В мен има гняв!

Лошите новини пътуват бързо. Баща убива децата си, брутално ги заколва, като при това изгаря и още 5 човека в семейната къща. Съвсем в духа на стандартната черна хроника, новината заля ефира, село Осиково стана известно на цяла България. Медиите не успяха да предадат преследването на убиеца, както американските им колеги някога направиха с ОДжей Симпсън. Нашият престъпник бе намерен в една изоставена къща в съседно село, без да окаже никаква съпротива. Преките репортажи и медийното отразяване се редуваха през час, като удачно се смесваха и с шарените реклами по безбройните канали.
Убити деца, но животът продължава, а ти си нямаш кафе Бразилия в пакетче! И вероятно и от перилни препарати се въздържаш напоследък, вземи си от рекламираните, не умирай неизпран.
И ако Манчо бе устроил кървава разправа и с полицаите, ако имаше поне 100 метра преследване, вечно гладните за кръв медийни хрътки щяха да продадат още часове рекламно време, още много часове.
Няколко дни след това вече никой не помни нещастникът и трагедията му. До поредното кърваво зверство, която ще дойде съвсем навреме, за да се експонира вниманието върху някоя нова абонаментна програма на мобилен оператор. Не ви ли се струва, че това се повтаря, че се е повтаряло много пъти, не ви ли се иска да се изкрещите, за да напуснете този кошмарен сън, за да не ви е всичко това пред очите!
В България има толкова много гняв, че ако се замислим, никога не бихме могли да си намерим мястото след това. Във всеки от нас има една тежка канализационна шахта, под която дебнат кошмарите, страховете, гневът му. Понякога те се разбесняват, ох, как се разбесняват. На цялата безизходност, на политиците, на съседите, на роднините, на себе си. Блъскат, удрят, капакът отскача, трополи. И понякога те успяват да го изместят и на белия свят се появяват те, най-страшните ни кошмари.
Гневът, с който не можем да се справим, вероятно се събира в нас още от рождението ни. И заедно с чубрицата, киселото мляко, народната музика и още няколко неща е вероятно вече част от националната ни идентичност, по която се разпознаваме по света сред другите хора.
Няма как да го подминем така лесно, заради ужасно стресовата обстановка, в която живеем.
Замисляли ли сте се, че отдавна България не е мястото, което познаваме от старите български филми.
Децата вече не играят до късно навън, защото ги изнасилват, често ненаказано. Хората не си ходят на гости, защото са отчуждени. Първи май отдавна не е празник на труда, а един ден, в който можем да починем, ако ни дадат. Кога за последен път сте отпускали някъде, кога за последен път сте пътували някъде с цел да си починете Кога за последен път сте споделяли някому проблемите си, като сте чували полезен съвет и сте усетили, че сте разтоварили няколко грамчета поне от тежкото бреме.
В началото на 2009, българинът за пореден път няма нито грам от спусканата отгоре свобода и нито парче от дефицитното щастие.
Живеем в еднотипни панелни клетки, работим работи, които не ни дават повече от преживяване, често от нас се иска все повече и повече, а началникът вече развява в ръката си заповедите за уволнение.
Не изпитваме удоволствие от работата си, у дома сме толкова изнервени, че не можем да говорим със семейството си, общуването с децата ни е заменено с шамари и преглед на бележника.
А те имат избора да отидат на другия ден на училище и да направят така, че след 10 години да се усетят още по-нещастни и още по-гневни от нас.
Понякога ни водят на банкети, като животни, събираме по 20 лева и гледаме да съберем максимално количество плюскане и пиене за тях, докато дисководещият / 3 лева на човек, събирани отделно/ се опитва да ни раздвижи с някоя песен на Веселин Маринов или Бони М. През няколко години ни карат като стадо да гласуваме за поредните неудачници, като ни оставят илюзията, че имаме правото да избираме. Вероятно и без нас биха се справили, но нали трябва и да поиграем малко на театро.
И докато постоянно се опитваме да погледнем навън, а вместо зеленото поле на мечтите ни, виждаме напуканата бетонна стена на съседния блок, вероятно в нас ще расте гневът ни.
