Дъждът като дихание

Никога преди не съм усещал влудяващата комбинация от дъжд и първи свободен ден след толкова много работа и безсънни вечери, съчетани от дни, в които се движа като зомби, чийто път може да се проследи по смачканите пластмасови чаши от кафе. И където са повече от една, вероятно съм се спирал за доста повече от час. И така мина денят ми, кафета и пътуване, под съпровод на неспирен дъжд.
И докато пътувах, очите ми сякаш все повече се отваряха. И всичко това под съпровода на ранен албум на Дейв Брубек, който открих по една случайност, но вероятно скоро ще залепне за плейъра ми в колата.Да започнем разходката по смачканите чашки, които са като моментите, спрели дъха ми, жаден за живителния кофеин.

Левски
Не знам защо хората упорито говорят за „празника” на Левски. Днес усетих как бързо мина този ден, в който някога преди много години телевизия и радио безброй пъти повтаряше името му. Легенда или не, името му е като кърпа, с която си бършат устата от безброй партии и от безброй места. А понякога тези уста са доста мръсни. Днес видях една по-различна почит към Левски. В дъжда, облечени в скъсани дрехи, мантички,стари шушлекови якета, в колона по двама по пълните с коли и вода улици, водени от учителка и съпроводени от още две жени, облечени като чистачки, на паметника на героя се преклониха децата от помощното училище. Не знам защо ми стана така тъжно да гледам десетината гърбове в якета, които слушаха думите на учителката, когато над тях се изливаха тонове вода. Учителката им говореше нещо, посочваше с ръка Левски, опитваше да се пребори с дъжда. След това свършиха и поеха към училището си, в колона по двама, като в края се движеха двете чистачки, които се грижеха да не изостане някой. Всъщност, Василе, не знам дали те бяха единствените на твоя паметник днес. Вероятно от ГЕРБ също дойдоха, че идват избори. Вероятно още други минаха, хвърлиха ти сигурно по един букет и си тръгнаха, защото дъждовното време е лошо за показността, даже и снимки не стават.
Както и да е, не знам на чие посещение се зарадва. Ако бях на твое място, бих вдъхнал малко сила в тези деца, бих ги излъгал, че имат бъдеще. Дори и да ме хванат в лъжа след години, сигурно би си струвало.

Шехерезада
Не знам защо колежката се разрева. Бяхме сами в учителската стая, на телевизора вървеше филма по Нова, когато тя ревна със сълзи. Изобилно и напоително, но някакси приглушено, сякаш се бори с къшей хляб, който не може да смели. На филма звънеше телефон, някой търсеше Шехерезада за нещо, а тя не вдигаше, а учителката на 3 метра от мен ревеше, с едри сълзи. С музика от която ти се късат и чорапите, във филма започна и нов обрат на събитията. В този момент влезе колега, който веднага се намуси, чул трагичната ориенталска нишка на мелодията. Без да види ревящата колежка, той се запъти към дистанционното и безуспешно се опита да намали звука или да спре телевизора. Някой бе откраднал батерийките. Със серт тон, под който пролича някогашният милиционер /както се хвалеше след някоя чашка/, той издърпа кабела. Колежката се сепна.
-„ Преди години на този ден и думата Турция не се споменаваше, а сега какви са тия мелодии...?”
Колежката бе наистина зяпнала, което го накара да се усети, че нещата са леко извън контрол.
Пъхна пак кабела в контакта, сериалът тръгна пак, а той започна да пише в материалната книга.
Колежката избърса сълзи, зазяпа пак в екрана, но този път се покри с каталог на Ейвън, за да може в удобен и нужен момент да покрие лицето си. Постепенно стаята се изпълни с други хора, които зяпаха същия сериал и цареше тягостна тишина, сякаш течеше пряко предаване от национален преврат.
А после пак започнаха рекламите и разговора за дъжда.




Смърт
Залагали ли сте някога на предчувствието си? А печелили ли сте?
Когато навън вали, учениците са ужасно трудни за контролиране. С много викове, заплахи, уговорки...караме по някакъв начин. И изведнъж получих смс. Не знам защо ме стресна така това съобщение, въпреки, че не в него нямаше нищо повече от Маркъс Донът като подател и и - мейла му. И останалата част от мейла бе маймунки, заради формата на писмото. Не знам защо, стреснах се.
Сетих се за Маркъс. Беше дошъл преди години в България, с един негов приятел, който тук се влюби и ожени и вероятно живее някъде около мен, а не мога да го видя въобще. На задната седалка в колата им имаше един огромен бюст на Димитров, който те бяха купили от някакъв антиквар. Пълни торби с медали, униформи, значки. Това бе отчасти бизнесът им, антиквари. Изкарахме няколко дни, като пиехе оригинален кубински ром, с вкус на зъбна амалгама. Много истории, много забавни моменти.
И после няколко смс-а и години мълчание. И сега усетих, че ...
Бях познал, в сух стил и на немски , писмото ме извести, че на 15 февруари Маркъс е починал в пътен инцидент..
И че преклонението ще бъде на 24 февруари, в църква в Хамбург. Прекъснах уап сесията, учениците отдавна бяха в междучасие. Излязох на двора, взех си едно кафе от барчето и отлях част от него на асфалта, пренаводнен от многото часове дъжд. Не вярвам, че Маркус ще го усети, но той май обичаше и кафе, както и водка, както и поп-фолк и едрогърди българки. Качих се на третия етаж, а той отдавна вече бе празен, учениците бяха избягали. Драснах един Х на дъската, в порив на някакво детинско беладжийство и се махнах. И ме чакаше един час шофиране в тъмното и във водата, придружен от Дейв Брубек.


И после се върнах у дома, опитах се да ям, опитах се да пия, налях си кафе.
Чакаха ме три дни, напълно празни и вероятно някъде далеч от Стара Загора. Усетих се като избягал затворник, който не знае какво да прави с неочаквано спечелената си свобода, затова се мъчи да се вплете в някаква нова форма на заетост.Вероятно ще се махна за няколко дни, за да върна забравеното умение да усещам. Или пък да избягам от дъжда. Чака ме път нанякъде.