завладели квартала и под сурдинка разказва, че дошли да му искат пари за свирка. Той обаче се възмутил и изгонил ромската нимфетка с думите "отивай да искаш пари за свирка от майка си". Трудно е да си в бизнеса в един динамичен квартал на Стара Загора, потокът от хора и случки е безкраен...
Вече карах из морето от коли, когато се сетих, че всъщност да си на 40 не е чак така зле, при това, светът не е така сив, както ми се струва понякога. Все някой ден мравките ще избълват от някоя незнайна дупка и ще покорят света или топката ще я върнат космати чудовища от някоя друго измерение или...трая  си, може би е малко рано да ви казвам всичките ми мечти, колкото и малко да са те в момента. Но все пак ви благодаря, че този ден беше различен. Наистина благодаря.

неделя, 16 юни 2013 г.

Броени часове, преди да стана на 40...

След малко повече от 24 часа ставам на 40 и започвам 41-вата си година. Изключително ще съм ви благодарен за всякакви поздравления, картинки с цветя и котета и какво ли още не. Вероятно няма да ви се усмихвам или да реагирам адекватно. Не се учудвайте, вече съм от другата половина на планината. Казват, че първите 40 години са като качване по склона на една планина, упорито, дълго изкачване. Минути преди фото-финиша, смело мога да заявя, че планината ми засега е хълм, както и че никога не съм обичал явно катеренето или изкачването, съдейки по резултатите към момента.
Не, не се дължи това униние на липсата на весела туристическа лимонада, неудачно избрани обувки или липса на друго оборудване. Просто така се е получило. Вероятно в следващите 40 години ще ми предстои доста по-вълнуващото спускане надолу, къде на крака, къде вероятно по гъз. Не знам какво ме чака и в подножието на другата страна, никой не знае. Това е и част от пътуването. Не знам дали въобще ще стигна и до подножието. Кой знае...
Да си призная няколко неща, без бой...
  • Много се радвам, че ви има, дори и да ви е нямало някога, когато е трябвало да ви има или обратното, ви е имало, когато е трябвало да ви няма.
  • Не се плашете или чудете, че няма да съм радостен или весел. Познатото ви черно песимистично/истерично излъчване вероятно ще е налице.
  • Подаръците - може и без тях. Те не са важни. Преди 35 години се радвах на фигурки на индианци, червеноармейци или книги. Сега вече не ми трябват, щом са в главата ми.
  • Вероятно няма и да празнувам, 40тият рожден ден не се празнувал. Така е, оставете катерачът да се огледа докъде е стигнал, да преспи една вечер в порутената планинарска хижа, да се събуди от другата страна и да усети какво го чака.
  • Ако сме живи и здрави, след една година сигурно ще е различно. Ако сме и щастливи, още по-добре.
За тези, които си настояват на купона...малко музика...

Датата е 18 юни, 2013 - ставам на 40. Не ми честитете кой знае колко усърдно, все пак са години, а не сантиметри.



Хау, аз казах.

събота, 1 юни 2013 г.

В града ни циркът е дошъл...

В града ни циркът е дошъл, разпънал шатрата на паркинга на градски мол,
а аз седя и мисля, скрит в тъмнината на панелния си хол.
От дете аз не обичам цирка, открих го като малък,
когато на представление треньорът лъв уби, въпреки, че явно хранил го бе с всеки свой залък.

Сега са други времена и казват, пред нас се отварял простора,
да влязат в цирка вече могат всички хора.
Дори не трябва да си купят и билети,
те всички със Добре дошли биват приети.


Едни са клоуни, които ръсят смешки,
други с конци ги движат, като пешки.
Трети пък танцуват екзотични танци и въртят воали,
и въобще не им личи, че за нищо, парите ви са крали.

Фокуси, игри, котки и лисици,
навсякъде се носи миризма на стари мекици,
тук таме шапитото притихва, пък после следва смях,
станете част от публиката, за да не ви е страх.

Това е циркът национален,
билетът за него е съвсем промоционален,
очаквайте и новата програма, налейте си ледена мента,
с непрекъснати изненади ви заливат от Парламента.


 Открих, че съм много добър в писане на лоша поезия, затова започвам да ви тровя с нея, до втръсване. :)





събота, 18 май 2013 г.

Загубвайки посоката си...

Много е лошо да се усетиш, че си изгубил посоката. Седиш някъде, изведнъж ти щуква, че няма накъде да отидеш, никой не те чака. Отваряш очи и виждаш, че всеки бърза на някъде, хората се усмихват, тичат деца, но ти не си никъде, ти просто седиш и зяпаш. Гледаш си телефона, чудиш се на кого да позвъниш, след това се отказваш от всичко и просто гледаш с отворени очи. Виждаш дори и чичото, който се издухва мощно на земята, с апокалиптичен замах бие сопола си в земята, сякаш очаква да разтресе паважа. Но нищо подобно не се случва, а той продължава по пътя си, готов във всеки подобен сгоден момент да удари отново по паважа, с абсолютен замах.
В такива моменти можете да осъзнаете абсолютно всички вселенски закони и да ги омаловажите, защото просто сте извън тях. На път сте да погълнете себе си и да прекарате една вечер, слушайки бразилска тропикалияот 60те, отдавна забравено 10'' на Demise, четейки Гостиот вековете на Стоян Стайнов или просто да си бъркате в носа, мечтаейки да извадите такъв могъщ заряд, с който да ударите по пода и да спрете въртенето на земното кълбо.

