Из живота на един панелен блок /или как се покриваха плочите.../

В условията на сурова криза, когато всеки лев се равнява на два /или за колкото успеете да му вземете насреща/, Бай Миньо имаше очевидната нужда от пари за животоспасяващите кутия цигари и два литра евтина бира. Пенсията не стигаше до него, защото всеки път жена му я взимаше и го оставяше без нито един лев. Той бе принуден да се мъчи и да лъже, че жена му е болна и за нея са отишли всички пари, за да може да измъкне някоя цигара или глътка бира. Но и този номер не минаваше вече.
Една дълга вечер, когато цигари нямаше, бирата бе просто капки по дъното на отдавна изпито шише, а жена му фучеше бясна и тръшкаше врати, бай Миньо реши да промени живота си. Защо да не бъде хитър или поне практичен, милиони се крадяха, а той с неговите честни ръце не беше откраднал нито един лев през целия си живот. Тактично подмина казуса дали кражбата на материали беше кражба на пари, все пак той си беше просто услужвал, какво да прави, че бяха трудни години. Всяка тухла, всяка торба цимент, всяка плочка от обектите бяха заплатени с честна и качествена работа на бригадир. Но сега бяха други години и беше време за нови нагласи и за нов метод на работа. И така, напред!
На другата сутрин всички отбелязаха, че бай Миньо е станал рано, избръснат и с изпросена цигара в уста се е прехвърлил през прозорците на стълбището и мете площадката над входа. Изхвърлил две три кофи боклуци, той внимателно премете до чист панел пода и зачака своя ред. Следващите дни той прехвърли през прозорците на стълбището всичките пенсионери от входа, за да им покаже, че от дъждовете панелната плоскост е на път да се разпадне. Много убедително пъхаше пръст в една от дупките и казваше, че и той може да падне през нея, ако е малко по-голяма. Никой не се учудваше на това, но никой не се запитваше и защо му е на Миньо да пада през дупки, след като е на такива години и вече не му е присъщо на възрастта да се катери по стените на блоковете.
И не мина време, когато на входа се появи обява за насрочено събрание на живущите. Написано с красив и старателен детски почерк, в него се обясняваше за „неотложен и срочен ремонт на дефект”, който заплашва целостта на блоковата конструкция и ще е от общо благо. Под текста имаше часовник, на който старателната му внучка беше нарисувала с цветни моливи „18.30”, за да представи нагледно координатите на съвещанието.
На него присъстваха много хора, той сам ги викаше по апартаментите и ги молеше да дойдат на първия етаж. Събранието бе в една и то важна точка, старият бригадир искаше да ремонтира площадката безвъзмездно, като му се покрият само разходите за материали.
По-старите пенсионери цъкаха и очертаваха с бастуните си дупката, която бяха видели поне по два пъти предната седмица. Младите просто зяпаха в апатия, но никой не можа да обори железният въпрос на бай Миньо:
„ А нима искате да ви капе на главите цяла зима?”.
Бяха събрани по 5 лева от апартамент и с договорката, че това са парите за материали и няма да вземе нито лев за работата си, бившия бригадир събра парите в джоба си. Хорското стадо се прибра по домовете, беше тихо и в неговия апартамент. Жена му наистина я нямаше, това беше част от плана му.
С първите слънчеви есенни лъчи на новия ден, докато още съседите му отиваха на работа, пред блока се показа и майстора. Облечен в работно облекло, той старателно премери още един път площадката над входа. Внимателно записа всяка цифра, плюнчи си молива и писа, смята, изчислява...
