За един нетрадиционен Великден - спомен от началото на този век

Първият и най-големият от празниците на нашата църква е Великден, или Възкресение Христово. На този ден се отбелязва възкресението на Исус Христос - Божият Син, който със смъртта Си изкупил греховете на човечеството, а с възкресението Си дал надежда за живот след смъртта. Разпънат на кръста, той ни се усмихнал загадъчно, за да възкръсне след няколко дни и да даде хляб в ръцете на поколения църковни служители, майстори на козунак, дизайнери на великденски шоколадови зайци и подобни. И ако Христос не бе умрял, големите корпорации щяха да го убият, за да има мит за него. Една тъжна история, която ни се повтаря хиляди пъти покрай Великден всяка година, за да ни се задържи трайно в главите.

А Исус все така гледа благо от кръста, а може би не би искал да умира, ако имаше друг изход? Нужно ли е да умираш за другите? И дали другите оценят тази саможертва?

В един от дните преди Великден, не помня кой точно или коя година, защото все още ми се струва като сън, тъкмо когато слънцето прозираше през щорите и бях готов да изритам одеалото си на пода, за да скоча и да започна деня си, под прозореца ми се счу необичайна гълчава.

Живели сте в някой от огромните панелни гета, където единственото спокойно време е неделя, ранна утрин, когато всички спят. Няма ръчкане на врати на съветски возила, няма шум от тръбите и разговори в банята, дочути през тънките панели. Слънчевата светлина примигна и продължи да си свети, сподиряна от жизнерадостна глъчка. Вероятно навън играят деца, помислих си. А е така рано, едва 8 и половина.

Нека да ви разкажа за изгледа от моя прозорец. Аз живея на края на града, от другата страна на блока ми имаше една хубава зелена полянка, в която си играеха деца и пенсионери пълнеха вода от изворчето, което някой бе дарил с бетонно корито и стоманено улейче. Под могъщите орехи често диреха утеха от летните жеги местните жители. Бе около Цветница и навън всичко цъфтеше, наистина цъфтеше, облечено в разноцветните шарки на пролетта. Това видях и аз, докато се взирах през прозореца, но само едно примигване ме накара да фокусирам една необичайна промяна. Комшията от 7мия етаж, бивш военен и притежател на огромен мустак, който приличаше на рошава котка, увила се около устните му, поставяше вече втори стол до дървена  масичка, която бе положил под орехите. След това достави още 4 стола и паркира колата си насреща. От багажника си извади набор инструменти, които нареди на масичката, точно като опитен хирург изпита всеки...Хирург ли казах? Това, че опитваше острието на всеки ме подсети, че това едва ли са гаечни ключове, а остри ножове. В огнището до дърветата жена му вече слагаше голяма тенджера с вода, пламъците лакомо облизваха дъното и. А слънцето пареше, пареше.

След малко пред блока спряха две коли, синовете му. От тях се изсипаха внучетата, които се разтичаха и разкрещяха и трайно убиха тишината на неделното утро. Снахите се засуетиха покрай огъня, появи се шише с ракия, което украси масата и се появи и героят на тази панелна история, ПРАСЕТО.

Не, не бих казал, че го очаквах. С плахи стъпки, заслепено от слънчевата светлина, то се измъкна едва едва от мазетата, подпомагано от ВОЕННИЯ и от синовете му. Не знаех, а може ли човек да гледа прасета в мазето си? Бе го вкарал тайно, когато е било малко, вечер е слизал с една тенджера помия и седнал на трикрако столче го е хранил и му е говорил, а прасето е мигало и е плюскало, апатично и оттегчено от липсата на телевизор и Мюзик Айдъл по него. От време на време е прогрухтявало, за да отбележи, че времето минава и му се спи, а ВОЕННИЯ се  е изнизвал от мазето, гузен, че все някога ще предаде единствения си приятел и слушател. Или пък историята му е била друга. Расло е волно и щастливо в калта на някое стопанство, пропуснало е баталните сцени по Коледа, повярвало в себе си и в това, че е специално, когато за него е дошъл камион. По тъмни доби са го прибрали в мазето, където е прекарало 1 вечер, мислейки си, че утре ще е неговият ден. Спасен от масовото клане, ПРАСЕТО не може да не е усетило, че то е прасе с мисия. Вечерта в лукса на тихото и топло мазе, без пиянските крясъци на животновъдите и хитлеристкото им отношение към подчинените им животински единици, е била сигурно пълна с размисли и желание за едно ново начало.

Не знам как това прасе се бе появило там, но то бе объркано и само не знаеше накъде да върви, сляпо се подчиняваше на подбутванията на тримата мъже, които го водеха към една малка част от полянката, покрита с найлони, които децата подсигуряваха  с камъни, за да не ги отвее игривия пролетен вятър.

И за миг проблесна острието в синьото небе, ПРАСЕТО дори не се усети, падна и изхърка на найлоните, опита се да изквичи, но от гърлото му изхвръкна само струйка кръв, а дори и не можа да мръдне, защото бе здраво хванато от двамата сина на съседа ми. И след минута то бе вече на земята, или както биха го описали...