Уви, в ресторанта до вас за първи път има шумен купон от месеци, събрали са се хора от целия град, певицата крещи онази отвратителна песен за Цар Шишман, сигурно пияни аграри /моя любима дума за граждани със селскостопанска ориентация/ играят хора, докато скарата им изстива. И как да отида аз при тях и да им разкажа смесените си чувства от романа Гости от вековете на Стоян Стайнов, директор на завода за каучукови изделия, който през 1956 за първи път и последен издава замисления си през 1946 година научно-фантастичен роман. Една объркана история, пласирана като научно-фантастична, с положителен герой български инженер, който уж помага да се събудят от вековен леден съд една пра-историческа двойка, които алчните капиталисти започват да експлоатират като шоу-артисти, за да си избият парите. Книгата е ужасно слаба и в духа на времето предвидима, но това не я прави по-малко вълнуваща за едно хлапе, израстнало в мечти да си купи Тарзан и Кинг Конг от витрината на антикварната книжарница, прекарвало цели часове в зяпане през витрината на скъсаните книги, оставени от разни други подобни странници. Но как да слезеш в ресторанта и да им обясниш за възхитата си от тези шарени корици, за математическата точност и прогресивност на тропикалията, когато те реват и пеят за „Елена, детото на дивата пустиня“. Възможно ли е пустинята да е дива, след като там няма никой. И как пустинята има дете, как се е появило то и чие дете е, след като в пустинята няма никой. Как да им обясня всичко това, като те ще ме съборят на земята и ще ме стъпчат с някое хоро. Песента мълчи за историята на Елена, а аз май ще затворя прозореца, ще си пусна нещо хубаво за слушане, ще дочета глупостта на Стоян Стайнов, мечтаейки за годините, в които бих бил вдъхновен да чета подобна книга. Към 22.30 ще позвъня на 112 и закономерно ще помоля за кола на полицията, за да спра културната оргия отвън, която е на път с музикалния си подбор да обясни всичките кривини и неудачи на 24 годишния ни преход. И след това ще медитирам в тишината, мъчейки си да си обясня какво се случва със света около мен и защо така често губя посоката си. Инцидентно, бих скубал и косми от носа си, просто за да усетя нещо. Надявам се, че ще разберете едно дете от 80те, което просто се е загубило през 2013...



неделя, 12 май 2013 г.

12 май, 2013 - България избира! - Трус та-то-та-то тах-тру-ду-ду

На днешния ден България избира своите нови политици. Дочух  към 11 часа  една песен от съседен блок, една такава, изпята с пълни уста и леко пиянски звук...
Насти и Ориент Експрес - Въртележка
Припев: (х3)
Трус та-то-та-то тах-тру-ду-ду
От несебър де до морето де,
Ориент Експрес и Насти ви зове.
От несебър де до морето де,
Ориент Експрес и Насти ви зове,
Софианци мале, бизнесмени мамо,
прокурори, адвокати, президенти мамо,
само софианци само бизнесмени
прокурори, адвокати, президенти мамо.

Припев: (х3)

Заиграй с мен няма нощ и ден,
с хубави жени времето лети.
Заиграй с мен няма нощ и ден,
с хубави жени времето лети,
Софианци мале, бизнесмени мамо,
прокурори, адвокати, президенти мамо,
само софианци само бизнесмени
прокурори, адвокати, президенти мамо.

Припев (х4) 


И точно на всеки припев "Трус та-то-та-то тах-тру-ду-ду", компанията избухваше в бурен смях. Дали там не са се събрали архитектите на изборите, които определят въртенето на въртележката...Потръпнах!
За всички останали, поздрав със самата песен, имате шанса да се разпеете...и да усетите какво е да си на въртележката в България през 2013 година...


четвъртък, 9 май 2013 г.

В дни като днешния...

Често мразя всичко и всички, след дни като днешния. Сякаш нормално, ако дългият монотонен керван на сивите и скучни дни се наводни с различни противоположни събития, в които никога не можеш да откриеш правилния ход. Чудиш се как да отговориш на куп различни предизвикателства, само дето често не си струва въобще да им отговаряш. И странните истории..хората разказват различни шантави истории, които на всичко отгоре са и истина. Мисля си, че дни като днешния са емоционални щипалки, които те карат да се усетиш жив, с непосилната лекота на битието.

вторник, 7 май 2013 г.

Николай Бареков и депутата от ГЕРБ Доброслав Димитров - в битка за нормалност

"Кандидатът за депутат от партия ГЕРБ Доброслав Димитров слиза ядосан от сцената на "България избира", като избутва от пътя си  култовия Йоло Денев, който пък го налага с плаката си. Само секунда по-рано се чува гръм от строшена порцеланова чаша, която политикът метнал със замах в краката на водещия Николай Бареков."

И битката за нормалност започва...
Изгледах няколко пъти видеото, не знам вашето мнение какво е, но моето е, че някъде има нещо съвсем грешно в нас и начина по който продължаваме да разбираме света около нас.
Никой няма право да унижава никого, хвърляйки му яйца или чаши, защото това показва очевиден проблем с общуването. Но в крайна сметка, от самия конфликт печели ТВ 7 - повече аудитория, печели Бареков, който най-накрая се изкара жертва на режима. Печели и Йоло Денев, който се хили така щастлив, защото вероятно най-накрая на площада се случва това, което е във фантазията му - налудничав хаос. Печелят и другите му спонтанни, осъзнати и неосъзнати привърженици. Доброслав Димитров май нищо не печели. Засега, докато Бойкоюгенда не го подкрепи в абсурден напън да оправдае глупавата му постъпка.
Губим ние. Писна ми от олигофрени.

четвъртък, 2 май 2013 г.

Филмът Тилт - неумел опит да се върнем назад в миналото

Не ми се иска да го твърдя постоянно, но има нещо гнило в новото българско кино. От години ми хвалят Тилт, най-накрая му попаднах на торент /за което съжалявам, вярвам, че е трябвало да си дам паричките и да го гледам на кино, без значение от това, което ще ви напиша сега / и след няколко минути изчакване, филмът е вече на моя голям екран...
Но да ви го представя първо, в случай, че сте го забравили:
"В началото на 90-те години четирима приятели търсят начин да спечелят пари, за да отворят собствен бар, който ще се казва ТИЛТ. При случайната среща на Сташ (Явор Бахаров) с Беки (Радина Кърджилова) се стига до страстна любовна авантюра. Внезапно бандата е заловена в нелегално разпространение на порнофилми. Бащата на Беки, действащ полковник, се заема лично със случая и ги заплашва със затвор. Единственият начин да ги остави на мира е Сташ и Беки да спрат да се виждат. Групата решава да избяга в малък немски град. Като бедни емигранти те попадат в поредица смешни и абсурдни ситуации. Сташ прави непрекъснати, но безуспешни опити да се свърже с Беки. Накрая бандата решава да се прибере обратно. През това време България се е променила изцяло – Беки също..."

