Как открих Стивън Кинг...

Помните ли...Стивън Кинг? Един от култовите автори, който стана ужасно популярен в България, тъкмо в края на 80те и началото на 90те. ...
На хората им харесваше, вероятно защото убедително им потвърждаваше, че ужасите са възможни не само в родината ни. И едно падане на комунизма, нахлуване на брадати демократи, които от екрана будеха нашата гражданска съвест, както и дори масовата приватизация...не е като да бъдеш ухапан от вампир или да те преследват създания от канализацията. Стивън Кинг отдавна не е чак така популярен, предвид на това, че и книги не се четат така активно. Те намериха своето място в големи найлонови чували или кашони, които голяма част от някога активно четящото население предаде на пунктовете за стара хартия, за да може да вземе някой лев за хляб, а след месеци книгите бяха отново при нас, този път увити на рула, мека, хубава хартия, как да не я увиеш на един два пласта и да позабършеш това, което е останало като следи от бурната активност, свършила преди секунди...
Но думата ми беше за Стивън Кинг и за книгите му.
Много обичах да ходя по книжарници и да давам пари за книги. В началото и средата на 80те, книгите бяха наистина отворен прозорец към света, книжарниците бяха пълни с какво ли не...От прашасали книги на Кузма Петров – Водкин, които всеки избягваше с подозрение, до стилните томове на другаря Живков, които винаги съм се чудил, кой ли купуваше, при положение, че си и бяха доста скъпи...
Вероятно някой ден трябва да напиша история за последната продадена бройка от пълните съчинения на другаря Тодор Живков, но и този ден ще дойде. Пред книжарниците имаше опашки. Опашките бяха няколко пъти седмично, когато имаше камион пред тях. Имаше ли камион, това означаваше нови книги.
Нови книги – това означаваше – 1 кашон Винету - 2 том, 10 кашона Партиздат /партийна литература/, 20 кашона абстрактна литература – за живота на бръмбарите, за географията на Чукотка или пък примерно, поезия от някоя ГДР фабрика. И естествено, всички чакаха за Винету, на кой ли му пукаше за поезията на немските другари.
Към втората половина на 80те, с оглед на перестройката, започна превода и на по- такива книги, съвременни автори, които имаха поне лека социална нотка, при това и леко критична. Естествено, ние не знаехме коя книга си струваше, коя не, но стигаше да отвориш поне няколко страници и то се разбираше. Дори и леко либерализирани, книжарниците продължаваха да работят в духа на плановата икономика, което означаваше много често следното – една книга, която е интересна, но не е от проверен автор или е съмнителна – западен фантаст или криминалист, често се печаташе в по-малки тиражи, които не отиваха в градовете, където за тях даваха килограм кафе или нови дънки, а залежаваха в книжарниците в по-малките градове, където населението живееше още в стилистиката на 60те и се радваха на цветните телевизори, а книгата бе показен, но незадължителен аксесоар.
Един ден открих, че на село са открили книжарница. Село Гита тогава бе пълно с хора място, което имаше магазини, сладкарници, пивници, библиотеки, деца...и явно било логично да има и книжарница.
Открих я, докато минавахме с колата през центъра, събота по обяд. И точно както ония гаврошчета, дето гледали през витрините, аз се залепих на стъклото и ...какво да видя...Строга и семпла атмосфера, голяма секция с лавици, на която с лице към зяпачите са наредени книги. А до тях – хилки за тенис, федербал, картонен шах, табла, тетрадки. И съвсем в дъното – грамофонни плочи. Съвсем естествено за събота, обектът бе затворен, тъмен, но аз си стоях и зяпах през стъклото и се мъчех да разбера кои са книгите. И да разбера и да преценя коя да купя, защото парите бяха ограничени. Но проблемът бе сериозен – книжарницата бе затворена. И какво да правя, дори и да харесам нещо...
С мъки разчитам някакво заглавие „Мъртвата зона”, което ми звучи по-интересно и по-вкусно от каквото и да е наоколо. Имам мисия в главата - да вляза вътре. Това означава, че в събота следобед минах над 5 пъти около книжарницата с колелото, като очаквах, че по някакво чудо тя ще отвори. Вярно, и работно време нямаше, но опитът ми показваше, че ако не работи в събота в 12, тя едва ли ще отвори в събота в 18.00. Някак си вражеско ми звучеше това, непознато и неочаквано.
В главата ми се върти само това заглавие, корицата интересна...тази книга я искам. Но ако някой през седмицата я купи и аз остана без книга. Не подозирам интерес към точно такава книга в селото ми, но знае ли се...? Питам баба ми и дядо ми, те познават книжаря, някакъв Кирчо, дядо ми обеща да му каже да ми запази книгата, но вероятно веднага след това забрави за обещанието си.
Напълно отчаян, с пари в ръката, с някаква сляпа надежда в чудо, отивам на другия ден сутринта в 10. Никога не бях виждал нещо да работи в неделя, защото нищо не работеше, дори и магазините за хранителни стоки не работеха в този ден. Чудото наистина се беше случило...книжарницата в моето село...РАБОТЕШЕ. Е, да бъдем честни пред историята, не точно работеше. Бе отворена, а вътре книжарят Кирчо и приятели бяха отворили един от шаховете и играеха, пиейки кафе.
Влизам, а вътре мирише на ново, на книги, онази миризма, която сегашните деца вероятно не познават.
Стоя мълчаливо пред щанда и си искам книгата. И ще не ще, Кирчо ми я продаде. Отварям първите страници, адски леко се чете, интересно започва...МОЯТА книга. Тичам радостен обратно, връщам се с майка ми и тя си купува още няколко книги. По пътя обратно в Запорожеца чета, въпреки, че друса ли, друса...Историята на човека, изпаднал в кома, който се буди и има способностите на медиум, ме потресе. Прочетох я за дни, а после започнах пак да я чета. Скоро след това пуснаха и сборник разкази на Стивън Кинг, който също купих, по ирония на съдбата, пак от същата книжарница.

Продължавам да я помня, с 4-5 реда книги с корици, обърнати към клиентите, с още толкова, които Кирчо не обръщаше, защото не харесваше кориците им. С шаха, който разгръщаше, за да играят приятелите му. С миризмата на балатум и струпаните в ъгъла грамофонни плочи, които никой не купуваше, вероятно пак аз бях единственият клиент на един сингъл на Мик Джагър, който също в период на някакво отпушване на партийната цензура в Балкантон бяха издали с някаква уникално глупава обложка.

И сигурно искате да научите какво се случи после ли? Човек наистина трябва да има таланта на Стивън Кинг, за да опише всичко след това. Кирчо се разболя от диабет, загуби краката си, а скоро след това почина. Книжарницата стоя затворена няколко месеца, а после всичко изчезна, за да се отвори сладкарница, която също не просъществува много време, а след това се отвори клуб на БСП, който вече 20 години стои несменяем на мястото си. Само посетителите му оредяват, като призраци из улиците на селото бродят някогашните приятели на Кирчо, едва едва ходят с бастуните. И сигурно обичат да влизат в бившата книжарница и да търсят този стар картонен шах, който някога играеха в неделя сутрин, докато селото бе пълно с живот и хора. Ще се опитам да намеря и моята „Мъртва зона”, някъде из хилядите книги над главата ми. Време е пак да я препрочета.