Лежи юнака ,а на небето
слънцето още по - сърдито пече
жетварка пее нейде в полето,
а слънцето пак-пече ли пече.

Без жетварки, без да се намесва емоционално слънцето, всичко започна да се развива много бързо.С горелката боравеше домакина, а синовете му обливаха и стържеха на дървената маса. Скоро то бе готово, в първата и последната епилация в живота си. Тримата мъже и трите жени сръчно започнаха да разфасоват трупа на прасето, което даже и вече не е герой на тази история ,случила се по Великден някога някъде. Скоро в тенджерата започна да ври задължителната зелева манджа, на измолено от съседа барбекю зацвърчаха мръвки. На децата им доскуча да гледат кървища и се заеха с това да се гонят из зелените храсти наоколо или да се опитват с федербала си да прехвърлят кървавата купчина от месо и черва, над която се трудеха техните бащи, майки, дядо и баба.

Скоро се появиха и първите мръвки по чиниите, които бяха изядени от малките палавници, които после бяха напъдени пак към волна игра, да не пречат на  разфасоването на трупа. На масата ВОЕННИЯ бавно започна да реже месото и синовете му, облечени в  сини манти, с окървавени ръкави, да го носят до апартамента в найлонови торби, за да го сложат във фризера.

Естествено, времето течеше, а това не оставаше незабелязано. Отбиваха се съседи, а главния касапин щедро раздаваше кървави парчета месо, които жена му опаковаше в малки торбички, които се връчваха с звучен коментар на някоя наболяла тема. Мързелив следобед, а те все още режеха, кълцаха, опаковаха.

На дървото бе закачена главата на ПРАСЕТО, вероятно с назидателна цел или просто за да се отцеди кръвта. Кървави тави се миеха на чешмичката, където се събираха кварталните котки, да да оберат и те малко от отпадъците. Хората от околните блокове минаваха, някои си получаваха торбичките, другите се умилкваха точно като котета около главния жрец, но той не ги даряваше с нищо.  Сега бе моментът му да си отмъсти за предни пререкания с тези хора, случили се някога някъде между фугите на панелите.

Масата бе измита и оставена да съхне, жените започнаха да разтребват полянката, децата вероятно спяха следобеден сън. Прибраха и главата някъде, а ВОЕННИЯ влезе да си вземе душ. Изредиха се всички в банята, като на полянката къпаните се редуваха да пазят масата и да я донареждат.

В наближилата тъмнина на пролетната вечер под ореха се донади още една маса, появиха се още столове, прекара се крушка по кабел от блока, която освети всичко в жълтеникава светлина.

Масите бяха покрити със мушами, по тях се появиха прибори, чинии със салати, насипаха и от казана със врящото зеле и започна голямото похапване. Ядяха всички, гледаха добре да нахранят и новодошлите роднини, които свойски сядаха по столовете под орехите. Жените хвърчаха от скарата до масата и носеха порция след порция, която свойски се унищожаваше от гладните хора. Замезваха от големи буркани с мариновани зеленчуци, вероятно последен зимен запас. Надигаха се шишета, носеха се задължителните големи бутилки от лимонада, три литра. Деца играеха в падащия мрак, криейки се от въображаемите си врагове в храстите, стиснали по една топла мръвка и хляб в ръцете. Единият син се сети да доближи колата си и пусна музика от стереото вътре. Другият също доближи колата си и пусна фаровете, за да освети допълнително пиршеството. ВОЕННИЯТ покани жена си на танц, а другите пляскаха. Беше шарено и красиво да гледаш тези хора в тъмното. А после роднините си тръгнаха, на раздумка останаха само таткото и синовете, докато жените разтребваха. Пиеха мълчаливо, поели емоцията от дългия ден. А после се разделиха. Таткото се прибра в апартамента си, после свали няколко големи торби с мръвки. Пред входа братята се скараха за месото. Сигурно и те не знаеха как се получи, вероятно изникна някой проблем от детството. Или наистина торбата на единия бе по-тежка от торбата на другия. Започна с леко подмятане, завърши с бурна кавга, докато семействата им чакаха, паркирани в колите. А после по-големия му тегли една шумна майна, хвърли му няколко торбички на земята и влезе в колата. По-малкия се опита да ги събере в тъмното, но секунди по-късно се усети, че е сбъркал и тръгна да гони брат си с викове и молби за прошка.

А после се върна, запали автомобила си с мръсна газ и изчезна от тъмната ни улица.

А ние останахме с една панелна история, случила се между тесните стени на нашите апартаменти, в навечерието на една седмица, наречена страстна. И жертвата на едно прасе, което като се провали в опитите си да възкръсне, едва влязло в пределите на града. И ритуалната жертва на едно семейство, дало дар на боговете, за да ги умилостиви, в малките им мечти и надежди. Скътани на една полянка насред панелното гето.

Всъщност, смъртта е винаги тъжна и е хубаво да се надяваме, че ще се научим да вярваме в легендите за възкресението, за пореден път. Да се опитаме, имаме още няколко дни.