Твърди се, че това е един от най-успешните български филми, с много награди, който тръгва по екраните в Германия, с много положителни отзиви.
Много ми е чудно, възможно ли е да съм гледал друг филм? 

Но да започна отначало...
Винаги съм се учудвал на неспособността на българските режисьори да пресъздадат времето преди 1989, което дори и тук е странно нереално, пълно с артефакти от средата-края на 90те години – качулка на Thrasher, култово скейт списание, продават си порно-касети с обложки, слушат Beastie Boys...все неща, които са съществували някога по света, по това време, но далеч не и в България. Особено порно касетите с обложките, нима така достъпни са били цветните ксерокси? Младежите си играят, печелят пари от порно,  след продажба на две касети, привидно не им пука от нищо, само дето нямат скейтове...Децата на членовете на ЦК на партията обаче разполагат с луксозни скейтове...
Около 1989 бях на 16 години и все ми се струва, че помня какво беше времето тогава, както и средата...нямаше такива неща. Може би не усещам естетиката на филма, както и поетиката на 89 година или има някаква особена метафора, но да продължим по-нататък...
 
От много години почти всички български филми /Тилт не прави изключение/ гледат да завъртят темата около мутрите и парите на партията. Помните ли законите на соцреализма, според които във всеки филм задължително трябваше да има партиен секретар или поне дългогодишен партиен член, който с голи ръце да избута закъсал трактор или нещо подобно, а след това да играе казачок или поне хоро. Законите на капиталистическия реализъм са ясни – във филма трябва да има мутри, които задължително са много богати, коварни и може и да са глупави, но и опасни. Добре де, няма ли друга тема и герои за режисьорите? Или всички карат по формулата на Бригада, който сякаш проправи дълбока и ненарушима пъртина във филмовия кич на България?

Слаба и вяла игра, стерилна откъм емоции и показна в доста моменти. Всеки от героите си е поел по един шаблон, нагънат в началото и до края на филма смело можеш да предполагаш какво ще стане от всеки и винаги се оказваш прав.

Банална любовна история, съшита с бели конци, която никого не изненадва, поради своята предполагаемост и повторяемост – красивото момиче от елита и хулиганинът от кварталите...

Добре, в крайна сметка, това видях във филма Тилт. Благодаря на братя Чучкови, че правят българско кино, благодаря и на всички други, че представят киното на България пред света, но много ми се иска да видя един истински и честен филм, от който да боли, за хората от моето детство и за съдбите им. ГДР направиха своя Goodbye Lenin, който ме нахара да настръхна. 

Филмът Тилт ме накара да се прозявам. Съжалявам, явно толкова можем. История в стил Дисни – принцесата и скитникът, смесена с мутри на корем и щипка опит да погледнем назад към миналото – нищо друго, освен филмът Тилт. Времето ще ни съди за това, което не сме посмели да кажем. Или ни се е струвало прекалено маловажно или неудачно за публика, която обича да гледа екшън и любов.

сряда, 1 май 2013 г.

О, братко, къде си? - песен от филма

Много надъхваща песен, както и хубав филм, като всичко на братя Коен :)



In constant sorrow through these days
I am a man of constant sorrow
I've seen trouble all my days
I bid farewell to old Kentucky
The place where I was born & raised
(The place where he was born & raised)
Instrumental
For six long years I've been in trouble
No pleasure here on earth I found
For in this world I'm bound to ramble
I have no friends to help me now
(He has no friends to help him now)
Instrumental
[
It's fare you well, my own true lover
I never expect to see you again
]
For I'm bound to ride that northern railroad
(From: http://www.elyrics.net)

Perhaps I'll die upon this train
(Perhaps you'll die upon this train)
Instrumental
[
You can bury me in some deep valley
For many years where I may lay
Then you may learn to love another
While I am sleeping in my grave
(Why he is sleeping in his grave)
Instrumental
]
Maybe your friends think I'm just a stranger
My face you'll never see no more
But there is one promise that is given
I'll meet you on God's golden shore
(He'll meet you on God's golden shore)



Преспокойно може и за мен да я изпеете :)

неделя, 21 април 2013 г.

Да вярваме или да не вярваме на рекламите?



Все по-често чувам, че рекламите лъжат. Как да им повярваш, след като виждаме света, който те представят, виждаме какво е около нас, дали използвайки продуктите и вярвайки в идеологиите, точно около вас ще стане по-добро и красиво. 

Само преди 20-30 години, този въпрос не стоеше въобще пред никой.  Не се учудвайте – нормална реакция, след 45 години комунизъм, в който целият рекламен ресурс на нацията бе насочен към рекламата на позитивния образ на социализма, в който ни караха твърдо да вярваме /почти 100% успеваемост на кампанията, доволни клиенти, които се връщат за повече/ по всякакви начини, мерки и прийоми. Написаното във вестник /дори не само Работническо дело, а който и да е/, чутото по радиото, видяното по телевизията – това нямаше как да бъде лъжа или непроверен факт. Искрено вярвахме, че някъде седи някой, който проверява всичко, в наша полза. Продуктова или имиджова реклама на нещо извън ръководната роля на партията почти нямаше, освен ако не броим епизодични и спонтанни самоинициативи, примерно  телевизионните импресии с гледки от курортите от края на 70те. Помня  рекламен клип, в който козметичка обясняваше как стърже напукани пети с нещо, което приличаше на ъглошлайф, сигурно съвсем нормално за началото на 80-те години. 
Вероятно на всичко друго извън партийната пропаганда се е гледало несериозно или как да тръгнещ да рекламираш продукти, като той няма алтернатива или конкуренция – едни и същи телевизори Велико Търново има навсякъде, защо да го рекламираш, след като избор няма. Не е логично и телевизорът Велико Търново да е по-добър или по-престижен от съветският си аналог. Няма да ни пуснат да кажем, че е по-добър или в нещо превъзхожда SONY, защото това би означавало революция...да споменеш капиталистическа марка.

Тези условности и затвореният ни начин на живот, както и жаждата за информация, превърнаха тихата и мирна Народна република България в Република България, страната, в която се проведе масово информационно, рекламно и промоционално клане в първите години от така наречената «нова демократична епоха».