Дълго смята в едно тефтерче, пак мери и оразмерява. Съседка слезе и му донесе кафе и закуска. Явно беше, че го наблюдаваха всички свободни очи в момента. Дори и турските сериали явно бяха загубили постоянната си аудитория, всички зяпаха бай Миньо и неговия тефтер. До него на скамейката сядаха приятелите му, опитваха се да разчетат цифрите, да проникнат в плановете му. А после си шушнеха тайно „Миньо е сила, да знаеш...”. А той се правеше, че не чува и гордо вдигаше глава. И пак смяташе ли, смяташе! А след това опъна няколко метра канап, за да не минава никой през прозореца и да не се качва на площадката, за да не промени сметките и изчезна. Дядовците на скамейките се разшумяха, вероятно сега техният приятел спореше за цената на строителните материали в някой склад, в който все още го помнеха като бригадир. Или пък вече му товареха материалите на ...на какво, наистина?
Той нямаше кола, а никой не бе предвидил как ще мъкне тежките материали...
Тъкмо тази мисъл да смути техните олисели глави, когато по улицата се подаде Миньо.
Подозрителна торба с очертания на двулитрова бира, пакет цигари, парче салам и половин хляб бе на път да се скрие зад гърба му в неумел опит за конспиративност, след което той се отказа да крие каквото и да е, седна, отчупи хляб, със зъби отлюспи салама, захапа и отпи от бирата.
След като хапна, запуши цигара и разказа, че благодарение на неговия авторитет са му направили страхотна отстъпка и е спестил 7 лева и си е купил да хапне нещо. Олиселите глави го сметнаха за разумна постъпка и одобрително закимаха. Никой не събираше кураж да попита за плановете.
На другия ден пред входа се появиха кофа, въже, инструменти и от мазето си бай Миньо измъкна няколко чувалчета цимент. Нарочно го направи много рано сутринта, за да пресече излишни въпроси, като ги курдиса на видно място, за да ги видят всички излизащи за работа. Към 10, след като слънцето беше вече достатъчно топло и нямаше никой наоколо, бившия бригадир деликатно открадна 2 кофи пясък от близкия детски пясъчник, започна да бърка нещо в една по-голяма кофа. Качи някаква дъска на площадката, започна да излива цимента и да заравнява с дъската. Правеше го бавно, като след всяка кофа качена и излята слизаше долу и пушеше и пийваше от едно ново шише с бира. Привечер бе покрил половината площадка с цимент и повика всички да видят работата му. А на другия ден започна работа чак към обяд. Злите езици твърдяха, че снощи се е напил жестоко пред блока, докато поливал работата си на „обекта”. Същите твърдяха, че в магазина са му изтрили дълговете,но и вече има направени нови и че се е похвалил навсякъде, че работи на голям обект и са му дали предварително парите.
В един малък български блок не можеш да скриеш много неща.За два часа бай Миньо дозаля останалата част от площадката, кисело и по махмурлийската пушеше пак цигари и заравяше директно фасовете във влажния цимент. А този пуст стар цимент, краден преди години, не се втвърдяваше и не се втвърдяваше.
Привечер извика домоуправителя да предаде площадката, скара се на играещите пред блока деца за да не се качват и да развалят направеното и си отиде да почива.
А на другата сутрин заваля дъжд. Вместо да си остане на мястото, редкият цимент просто си изтече с първите по-сериозни вади, които заляха площадката. С такси си дойде и жената на бай Миньо, която много дълго време крещя и удря врати у тях. А след края на дъжда, съвсем истински и неподправено старият бригадир седна на скамейката и се разрева. Дали заради похабения материал, дали заради жестоката природа, дали заради унижението, че жена му взе скритите и спестени 35 лева и ги върна на домоуправителя. Около него се насъбраха олиселите глави, изметоха изпадалия строителен материал и купиха още бира и наляха и на хълцащия Миньо. С неравномерни глътки той изпи голяма чаша и изпсува времето. А после заваля отново дъжд и през изронените дупки в бетона наистина започна да капе върху главите на влизащите във входа.
Бай Миньо и пенсионерите се скриха в беседката и той се закле пред тях,че ще опита пак. Ей така, само за работата да не му плащат, но материалите няма как. Приятелите му обещаха да помагат.
Широки български души...кап...кап...кап...