 

Из непознатите пътеки на туриста - пътепис за Карандила, Ичера, Жеравна, Котел, Медвен

Още в дебелите буквари по география от времето на happy soc-a пишеше, че тук ще се развива туристическата индустрия. Родени в началото на 60те, колоси като Слънчев Бряг, Златни Пясъци, Боровец и Пампорово, малко по-късно развилото се Банско привличат милиони туристи всяка година.

Всъщност, България не е самото това, царството на многозвездните хотели, нощните клубове и луксозния санитарен фаянс. Защо ли да не предприемем една разходка към една друга България, скрита в Балкана, която може би никога не сте посещавали, защото е така далеч от големите туристически маршрути. Но именно тук всеки метър е зареден с история, неземна красота и чистота и тези типични за провинцията чудатости и чудаци, които спират окото. Но нека да прекъснем общите приказки, за да изложим предисторията. Четири човека, една кола, една карта и направление...към Жеравна. И тук започва всичко.

За да стигнеш до Сливен през лятото се изисква доста кураж и умение да караш добре. Движението е претоварено, колите са наредени в колона, инфарктните моменти са безброй. Минаваме през Сливен гратис, защото през деня ни чакат още много места за посещаване. Съзнателно подбираме по-малко популярния път през Карандила, за да съумеем да видим и това чудо на природата, популяризирано успешно от циганския оркестър със същото име. Пътят се вие през планината, тесен, но много добре поддържан. Да не говорим, че на един завой видяхме колоездач, който метеше асфалта с малка метличка. Не знам защо, понякога просто нещата нямат обяснение. Движението е съвсем рехаво, завоите не се прекалено остри, а само на 20 километра след Сливен идва и отклонението за Карандила.

Вече сме там. Прекрасен панорамен изглед към цялата околност, огромна антена, от чието излъчване Ваня я заболя глава, площадка за делтаплани, много красиви цветя и прекрасни полянки.

Е, няма как да пропуснем, че циганско семейство си беше направило пикник и цялата околност бе озвучена с ориенталски ритми. Там има и прекрасно място за къмпинг, който изглеждаше препълнен.

Няма как да не споменем и хотел Карандила. Вероятно построен преди много години, дострояван през 70те години, в него се бе запазил оня гаден Балкантуристки дух и миризма, които ме респектираха като дете, от липса на по-добро. Келнерът ни разказа, че през 60те години това е било туристическа спалня, в която на всеки гост давали брадва, за да си насече дърва и да се топли. Искаше ми се да ми бяха дали продукти, за да си сготвя сам, защото кухнята им беше под всякаква критика. Накратко, братя, избягвайте!Високи цени, никаква хигиена, от две поръчани порции "печена луканка" пристигнаха две напълно различни по външен вид парчета, едното топло и току що изпържено, а другото студено, но печено. Келнерът се извини с групата от йоги, които сега живеели там, затова зареждали само зеленчуци. Другите хотели бяха доста по-малки, но се надявам, че може би са по-добри. Искрено се надявам, жалко е, че на такива красиви места все още се сблъскваш с някаква безкрайна мизерия, придружена от DJ-ски пулт  близо до тоалетната, разкрасен със сребриста звезда.

Следващата спирка по нашия път е Ичера. По някаква случайност бяхме попаднали на „сбора” в селцето, което според уикипедия е "най-интересния обичай в селото". Заварихме десетина сергии с китайски боклуци, 2-3 случайни минувачи и далечна музика от нечий двор. Няма как да не обвиним лудата августовска жега. Ичера е красиво местенце, население 201 човека, загубено насред Балкана.

Прекрасна дестинация за посещение, ако обичате екзотиката. В интернет можете да откриете тризвездния хотел Ичера, чиито цени за съжаление са съизмерими с хотелите по морето. Вероятно си струва, заради самото място. Вероятно има и доста по-евтини квартири по къщите.

Кратка разходка по калдаръмените улици и напускаме по посока село Градец. Изкуствено заселен с цигани през 50те години на миналия век, селото е едно от най-големите в България, с население от 5000 човека. Бих казал, наистина огромно и добро селце, което се минава за около 10 минути по добре поддържани улици. Населено място, което няма как да не ме привлече към себе си, съчетало в себе си дива балканска красота, гостоприемство, много легенди и история, както и типичния соц.абсурд на големите преселения на народите. Ще ми се пак да го посетя, този път не транзитно.

Следващата спирка е Жеравна, нашата основна дестинация. Много искахме да намерим място за отсядане там, но интернет сайтовете на местните къщи за гости и хотели се оказаха доста оскъдни като информация и свободни места. Интересът е прекалено голям, а капацитетът е нищожен. Цените са по 25-45 лева на легло, ако спиш в официално регламентирана къща за гости. Но абсолютно всяка къща предлага стая за 10-15 лева, където условията са въпрос на компромис за доста неща, предимно хигиена. Поне това видяхме от няколкото стаи, които ни предложиха услужливи баби от улицата. Едната даже ни помоли да бъдем абсолютно тихи и да не говорим, защото внучето спи. Искрено вярвам  в гостоприемството на българина, но не можаш да си представя как ще трябва да общуваме със знаци и да пускаме водата в тоалетната плавно и тихо, заради внучето. Вероятно се буди кисело и иска пари за сладкарница. А пари тук можеш да похарчиш доста. Жеравна е световно известен архитектурен резерват с над 200 къщи паметници на културата, строени по време на Възраждането. Тесните улички са пълни с антикварни магазини, баби продаващи бурканчета сладко и ръчно везани килими, картички.