Споменавайки мечтите ни, сещате ли се кога за последен път мечтахте? Не за да заемете мястото на шефа ви и да мачкате по същия начин, не да чукате секретарката му и да карате колата му, както и да харчите заплатата му. Лишени от литература, от хубави филми, от интересни хора, за много от жителите на страната ни мечта е да сложат на масата определено количество сирене, колбас и хляб и да се наядат, като изпият след това една двулитрова Ариана, която да притъпи възприятията.
И както напоследък стана ясно, сиренето е менте, колбасите са менте, хлябът е менте, затова единственията изход на потребителите бе да заложат на още малко бира, за да притъпят още повече възприятията. Сит и пиян народ, време е да спим, започва поредният сериал.
Замисляли ли сте се, че ужасно жалко и тъжно звучи съчетанието „българска мечта”, почти като птица с изгорени крила. За какво да си мечтаем, като всичко ни го дават на готово в магазините за един лев?
Толкова много и шарени неща, като всяко е по или около левче, искаш да мечтаеш ли...заповядай!
Оскотели и обезверени, без мечти, вяло посрещаме и поредните спасители, които ни обещават ИЗХОД.
Замисляли ли сте се колко изгоден бизнес е да обещаваш спасение някому в България. И докато треперим от задържаният ни гняв, докато не можем да го разредим никъде, някой ни подава ръка.
И ни обещава да ни поведе към спасението, затова затваряме очи и за пореден път се оказваме пак в калта, като само смътно се досещаме, че някой вероятно и е злоупотребил с доверието ни. Пак.
И вместо да се поучим, за да си спестим поредното унижение, към нас идват поредните нови водачи – генерали, енергийни бизнесмени, политически вихрогони от предни избори. Всеки от тях се мъчи да ни продаде себе си, маскирайки се под брендовете „щастие” и „спокойствие”, като в края ще ни остави пак да треперим от гняв, обезверени и нещастни. И в нас има наистина гняв, не го ли разбирате?
И когато най-накрая от дълбините на тъмното в нас изскочи мътната и зловеща сила на гнева ни, когато вече няма как да го спрем, когато тежката плоча е трайно изместена, тогава настъпва кошмарът на дните ни, който медиите описват като „ужас”, но извън кадър охотно признават, че е вече ежедневие.
Манчо убива децата си, защото бил задлъжнял и нямало как да си връща парите. Група тийнейджъри убиват човек на улицата. Някой започва да стреля по неправилно паркирала кола пред дома му.
Едно момче разфасова друго, защото иска да стане хирург. Деца избождат очите на бездомно коте, защото искат да видят как функционира всичко. Когато ни писне от всичко, когато няма накъде да избягаме, когато няма как да притиснем с ръка тежката метална плоча, ние изригваме и е плашеща нашата унищожителност, често насочена и срещу самите нас. Когато в Гърция се гневят, те излизат на улицата, като искат да променят това, което ги мъчи. Така правят и в другите страни.
По национален тертип, ние стискаме зъби, стискаме, докато потече кръв от венците ни, защото все си казваме, че ще ни се размине. А когато е прекалено късно, тогава кръвта обагря лицата ни и не знаем какво да направим, освен да убием или да нараним някого, като наивно се надяваме, че така ще предадем гнева си на някого. И вероятно после съжаляваме, но е вече малко късно.
После си ставаме пак същите малки и сиви панелни мишки, които за пореден път започват да събират гнева си, за да изригнат някога някъде и да бъдат...известни за малко.
И мен ме е яд, наистина ме е яд. Имам гняв, натрупан от години. От проваления ми живот, за безбройните лъжи, които чух и все още чувам след 36 години „в родината”, за 14 часовия ми работен ден, за капещата ми социалистическа дограма, за липсата на бъдеще, въпреки, че дори и в най-смелите си мечти не си обещавам още 36 години живот.Засега успявам да поддържам равновесието, но някъде под капака се блъскат и бунтуват и моите кошмари. Вероятно днес няма да убия някого или дори да го набия. Ще се опитам да пусна водата в тоалетната, смело и решително, с рязко движение, както иначе бих протестирал срещу това, което ме мъчи. Вероятно само ще счупя сифона, направен от евтина пластмаса. И после ще го лепя с лепило, за да осмисля и още една вечер у дома.
Просто балканска терапия за усвояване и успокояване на гнева.