За какво ви говоря?  
Дори не споменавам политическите послания или кампании. Говоря за продуктовите реклами – прости слогани „Най-вкусните палачинки” превръщаха тиган и някакви палачинки в бизнес за хиляди лева дневно. Заведение в родния ми град Стара Загора направи рекордни обороти с това, че просто даваше 1 малка кисела краставичка към всяка ракия, което всички пияници в града веднага обикнаха, та това бе лично отношение. Сигурно всеки познава и хора, които са пускали пари в писмо, към анонимна пощенска кутия, която им обещава „Сто рецепти за успешен бизнес” или еликсир за  успешно лечение на всички болести, плюс гарантирана сексуална потентност и успехи в работата  и личния живот. Историята мълчи какво са получавали в отговор, помня, че познат получи срещу 20 лева едно семенце от гинко билоба, както и бизнес план за отглеждане и успешни продажби на продукцията от това семенце. Просто изчакайте няколко години, докато поникне, порасне и започва да дава печалби.

Голяма част от тези хора вече ги няма сред нас, но историите за грандиозните провали и изгубени надежди все още красят много семейни събирания. И за всичко това обвиниха нея, рекламата.

Всъщност, истината беше, че комбинацията от наивност, алчност, мързел, съчетана с пари в джоба, винаги създава грозни резултати. Добавете глупост и резултатите ще са фатални. Потребителят от началото на 90те години нямаше необходимата зрялост, вярваше в бързия успех, желаеше всеки символ на мечтания лъскав живот, не вярваше в работата, а в джоба му се диплеха парички, крити под дюшеци и в буркани. Нямаше и кой да го пляска за ръката като малко дете, че не всичко шарено и бляскаво е безопасно. Резултатите ги помните.

Дали нещата са се променили днес, над 20 години след това?
Със сигурност, няма как да не отчетем няколко основни фактора, на едно от първите места – потребителят не е във завидно финансово състояние – което прави атаките върху него още по-ожесточени, но никой не може да предполага кой ще спечели неговото внимание – мобилен оператор, банков заем, пълна торба с ядене от някой супермаркет или маркова козметика. Потребителят е и уморен и изтощен от информацията, с която го заливат всички медии, личната му поща, старомодната му пощенска кутия, която излива тонове реклами, телевизорът, който бълва на всеки 20 минути дълъг блок с послания.

Представете си, че обръщате внимание на всичко.
Добре дошли в лудницата. Не ви го препоръчвам, пазете се, дори и ако малко сте предразположени към това.

Посланията са все по-рафинирани и изтънчени, щастието, основата на всяка успешна реклама, става все по-дефицитна стока. Вижте себе си в новия автомобил, усетете как вятърът гали косите ви, на вашия спътник, примижате от изгряващото слънце над топлия океан пред вас. Отваряте очи отново и пред вас е добрият приятел, старият телевизор, който просто ви предлага да  купите автомобила, днес и изгодно.
С право на данъчен кредит, въпреки, че дори може и да не знаете какво е това.

Всъщност, лъжат ли рекламите?
Добре, а вие обичате ли да ви лъжат? Много често в нас се буди малкото дете, което моли дядо си и баба си – лъжи ме, но ми разказвай. Преди много години аз бях това дете, което молеше така за приказки.
Това дете още не си е отишло, но то все още умее да различава добрата приказка от истината.
За съжаление, в нас все още си седи този пуст навик от миналото да бъркаме информацията с преувеличението или недоизказаното. Във душите ни дреме наивното дете, което иска приказките за разкош, спокойствие, щастие никога да не свършват. Те изглеждат така лесно достижими – руло тоалетна хартия, заем от банката, кило банани от супермаркета...Колкото по-лесно достижими изглеждат високите цели, толкова е по-вероятно да ви мамят, осъзнайте го това.

Рекламите са една пожелателна илюзия, която често буди доверие в нас, въпреки, че нямаме основание за това. Преди да ги обвините тях, вгледайте се в себе си и се замислете, дали проблемът не е в разбирането ви за света. Дали желанието ви за слушане/гледане на красиви истории и неща не измества самото им случване. Сигурно не е лошо да отворите и третото си око, критичното, с което да премисляте всичко, преди първосигнално да направите ненужни стъпки. Тогава всичко наоколо ще стане много по-сиво и скучно, не го отричам. Но може би така ще успеете да направите света си наистина по-щастлив.

И в крайна сметка, лъжат ли рекламите?
Не, рекламите не лъжат. 
Лъжете се вие
Четете повече художествена литература, развивайте фантазията  и ума си, бъдете готов да различите посланието от пожелателната илюзия. Научете какво е бяло и какво е черно, къде се смесват и кое е добро за вас и кое вредно. С това май проблемът приключва. 

Дали ще ви хареса посланието ми – имате право на избор, нали?

Ивайло Тончев
Маркетинг мениджър

събота, 13 април 2013 г.

Писна ми от чалга!

Господин Тодоров, искам да ви занимая с един привидно глупав и дребен проблем, който /вярвам/ сериозно тормози живущите на улица Венера в квартал Малък Железник. И така, от около година там работи заведение под името Инфинити. Цялото минало лято, всяка вечер - шумна жива музика, оркестърът свири на двора, безброй пъти аз и съседи сме викали полиция, за да ги помолят да спрат. Имам жалба подадена в общината - отговорът - направена е проверка в 23.30, всичко било тихо, имали разрешение за жива музика. От няколко дни се започна пак - шумна музика, която се чува навсякъде. Опитах се да разбера, дали разрешението касае заведението - където ако свирят - при затворени врати, няма проблем или дворът му - където очевидно има проблем, при въпросните високи децибели. И докато пиша, оркестърът е все едно под прозореца ми. Може ли да се направи нещо, възможно ли е замерване от компетентните органи на нивото на шума, защото идеята да стоим цяло лято със затворени прозорци...просто не е работа. Цял квартал срещу заведение с 6 маси вън и вътре...труден въпрос.
https://soundcloud.com/ivaylotonchev/shum-at 
И да допълня - това е записано в 19.40, събота вечерта, в един български квартал, в който трябва да си стоим зад прозорците, докато отвън се...живея на около 60 метра от заведението. Жал ми е за хората, които живеят точно до него. Сега в момента пеят - Всички сме хора на този свят, хубаво, ама...не искам да съм човек в такъв свят.
 ПИСНА МИ!