Ресторантчетата са малко, но за сметка на това с вкусни ястия и добри цени. Струва си да я посетиш, дори и заради тунингованите трабантчета, които изобилстват из уличките. По някакъв начин аз се влюбих в това място. Сигурно защото ако махнем плакатите на Герб, туристическия кич и луксозните западни коли, вероятно ще останат само дървените къщи и неземната красота на околността.

Бих искал да си купя къща наоколо, за да почивам и да умра тук на стари години. Вероятно бих искал и да се откажа от тази си идея, за да не давам още пари в ръцете на строителната мафия, която тепърва се заселва тук, със строежа на няколко луксозни комплекса. Често желанието ни да споделим красотата на дадено място с нотариален акт убива и самата красота. Дано това не се случи и тук.

Котел бе следващата спирка и мястото, където щяхме да пренощуваме. Бяхме избрали хотел "Лас Вегас", единствения тризвезден хотел в града. Както и единствения с някаква адекватна информация за телефон, на който да вдига нормален служител от рецепцията. Влязохме в града през една порта, завихме в дясна посока и попаднахме в една безкрайна улица с грозни и порутени къщи,  която завърши с табела и ...шосе. Това ли беше центъра? След 20 минути лутане из улиците успяхме да намерим хотела. Кичозна сграда, бездушна и стерилна, 50 лева на вечер за двойна стая. Насред селски къщи, в които тече упорит ремонт. Попитахме за ресторант, за нещо интересно за гледане, жената на рецепцията бе доста пестелива на думи. Вдигнеш ли глава, виждаш страхотната гледка от планините. Но приземиш ли погледа, виждаш течащите ремонти по околните къщи. Накратко, платихме парите, оставихме багажа и напред да търсим храна. Оказа се, че тепърва пред нас ще се разкрие другото лице на Котел.

Обиколихме центъра в търсене на митичната пицария, която се оказа сгушена под един блок. Една звезда, която бе събрала всички млади хора от града на по питие. Ужасно бавно обслужване, сравнително вкусна пица, а после последва бавна разходка сред бетона на центъра.

Мащабно построен, човек се усеща нищожен сред сградите построени в стил 50те и 60те години на 20 век, в типичния пост-Сталински барок. Липсваха хора, това се усещаше явно.

Върнахме се в хотела, последваха няколко часа сън, прекъсван от чукането от съседните къщи.

Вечерта ни донесе още изненади. Оказа се, че Котел има и друго лице. Отвъд бетонните сгради в центъра, само на 100 метра след пицарията Прима започваше живописното старо градче. Красиви стари къщи, населявани от хора. Красиви килими, изпрани и проснати пред вратата да съхнат. Ние искахме да видим и прочутите извори, разположени в парка на края на града. Огромен и красиво поддържан парк, който бе пълен с хора. Изворите така и така не видяхме, но седнахме в заведение, наречено "Извора" или "Водопада", забравих. Терасовидно разположени маси, много хора и само една сервитьорка.

Кошмарно обслужване, да не говорим, че  ги учудих безкрайно, като поисках да ми опаковат парче „медена торта” за вкъщи. Келнерката първо ме попита къде живея, което в контекста на това, че вероятно познаваше всички наоколо, бе доста рационално като въпрос. Донесе ми една чиния, в която трябваше да пренеса тортата до хотела. След спор ми донесе още една чиния, прясно измита, като каза, че им е последната. Наистина, тук май никой не опакова нищо за вкъщи. Но медената торта си струва, местен специалитет, ако се отбиете там, не пропускайте. В съседното заведение цигански оркестър дънеше чалга, а певецът извиси глас и изпя куплет, който засмя всички ни.В песента се пееше за отдадеността на певеца към хората в заведението, като той припяваше "Всички сте добри, но нямате пари!" в меланхоличния унес на човека, който все не може да намери правилната си компания.

Центърът на Котел бе призрачно пуст, вееше силен вятър, който ни буди няколко пъти през ноща.

Неделната сутрин ни завари в неочаквана ситуация – хем сме гладни, хем нищо в града не работи.

Собственика на хотела ни предложи да ни направи сандвичи, но идеята да ги ядем сред тълпата от майстори строители, които се отбиваха за кафе и 50 грама водка, за да почнат да работят, бе доста лоша.

Запътихме се към Медвен, за да закусим и да видим и това място. Намерихме го трудно, оказа се, че местни цигани са откраднали табелите  с посоките. Кошмарен път, чак да се учудиш, че пристигнахме успешно. Село Медвен е родно място на известния революционер и писател Захари Стоянов и на първия български народен артист Стоян Бъчваров. В селото има уреден къща-музей “Захари Стоянов” в махалата “Юрта”. Покрай Медвен тече живописната река Медвенска. Тя извира на 11 км от селото и е известна с приказните водопади “Сини вир” и “Скоковете”. В землището на Медвенския балкан има красиви скални пещери – “Ледницата” и “Царевец”. Наистина съжалихме, че не останахме тук да преспим. Закусихме доволно в една от местните къщи за гости, с мекичета, сладко, шкембе-чорба, безкрайно вкусни пърленки. Цените са доста добри, хигиената е поносима, а имаше поне 10 гости на малкия семеен хотел. За съжаление, Медвен върви устремено по пътя към яростната урбанизация, която е започнала със заселването на много хора тук, използването на селската река за отходна яма и място за хвърляне на боклука, периодичните нашествия на хората с джиповете, които оставят зад себе си динени кори, изхвърлени насред пътя и огромни палати, стоящи заключени зад дебели зидове.

Трудно бе да станем от масата, но времето течеше. А и заваля упорит дъжд, който бе наш спътник по целия път обратно към изходната точна на нашето пътуване - Стара Загора. Преминахме през Сливен отново без да спрем, улиците бяха пусти, неделя бе все пак.

За около 24 часа успяхме да видим няколко интересни места, толкова далеч от обичайните туристически дестинации, но и толкова близо до историята на България, места където всеки метър е зареден с памет за случки и хора. Съвсем набързо, с почти 80 километра в час, но видяхме безлюдния сбор в Ичера, дългата главна улица в Градец, дървените къщи в Жеравна, медената торта на Котел, мекичетата и сладкото от Медвен и около 400 километра красив път през Балкана. Струваше си, нищо че никъде нямаше от така любимите ми шведски маси и другите типични удобства за туристите. А вие виждали ли сте България такава, съвсем не като от рекламната брошурка на някоя агенция за туризъм?

Десет причини човек да се влюби в...Трявна

Със сигурност, има много повече от десет причини за това да се влюбите в този хубав български град. Но да представим първите десет...

• Това е един от градовете с много повече дърво, отколкото пластмаса. Дори и това дърво да е пред разпадане, то е много по-красиво от стандартните пластмаси, с които гордо украсяваме градската си среда.
• Улиците са пълни с котки, които за разлика от габровските им съседи...съвсем не са с отрязани опашки, а гордо демонстрират надмощие над всичко, като се чешат на слънце, мързеливо хапват от ръцете на туристите или просто убиват времето си.
• Невероятно, но факт! Дори и панелните блокове са различни от панелките, които сме свикнали да виждаме в цяла България. Всеки блок има различна форма, както и история, която може да се чете от всяка тераса, прозорец или врата, стига да имаш очите и да знаеш азбуката.
• В града цари безвремие...някъде около края на 80те, но с повече банани и с пълни магазини. При това - има и шанса всичко да е много чаровно и хармонично.
• Местните са особено племе, горди, леко затворени и странни, но със сигурност стойностни. Всеки си има своя собствен световъртеж, който го води по улиците и много трудно може да бъде отклонен от пътя му.
• Трявна - особено разбиране за красота, скрито в дърворезбите, в красивите неща по улиците, в малките дюкянчета. Не може да не се спреш.
• Съвсем в традицията на латиноамериканския реализъм, на центъра на Трявна има магазинче, в което намираш изобилие от стари книги с научна фантастика, от които даже си купуваш и няколко, които никога през живота си не си виждал. Който е фен на култовата "Приключения и научна фантастика", излизала през 50те-70те, той може да ме разбере.
• Храната е вкусна и е приятно да седнеш някъде и да похапнеш, нищо общо със забързаното ежедневие в Стара Загора.
• Можеш чудесно да стоиш навън, с бира в ръка, да зяпаш как пада мрака и да отпиваш бирата, докато не стане съвсем тъмно.  И въпреки това, наоколо е пълно с хора.
• Гледайки го отдалеч в тъмното, градът е съвкупност от хиляди светлини, хиляди интересни съдби. Страхотно е да затвориш очи и да си представиш поне една от тях, докато на релсите се разминават влакове, които носят спящи пътници във всички посоки. Тишината е като сладък и лепкав сладкиш, на който няма как да не се насладиш. Поне докато не се събудиш...

Титаник - за хората със сърце - спомен от дълбините на времето

Наистина не можех да разбера как продължава да мрънка след третият джин с тоник. Не знам и кой идиот ме накара да си тръгна с нея, след като прекрасно разбирах, че днес сме взели заплати, а поканата за „по едно питие в оня китайския” вероятно щеше да ми струва добра сума пари. И защо просто не вземе да млъкне и да пие,но не би...

Да се запознаем. Тя е 12 години по-голяма от мен, руса и все още сексапилна разведена моя колежка. Знае как да измъкне всичко от мен, защото аз съм нейната уж „тайна”любовна история, за която знаят всички и тайно ни пожелавали късмет. Работя много, издържам нея и сина и, а парите и отиват за да покрие някакви мистериозни заеми, които сякаш не е мислила, че ще връща някога, преди да ме види. Чукаме се всеки ден, всеки следобед след и всяка сутрин преди работа. А вечер излизаме, а преди да я изпратя у дома и, винаги пълня чантата и с храна. Ако не се сетя, тя си настоява за това. Но днес нищо не е така мирно, защото сме получили заплата. Тя работи без документи и заплатата и е малко по-ниска от моята. Чистата злоба я кара да пие вече  трети джин и да рови нервно из менюто, а аз да мълча.