вторник, 9 април 2013 г.

SCI: Спестявай разумно и...не се сърди на усмихнатите хора

Един уморителен и сив ден бе на път да завърши по подобаващо труден, почти агонизиращ всичко в мен начин, когато като мексиканска вълна, през мен мина усещането от този клип.


Шапка свалям на режисьорите на тази космически динамична бизнес приказка, която започва с вълна от усмихнати хора, които няма как да не са щастливи, без да има особена причина, те просто са заедно. Това е  добре, не съм против, аз съм ЗА хората да са заедно.
След това, лидерът заявява, че няма нужда да се открива топлата вода, че мрежовият маркетинг е най-бързият начин да се придвижат стоки и услуги до крайния потребител. Мека музика, все едно капе разбито казанче. Да, да вървим напред към успеха, що пък да не! Важното е да се взимат решения, да продължат напред и да не се примиряват със статуквото. Ми аз съм такъв! Корав и решителен!
Усмивки, мека музика и прегръдки, бавна, но сигурна кулминация.
И първата сватба в SCI...ми женят се хората. И това... добре. Хуморът ми напомня старите новогодишни програми. Следва спонтанен смях и дюдюкане от тълпата. И ето, има 5 коли, но...смехове, ентусиазъм, смехът на някой от водещите е почти мефистофелски*...колите били стари соц-возила. Кратка разходка покрай всеки автомобил, в която всеки от лидерите е измъчван от терзания, тълпата се смее, водачите на паството триумфират със стари, но много сладки лафове. В следващия момент, ето, те са вече в новите БМВ, дето им се пишат на...няма да кажа къде...следват клаксони и бърз триумф, последван от край, който е просто неочаквано тих.

Ще взема и аз да дам едни пари и да стана част от многото щастливи хора, какво седя като ДРЪТ и беден песимист, дето му опада косата от дърпане. Какво ми са виновни усмихнатите хора... Ще си купя бяла риза, ще сглобя от три костюма един и ето ме, човек от новото време /моля, никакви илюзии с онази политическа пасмина/. Дали щастливите хора ще ме вземат и мен, Гуакамолето** на мексиканската вълна? Дано...

Бележки под линия:


събота, 6 април 2013 г.

Тъжни размисли по повод Избори 2013 - фарс и черна комедия, взети заедно



Във въздуха се носи нещо, упорито си запушвам носа, ушите, очите...но то прониква навсякъде. Казват му...избори, 2013. На предните избори коментирахме много с колеги, че няма как да стане по-зле, по-мизерно и нещастно, няма как да ни промият повече. Гласувах за ГЕРБ, отвратен от местни БСП активисти. Не очаквах кой знае какво, но...надявах се гласът ми да не бъде погубен.

Години след това, 2 месеца преди изборите, усещам, че ако е имало дъно, ние отдавна сме го минали, при което продължаваме да се ринем в калта и лайната, успешно и усмихнати, роден въздух, какво да направим.

Протестите: Не можах да разбера, какъв беше смисълът от протестите, които след падането на правителството се размиха рязко и на улицата останаха само лумпените, които и те бавно си отидоха у дома, да гледат шоу по ТВ. В един момент държавата се разклати, очаквания за промяна, непосилни сметки, тежко положение...Минути след падането на правителството и поемането на някакви промени от служебното правителство, всичко е тихо и спокойно. Животът върви вяло и сиво. Полицаите пред ЕВН си пушат на спокойствие и чакат да им мине смяната.

Падането на правителството: Може ли дърво да падне, без въобще да е клатено? Така се получи, падна си то, милото, лъснаха веднага злоупотреби, симпатичният Миро Найденов с обвинения, момчето с пицата – сериозни критики, проблеми къде ли не, които тепърва почваме да оправяме. Добре бе, хора, това преди месеци не го ли виждахте и как 2-3 седмици извън властта и си отворихте очите, че има проблеми, че нещата не са вървели както трябва. На какво се дължи тази 4 годишна слепота и това внезапно проглеждане? "Чудесата" на академик Норбеков?

Служебното правителство: Като служебен кабинет, никакви очаквания, дори и имената им няма да запомним. Няколко месеца под прожекторите и после...спомени. В това време всичко е на изчакване.

Начало на самата кампания за изборите: Неписаното начало на кампанията удиви и мен, старият и тъжен циник. Иван Костов поиска да ми стане приятел, Станишев директно ми се натресе с някакви абсолютни алабализми, а Волен ме предупреди, че трябва да си връщаме България отново – втората по златни залежи страна в Европа и най-бедната, в същото време. Преди време коментирах, че на едни следващи избори няма да има какво да се обещае, защото всичко е било вече обещавано, по много пъти  и едва ли ще се вържат хората на някого. Уви, или ние сме плиткоумни и не помним нищо или колегите в сектора с илюзиите в София успяха да изстържат всичко от загорелите тави, да го набъркат, освежат с малко зелено и да ни го сервират. Няма как да не ми направи впечатление и стилът на самата кампания, без илюзии, вече никой не говори за програми, за развитие, за бъдеще. Няма кой да разбере вече или да одобри икономическа или социална програма, хората искат хляб и помия, да си топят къшейчетата в нея и по-лесно да ги преглъщат.
 Калянето в словесни лайна е основна задача на всички – ГЕРБ били едикакви си, БСП били агенти, ДПС едикакво си, РЗС...дори няма как да се учудим или дори заинтересуваме, защото...това вече не е новина. Най-лошото, непрофесионално поднесена новина, пълна с лъжи и измама. Човекът вече не хапе кучето /някога на това му казваха новина/, а го е изял и плюе косми и кървави кости.

Новите лица: В един момент се разшумя за гражданско участие, за алтернатива, за нови партии. Показват разни образувания с неясен характер или насока, които ми приличат на добре забравените от далечното минало малки партии около 1990-1991. Помните ли ги? Да, Кунева, добре готвената, с много пари и усилия кандидатура...ми няма да я бъде. Нещо объркаха колегите илюзионисти от ПР отделите.