-Знаеш ли, моето момче. Аз може да съм проста селянка, но съм с достойнство. Ти не знаеш какво е това, а аз знам. Защото преди скапаното училище съм била в театъра, в телевизията, познавам хора.  Ти може да си стискаш парите, не ми пука за тях, мога и аз да те черпя днес, защото не съм нищожество като теб.

Искрено се моля никой да не слуша разговора ни. А менюто е отново прегледано, тя се чуди кое да си поръча, прави жест и просто поръчва най-скъпото блюдо, защото „иска да и е вкусно” – парчета месо в пет соса.

-Писна ми от този мизерен живот като просякиня. Все някога ще си стъпя на краката, ще ви отмъстя за униженията, достатъчно съм ви понасяла униженията и обидите. Работя цял месец като вас, унижавам се пред тези боклуци също като вас, а заплатата ми е по-ниска. Ще взема да те зарежа, и без това ти само от пари се интересуваш. Ще проституирам, ще правя свирки, ама не ви искам и теб не те искам...

Наистина се моля на който и да е в небесата, да няма никой наоколо. Пия втора бира с порция картофи, а пред нея вече има огромна чиния с месо, от което се вдига апетитна пара. Чукаме се с нейния редовен, вече пети джин, като тя пропуска да каже Наздраве, а аз пропускам да я гледам в очите. Сам съм си виновен, сякаш не знаех какво ше стане.

Сервитьорката учудено отсервира втората чиния, а Диана си сипва от месото и започва гладно да яде. Неочакваната лютивина и парата я карат да застине за миг, а след това да преглътне и да продължи да лапа. Спира за момент, продължава с цигара и с думи...

 - А ти си пълно нищожество. Богат си с някакви левчета отгоре, доволен си от мизерията. Ти нямаш душа. И усещания нямаш, нищо. Освен една патка, с която да ме ебеш, а  някога пита ли си се...

И поредната вилица с мръвки пое към устата и, без никакво духане, парещото месо се отправи към стомаха и. Предпочитах да си мълча, това не беше първото ни каране, но определено вече ми втръсваше.

-Безпардонни простаци, нямате душа, чуваш ли...

И за подкрепи думите си с пореден аргумент, тя с царствен жест си поръча поредния джин. Отпи и начена пак месото, като попадна на наистина лютивото.

За момент застина от лютивината. По някаква случайност, в заведението пуснаха песента от филма Титаник. За момент лицето и се изопна, отвори уста...

„Near, far, wherever you are

I believe that the heart does go on...”

Сълзите от лютивото парещо месо се смесиха с грима и. Тя плачеше и дъвчеше, дъвчеше, за да може да преглътне и да каже още нещо...Най-накрая през сълзи тя успя да артикулира нещо...

-Боклук  даскалски, какво ме зяпаш. Имам сърце и  плача. Разбираш ли? Ти нямаш усещания...нищо нямаш. И мен ме нямаш.

А аз продължавах да мълча. След като песента свърши, тя изпи джина си, изяде напук цялата порция с месо и поиска да си тръгваме. Хвърли ми 2 лева на масата и излезе, докато аз оправя останалите 50. Чакаше ме пред  вратата, леко се наведе и се гушна в мен.

-Хайде в Аязмото, май имам нужда от разходка.

Есенната гора предлагаше мрак и хладина. Луната осветяваше пътеките ни, тя мълчеше, аз също. Водеше ме насред храстите, към някаква скамейка, която много обичала. Да си призная, не разбирах какво правим там, защото вече за пореден път  се въртяхме и търсехме някаква скамейка. Диана ставаше много нервна, аз се бях уморил.  Не разбирах какво търсим, не ми се струваше добра идеята да стоим много в гората, а вече ставаше късно. Намерихме някаква пейка в храстите, на която седнахме. Тя се опита да легне в мен, но коремът и бе прекалено пълен. Изправи се, заклатушка се, излезе на обляната в лунна светлина пътека. Луната се отразяваше в шушлековото и яке, а тя се клатушкаше и пушеше цигара. А внезапно просто си свали гащите и клекна.

Не виждах добре какво прави, но по пъшканията и усещах, че лютивото и бе дошло малко в повече. А само след минута тя вече сереше по лунните отблясъци и сякаш не можеше да се спре. Минаваше минута, две, тя се изправяше и пак приклякваше, за да довърши окончателно невинността на лунните пръски. А отгоре на алеята се задаваше младежка компания, която скоро се изравни с нея.

- Добър вечер, госпожо...

Чух гласове и се свих на скамейката, за да не ме видят. А Диана се изправи, изкрещя по възможно най-пиянския начин „Малки копеленца!” след тях и пак клекна. Газове и лайна се редуваха с прикляканията и изправянията и. Вече нямаше как да не се изсмея тихо, след това да отида, да и помогна да стане, да се почисти на чешмата и да я изпратя до дома и. По пътя мълчахме, а после тя просто затръшна ядно вратата на апартамента си пред мен.  А аз останах сам на тъмното стълбище и нямаше как да не се изсмея, сам не разбрах дали злобно или просто уморено.

Докато не ти позвънят на вратата...

Има едни моменти вечер, когато обожавам да стоя сам. Да си пусна някоя плоча със стара музика на грамофона, докато навън е адски тихо. Да слушам всяко пукане и да му се радвам, сякаш с него мога да върна годините назад и да се окажа примерно някъде около 1966, заедно с първия албум на John Mayall and the Bluesbreakers, блус, който се точи като мътна река, в която можеш да удавиш всичко от деня.

На вратата се звънна. Не очаквах гости, но не бях склонен и да им откажа гостоприемство. В такива моменти, докато се взираш в шпионката, със сигурност се молиш да е някой заблуден закъснял търговски пътник, който да се мъчи да те излъже за някоя китайска дрънкулка. Или съсед, който се опитва да паркира, докато му пречи нещо. Възможно бе да дойде и приятел, да сподели каната с черен чай или да изкоментираме плочата, която бе време да обърна от другата страна, защото игличката си играеше с крайните празни бразди и само пукаше и пращеше.

Но в шпионката не се виждаше нищо. Отворих вратата,  лъхна ме вятър от далечните хълмове,  от многобройните врати, които в момента стояха отворени и лъхаше на дом, на вечер, на тъмнина, на смърт. Смърт ли казах?

От всички неща на света, никога не бих се сетил точно за нея. Но и тя идва така внезапно, с прозвъняване, зад което не стои никой, но ти дава време да се замислиш, че каквото и да стане, никога няма да избягаш от това пътуване.

Дали съм готов? Малко дрехи в една пътна чанта, сякаш въобще някога ще ти потрябват нещо повече от дрехите, с които си избягал от тази лятна нощ. Обувки, защото ще тръгваш на дълъг път. За храна и вода не си и помислям, защото знам, че след първата крачка стомахът ми ще е свит така, че да не мога да поема нищо. Остава ти само да минеш през хората, които се мотаят около входната врата на блока, която може да бъде и изходна, наистина, въпрос на гледна точка. Няколко баби с внучета стоят на скамейките пред блока.  Гласовете им, размити от жегата и от слабия шум на листата по дърветата, обикалят из целия блок, обсъждат всички, докато внучетата им играят невинни и рисуват цветя по напукания асфалт. Те все още не разбират, че са осъдени да остареят и също така да гледат внучета, чоплейки с отровни човки всичко друго наоколо, не от злоба, а от ужасната скука да чакаш всичко това да свърши. Вероятно ще успея да ги мина незабелязан, както всеки ден. Дали това не е илюзия, която сам си създавам, вероятно повече никога няма и да разбера.

Не ми остава друго, освен наистина да отворя вратата. Трудно, сякаш е залепена. Но отвън нямаше никой. По стълбите се чу само шляпане на крака в подпетени чехли, които удрят всяко стъпало, докато собственикът им отива на някъде, търсейки с ръце къде по стените има ключ. Бях сигурен, че дори чувам търкането на пръстите по мазилката.

Затворих и за пореден път обърнах плочата. Тя щеше да се върти, не знам наистина още колко пъти. Никой не знае, докато не ти позвънят на вратата...

Въртеше ми се в главата, със седмици. Сетих се за Рей Бредбъри и го написах. Един от любимите ми писатели. Лека му пръст.

Как открих Стивън Кинг...

Помните ли...Стивън Кинг? Един от култовите автори, който стана ужасно популярен в България, тъкмо в края на 80те и началото на 90те. ...

"Господина падна"

Една невероятна, но случила се история за счупен стол, видео клип и изпуснати нерви на един дългогодишен преподавател със стаж. Модерна форма на Престъпление и Самонаказание, разиграла се на фона на почти успешната образователна реформа.

Митко Митков бе даскал от старата школа. Обветрен от хиляди образователни ветрове, промени, заповеди, той смело минаваше през тях, вадеше една подвързана с твърди корици тетрадка и от нея смело четеше на учениците за тайните на етиката и философията. Много обичаше есента, защото можеше да си увие дълъг шал и да пие чай след чай в свободните часове на двора на училището и да се оплаква.