Ние от народа: Мисля, че наистина сме до абсолютното дъно. Много стабилна, сигурна финансова ситуация, резултат от 4 години праволинейно и интелигентно дясно  управление – и пълна криза веднага след пукането на балона в абсолютно всички сектори, ама абсолютно. Дали просто още не можем да изплатим зимните сметки или нямаме просто мотивация да потребяваме, защото ни очакват още по-черни дни?
Което е още по-лошо, усещам обтегнатата до края психика на хората, които са още в България. Неадекватни дни, пълни с илюзии  и чиста, рафинирана лудост. Всички чакат изборите, които да осмислят и остойностят отклоненията им – тирадите в защита на Бойко, пяната по устата във възхвала на Станишев, размахването на българско знаме по митингите на Атака.... Щом идват изборите, всичко може да направиш, почти безнаказано. На фона на общата лудост, твоята лична изглежда почти невинна.

Аз: Ставам на 40 и започвам своята 41 година. От много години нямам никакви илюзии за абсолютно нищо. Не искам да имам, защото те са вредни. Повръща ми се от държавата България, кукловодите и техните кукли, научих всички сценки и номера, не са ми смешни или интересни, мразя в червата си всичко наоколо
От две години с Ваня се опитваме да осиновим дете, няма по-голяма подигравка с болките на хората и техните надежди, желязна стена от лицемерие, безразличие и бюрокрация. Не ви пожелавам да минавате през нея, никога. Прекрасен начин да опознаете системата, в която живеем, базирана на лъжи, илюзии, празни думи и празни дела, аванс - заплата, аванс - заплата и отчет за извършена работа, пълен с евтини и празни думи.
На тези избори ще направя единственото правилно нещо – няма да гласувам, просто няма за кого
И въпреки това, ще направя всичко възможно, за да мога да променя нещата. Не мога да ви гарантирам, че ще е за всички, не мога да обещая невъзможни неща. 
Вероятно и бягството от България е чиста и проста възможност, може би, единствената.

силата на черно-бялата реклама

заведението е на култовия Руски пазар в Стара Загора


четвъртък, 4 април 2013 г.

зоната на здрача - много любим сериал

обожавам го


Как открих и заобичах музиката на King Crimson - в двора на пурпурния крал

Много обичам музиката на King Crimson, което вече няма никакво значение почти за никого - в днешните модерни времена на мр3 разврат и липса на всякакъв интерес към нищо.

Те  и преди това не бяха чак толкова популярна група сред хипитата /когато още съществуваха като отделна неформална група/. Говоря за преди 20-25 години, когато болшинството от дългокосите младежи и девойки слушаха Zeppelin, Doors, Deep Purple...Floyd бяха много популярни, но тях ги слушаха и абсолютно навсякъде /филмът Стената бе легендарен, нямам идея защо, още не съм успял да го изгледам, скучен ми е/. King Crimson...хм, май им идваха много странни и отнесени, далеч от традиционализма, мира, любовта и The Beatles - и много...ексцентрични.

На един купон около 1992, аз, още млад и разсеян студент, който се мотае по улиците на Пловдив, попаднах случайно на едно събиране в една изоставена къща. Бабата на домакина бе починала месеци преди това, къщата се използваше май само за купони. Чудесна мебелировка, купувана през 50те години, завяхнал кич от социализма, а насред стаята...един бял дървен стол с голям касетофон. Стоим ние по диваните и по столовете, говорим за какво ли не, тогава имаше много теми за разговор, както и сега, но тогава май повече изводи си правехме.
И домакинът реши по едно време да спре Nirvana и да ни пусне нещо, което той много обичал..и пусна точно - In The Court Of The Crimson King...

Лудата нощ, късната есен на 1992. Навън мирише на зима, а музиката от една касетка успя наистина да освети вечерта и да я промени. Домакинът правилно говореше - "това е дявола, дявола...", визирайки The Crimson King. Отворихме още бира, стояхме по столовете и мълчахме. Трудно е да се говори на фона на такава музика, когато есенния вятър тихо мърда листата в изоставената градина и пустата къща, която скоро щяха да съборят, за да се роди едно от блокчетата, символ на триумфа на архитектурата от началото на 90те години. Някъде по площадите крещяха за демокрация, а ние тепърва отваряхме очи за реалността.

Никога не съм обичал математиката, но в King Crimson има много математика, разумно преценена хармония и мелодия, които просто няма как да не ги усетиш, ако обичаш музиката, която ти казва винаги повече, отколкото можеш и искаш да чуеш.

И ...21 Century Schizoid Man, нищо друго, освен гениално пророчество в звук и текст за параноята, която ни очакваше през 21 век...Cat's foot iron claw
Neuro-surgeons scream for more
At paranoia's poison door.
Twenty first century schizoid man.

Blood rack barbed wire
Polititians' funeral pyre
Innocents raped with napalm fire
Twenty first century schizoid man.

Death seed blind man's greed
Poets' starving children bleed
Nothing he's got he really needs
Twenty first century schizoid man.



Много често си я пея наум, когато ми стане наистина зле през деня...

И все още си ги обичам, 21 години след това. Успях да събера много от плочите им, лудите солови проекти на гениалния Робърт Фрип и другите странични проекти.

Шарени, луди, нестандартни, често тъжни....но защо пък не. В истината и познанието често има много тъга.


Дано успях да ви заинтересувам с една от любимите ми групи. Някой път ще ви разкажа за другите, имам интересни истории, които сигурно ще си отидат с мен. По-добре е да ги пусна по света, те не са само мои. Let me talk to the wind!




понеделник, 1 април 2013 г.

Dancing Stars в стила на генерал Франко

Някой ми разказваше, че новогодишните програми в Испания по времето на генерал Франко били издържани в следната последователност - половин час реч на генерала, половин час напълно абстрактна класическа музика, след това дълги часове ски или нещо друго, съвсем не в тон с празника.
Всъщност, какъв празник, някакси не е удачно да го празнувате...щом така смята генерал Франко, бащата на нацията.