И зимата обичаше ,защото седеше вътре, гледаше снега и пак се оплакваше. Сигурно най- много обичаше пролетта, защото сред разцъфналите дръвчета обожаваше да хване някой, я доставчик, я родител на ученик и да му разкаже  за драмата си.  Принуден да работи като учител, той искаше да направи кариера като художник.
И докато четеше на поредното поколение ученици записките си от студентските години, умът му блуждаеше из световните музеи, където излагаха и откупуваха картините му. Сънят свършваше , а той оставаше сам в стаята. Учениците не го обичаха, беше им прекалено скучен и безизразен, както и често той четеше тихо, а те играеха карти, разкарваха се, чоплеха семки и ровеха из телефоните си.
И така, година след година, Митков  бе станал легенда в училищния фолклор и прицел на всякакви подигравки и номера от страна на подрастващите.
Учебната година бе вече започнала,  течеше пореден час, господин Митков четеше от тетрадката и си мислеше , че  ако сега някой откупи поне 1 негова картина за много пари, веднага ще напусне. Замисли се, че евентуално и някоя телевизия ще го отрази, ще  му тръгнат и другите картини за продан, стана му хубаво, отпусна се на стола и....падна. Столът се счупи, учениците избухнаха в бурен смях и дюдюкания, а учителят им се вдигна бързо от земята, грабна металния крак  и се разкрещя срещу тях, махайки с   цялата си възможна сила във въздуха.  Тетрадката му лежеше разпиляна на пода, страниците се пръснаха, а той стъпваше отгоре им и наричаше учениците с  каквото му дойде на ум. В междучасието получи голяма доза съчувствие в учителската, оплака се и на директора, който му обеща съдействие,  за да накажат учениците, успя  и да подреди листовете си. Денят все пак не бе така лош, вероятно щеше и да забрави за инцидента, ако на другия ден не се случи нещо наистина неприятно. Целият двор  бе пълен с ученици, които си разменяха по телефоните клип с неговото падане. Някой бе подложил капан и го бе заснел.  Клипът с име „gospodina padna” вече бе хит в училището, някой го бе качил и в Вбокс-а, където само за няколко часа бе имал хиляди зрители.  Всички се смееха, Митков го прие като хвърлена ръкавица, на която трябва да отговори.  Седна в канцеларията, демонстративно звънна на познат адвокат, сезира шефа на инспектората, звънна и на познат от полицията. Директорът стоеше онемял, защото никога не го бе виждал така ядосан.  Митков тръгна по коридора, влезе в стаята на виновния клас, изгони своята колежка и декларативно заяви, че иска режисьорът на видеото да излезе и да си признае. Сред смълчаните ученици се изниза един. Митков си знаеше, че ще е някой като този – вечно шумящ, нагъл, груб, който го прекъсва, задава провокативни въпроси и  му се хили на отговорите, макар да бяха проверени и сверени с поне няколко енциклопедии от времето на неговото следване.  Ясно му беше, че иска да го унижи, затова го е направил – счупил е стола и го е заснел. Силата бе на неговата страна, затова Митков заповяда на ученика да му покаже клипа. Искаше да изпита удоволствие от това да накаже ученика сам, да му внуши, че е над него, че силата е с него, че лесно може да осъди родителите му, да го смачка, а после да го предаде на полицията, директора, на адвоката, които вече сигурно пътуваха към училището.

Видя се в малкото екранче, как чете и мънка, от време на време разтърсва глава и после пак забожда поглед в тетрадката.  Около него се разхождаха ученици, играеха карти, ядяха закуски. После Митков от видеото излезе до тоалетната, като остави учениците сами. Ето как бяха подменили стола, сети се той. След това видео героят на клипа се върна, седна, избърса ръцете си в панталоните и в косата си, пак отвори тетрадката и започна да мънка. По едно време зарея поглед в прозореца, леко се облегна и падна. Дори и Митков се стресна от продължението, когато на клипа той облещен, озлобен и с метален крак в ръката стоеше пред притихналата класна стая и ги псуваше с думи, които никога не бе посмявал да произнесе даже и в казармата, където бе попаднал в съвсем не-творческата атмосфера на Строителни войски и по-точно една бояджийска бригада, откъдето бе започнала и любовта му към четката. От екранчето го гледаше един озверял, налудничав и рошав човек, който с метален крак за стол заплашваше да убие цял клас  и „ да го излежи”. Последната фраза го стресна особено много.
На клипа се виждаше един див звяр,  който напада деца, които го гледат зяпнали. Какво щяха да кажат всички, ако видеха клипа? Полиция, медии, директор...по-добре да останеше по телефоните на децата, където щеше рано или късно да бъде изтрито.

От притихналата стая той излезе напълно променен. Само преди секунди бе потупал автора на клипа си и му бе пратил своите поздрави за родителите му. Бързо слезе до канцеларията и повторно звънна на всички, за да им се оплаче, че е станал жертва на шега на колеги и клип няма и е много добре, като натърти на последното с  желание да го чуе и чак директора отвъд стената в кабинета си.  И той наистина го чу и е се показа зяпнал на вратата си.

„Няма нищо, господин Директор, няма нищо!”  промълви Митков и се изниза гузен от канцеларията. „Пошегували са се дечицата,  добричките ми, а аз така да им се карам”, „ Гадни столове, не са като едно време”, „ Направих си експеримент,  за да им покажа какво прави човек в състояние на афект, ще им е полезен в бъдеще” и още куп оправдания си повтаряше,  докато пиеше горещия чай и дори не търсеше някой с който да поговори. Очертаваше се дълга и трудна учебна година, а децата ставаха все по-изобретателни и трудни за работа.

I Heard It Through The Grapevine

Колекция от 200+ фоно карти от България и чужбина - 1988-2007

Домоуправител

Акция "Маймуни"

За чужденците 3

за чужденците 2

За Чужденците

Полет 1300

Из живота на един панелен блок /или как се покриваха плочите.../

Къси летни пасове

Държава

Дъждът като дихание

Коледа