Много години след смъртта му, след като никой почти не помни кой е бил Франсиско Франко, в България тече напълно обратният процес.
Криза, мизерия, бедност, калпаво служебно правителство, никакви перспективи...но за сметка на това, в танцувалното шоу Dancing Stars тече купон, който има за цел да ви:
- разсее приятно
- да помечтаете, гледайки как родни ВИП-ове танцуват под различни мелодии
- да ви просмуче с реклама до повръщане
- да ви оскубе парите през sms-ите, с които подкрепяте...кои бяха всъщност тия на сцената?

Дали не звуча като стар и сив чичо, който не може да оцени магията на танца, за сметка на това...мрънка, а не може и една крачка да направи.

Или пък е време да танцуваме и да се веселим, а някой друг ще ни оправи. Примерно Пламен Орешарски, който изникна ненадейно и първоаприлски, с червена забрадка. Сякаш не помним успехите му от времето на НДСВ? Но време е за танц, едни свалят килограми, други радват майка си на рождения и ден, напълно човешки неща, като се замисли човек, време било за шоу, танцувално шоу. До изборите има още доста време, казват запознати.

неделя, 31 март 2013 г.

Преминаване към лятното часово време...с един час напред

Тази сутрин се събудих, усетил, че през нощта съм загубил един час. Не го усетих по обичайно обърканите сънища, дори не знам как да обясня липсата от него, която е в сърцето ми и в главата ми.
Явно и просто  идва 40-тото ми лято, в което ще трябва да компенсирам всяка минута от този изгубен час.




Времето си тече, така и така.


вторник, 26 март 2013 г.

В търсене на поредния месия – спасител за България

Преди е можело да го познаете по скъсаните дрехи, слабото лице, умората и пламъкът в очите. След това е дошла и саможертвата, венец на многото чудеса, знамения, които да покажат, че той е Избраният, Месията, който жертва себе си, в името на хората. Било е много лесно, едно вглеждане в очите, няколко минути заедно с него и си бил готов да повярваш. И да го последваш, в името на бъдещето.

Много години след това, в една малка и сива държавица, за пореден път през последните години се търси МЕСИЯТА, спасителят, който ще разцепи моретата и ще ни поведе напред, без значение къде ще стигнем. Ще има послание като огън, което завладява, ще може да си вдигне ръкавите за кръста, без да му лъснат часовниците, ще поведе хората, които ще разбират смислено и ясно накъде и защо отиват.
Това си говорим с Мавракис, един от малкото хора, с които си позволявам да говоря за политика. С другите трудно се разбирам, а с него сме еднакво леви, комунисти по сърце, само, че аз съм по-реалистичен, а той е по-теоретичен, което не пречи да имаме еднакви изводи понякога. Решен на отчаяни мерки, за да докажа правотата си, аз се пробвам на най-близкия възможен обект на статистика – сервитьорката. Симпатично изглеждаща жена, с обеца на веждата. Оказва се, че е на 34 години...и започвам с въпросите...

Бихте ли гласували за лява партия на предстоящите избори?
Отговор: Ъ....как така лява?
Ми така, социалисти, комунисти, това говори ли ви нещо?
Отговор: Не много, аз не се интересувам от политика.
Добре, а какво искате да се промени в България?
Отговор: Да имам по-висока заплата, да имам повече детски, да не работя на две места, както сега, да не са така високи сметките.
Добре, а какво излиза, че всичко е пари, така ли? Вие бяхте ли на стачките...
Отговор: Не можах, нали работя на две работи...
И все пак, за кого бихте гласували на изборите?
Отговор: За който успее да промени България.
И по какво ще го познаем?
Отговор: Ами, те ще кажат преди изборите.
Добре, вие помните ли някога някой да си е изпълнил предизборните обещания?
Отговор /с много мислене/: Май не...

И като се замисли човек, интересен парадокс се очертава. От една страна, появяват се куп партии от страна на протестиращите, правят събития, срещи, дискутират, търсят си лица, наемат зала Армеец, озвучаване, автобуси /никой не пита, откъде пари за това, нали протестиращите са социално слаби, които не могат да си платят тока/. В общата еуфория, Стоичков иска да обръща журналистки, явно това е по-лесен начин за изказ на един потенциален месия, спасител на нацията. Страната кипи и ври, всеки ден се чака революция и промяна – и новият месия - водач. 

От друга страна, каква революция да очакваме, след като я докарахме до там, че примерно от 10 случайно срещнати, един едва едва да знае разликата между микроикономика и макроикономика, както и смътно осъзнава разликата между капитализъм и комунизъм. Не знам дали някой може и да дефинира какво е демокрация или свобода, там е вече един на 50, ако не и повече. Пък ние с Мавракис седим, пием кафе и си говорим дали е възможно някой да излезе от сивата маса и да поведе напред. Сигурно може, ако кукловодите му са наблизо, смятам аз. Мавракис е все още оптимист.

Сетих се за 1989, когато от власт абдикира едно лошо управление, което просто не си заслужаваше страната и хората. Въпреки всичко, забраните и мизерията, българите от 1989 пишеха стихове, имаха какво да кажат, слушаха Бийтълс и Висоцки, можеха да поспорят за политика и за култура. 
Само 24 години по-късно, от власт абдикира поредното лошо управление, но вече българите не мислят, не мечтаят, не могат да говорят, на тях не им стигат парите, но не разбират защо, заети са да мислят за поредното танцувално шоу, игра на късмета или евтино сирене на промоция. 

Нямам идея дали до изборите ще се появи новият месия, който да поведе стадото /никога не съм бил по-буквален/, но с всеки ден се замислям повече за полет навън и нагоре. Сигурно някъде навън в някоя чужда страна ще мога да коментирам чувството на хумор на председателя Мао или първия албум на Ян Гарбарек. 

Дали пък няма да се случи чудо и наистина да се появи месията - да обърне лъжите в истина, да изцели населението от масовите психически отклонения и социопатии, да нахрани бедняците с ошушкания бюджет, да успее да върне разумността в лудите очи. Дали си струва за последен път да се надяваме, а след това...




Какво представлява рекламата – въпроси и отговори за рекламодатели и маркетинг специалисти, които ще ви замислят

Замисляли ли сте се, че голяма част от успеха за един бизнес е да накара хората да чуят за него. Естествено, говорим за рекламата – печатна, интернет, телевизионна, външна – навсякъде ни чакат посланията – купи, обичай, обличай, консумирай, повярвай ни.
Пред всеки маркетинг специалист стои и главният въпрос – как да чуят хората за продукта, за когото работя?
Не, не се стряскайте, това може да бъде нова марка сирене, нов хотел или изгряваща политическа партия...или какво ли още не. Не се страхувайте да го наречете така, той е и няма нищо лошо в това. Дори и децата били продукт на любовта ни, така казват.

Как да изберем най-удачната реклама за продукта Х? Често при нас идват производители и търговци и казват – Рекламирайте ни, да ни има навсякъде, да станем разпознати и обичани, да имаме успех и продажби...
И преди да кажем ДА или НЕ, да помислим малко за естеството на рекламата....

Кому е нужна тя?
Рекламата е много нужна, защото това е информация за вашата дейност, която пряко влияе на познатостта ви като марка, място, идеи или каквото и да е, тя води хората до вас. Тя реализира и пряка и непряка търговска дейност, като ви се възвръща като обратни приходи от продажби, както и от потенциално повишената познатост на вашия бренд.

Всичко ли може и трябва да се рекламира?
Много труден въпрос, който поставя пред труден избор всеки специалист в рекламата. Изборът е много прост – да приемем ли да работим за обект или идея, които няма как да спечелят от реклама или да откажем, като загубим от това. От реклама имат полза обектите/ продуктите с лице, които търсят развитие, както и могат да застанат зад идеята си за развитие. Представете си безименно малко магазинче, което продава пакетирани стоки, което не може и няма как да бъде с нищо по-различно от съседното до него друго магазинче. Кое отбива хората в една или в друга посока... - качество, цени, хигиена, обслужване. Това е добра насока да помислите с какво вашето магазинче може да бъде по-добро от съседното – ето, вие мислите напред и си струва да попитате и за реклама на новия ви облик и услуги. Преди това – няма полза да рекламирате нещо, което няма лице и е еднакво с конкуренцията...

Дали рекламата води за носа или за ръката?
Добрите специалисти вярват, че рекламата е информация и тя трябва да води за ръката и ...за сърцето. Истинската и честната реклама ти поднася коректна информация, която трябва да ти бъде полезна, а това да доведе и теб до обекта/представяната идея/продукт.
Много често виждаме реклами за заведения, които предлагат по снимките огромни порции и домашен уют, а в реалността това съвсем не е така. Политическият лидер на партията от началото на статията ми обещава едни и същи неща с другите си конкуренти, как да му повярваш, на него и на тях. Истинският маркетинг специалист трябва да застане зад посланието на продукта, да е сигурен в качествата му и да не го представя такъв, какъвто не е ...Твоята лъжа, както и в политиката, така и в рекламата, пречи не само на теб, но и на твоите колеги...

Гениалната концепция?
Няма как с един аршин да премерим всичко и да унифицираме рекламата до мигащи картинки и участие някъде. Хубаво е да се помисли добре, преди да дадете цялостна концепция на рекламодателя, дори и това съвсем да не се предполага от размера на бюджета му. Добрият специалист трябва да работи еднакво добре и за Х и за 100 пъти по Х лева. Това показвало ясно качествата му. И наистина се нуждаете от внезапен проблясък, идея, оригинална и ефективна, която да ви доведе до успеха, по нов път, нещо, което ще се запомни. Или, просто ще повторите за хиляден път изтърканата формула за високото качество и ниската цена, която невинаги води до успех.

Колко ще ми струва рекламата?
Най-честният отговор – рекламата е като пътуване, тя струва толкова пари, колкото далеч искаш да стигнеш. Колкото по-далеч, толкова по-скъпо ще ти струва. И трябва да си подготвен – далечните пътувания искат сериозна подготовка и предлагат неочаквани изпитания.


Какво точно да рекламирам?
Както вече казахме, рекламата ви е едно пътуване, изберете добра посока. Ако не се сещате, помолете маркетинговите специалисти да ви подберат посока, която да харесате. Изберете най-удачното, уникално и интересно качество, това винаги се отплаща.

Къде да рекламирам?
Оставете това на специалистите, които трябва внимателно да прегледат възможностите и да ви дадат медиен план, съобразен с нуждите и възможностите ви. Да, телевизионния ефир е много примамлив, но не и когато бюджетът ви е едва първото четирицифрено число в лева. Парите ви трябва да се разпределят разумно - на правилните места и на правилния таргет.

Каква е ползата от рекламата, колко ще спечеля от нея?
Ако трябва да сме честни, от добрата реклама се печели „какво“, а не „колко“. Преди 25 години, в началото на промените в България, хората вярваха сляпо на реклама, приемаха я като новини, а те трябваше да бъдат прочетени. В наши дни, и до най-затънтеното място достигат десетки реклами - телевизия, радио, интернет, рекламни брошури. Важното е днес да бъдеш забелязват, да ти обърнат внимание, като оставиш избора в ръцете на потребителя. Не го задушавай в исканията си да ти стане клиент, той ще оцени това и ще ти бъде верен, което е и реалният успех на рекламата ви.

Може ли да ви откажат да работят за вашия продукт?
За да бъдете наистина добър маркетинг специалист, не трябва да поставяте парите преди всичко останало. Да печелите добре е важно, но и да умеете да заставате зад работата е още по-важно. Когато ви карат да ползвате уменията и познанията си, за да „водите хората за носа“, добре е да помислите дали моралът ви си заслужава да бъде компрометиран. Струва си да откажете, за да промените света към по-добро.

Може ли да запазите добри отношения с този, който ви е отказал?
И защо пък да ги разваляте, животът продължава, вярвайте, че все някога другият ще узрее за да проумее нуждите и целите ви. И това е най-важното...

И какъв е смисълът от тази статия?
Един и много прост – да ви накара да помислите и да бъдете по-успешни. В останалото – можем да помогнем и ниe, специалистите от българската мрежа за безплатна интернет реклама Insert.bg - http://insert.bg

Автор: Ивайло Тончев