Коледа

Няма нищо по-тъжно от Коледа.
Не знам защо се сетих за нещо, което май не съм пускал тук.
Сигурно е от шишето пелин, което изпих ей така, докато слушах как печката топли стаята с равномерно въртене на вентилатора.
Опитах се да и позвъня. Исках да и честитя “осми март”. Телефонът и не отговаряше. Всъщност, нали не искам много от жената, в която съм влюбен до полуда. Не мога да кажа как се случи. От месеци не мога да живея без да чуя гласа и. И когато се събудих днес, това пак ми беше в главата.
Дали е добре? Защо не ми звъни никога? Кога ще я видя пак? И дали това ще стане някога? И защо се мъча с тъпи въпроси, след като те всички имат един ясен отрицателен отговор. Кристално ясен за мен, но не можех да го възприема.
Все още. Пътувах в рейса и в ума си редях какво да и напиша като смс. Отказах се, тя не отговаря никога на моите съобщения. И никога не ми вдига телефона, дори когато аз звъня. Постоянно. През пет минути. Всяка спирка, пъшкането на вратите, тълпата от хора, смачканите жени, получили букети още от ранна утрин.
Носят ги, точно като щитове. Пред реалността на работния ден.
Точно както аз стискам сега телефона си, с надеждата да прозвъни тя. В отговор на няколкото прозвънявания, останали без никакъв отговор. И с другата ръка се държа и за да не падна в навалицата. Мразя ги тези дни. Във въздуха наоколо цари някакво очакване, на което не мога да отговоря. Защото не знам какво да очаквам, освен познатото трептене на апаратчето и гласът и. Нищо друго. Стана ми лошо, а ме чакаше цял ден работа.С ръка в джоба влязох в училището.
Онова люлеене, което разбърква мислите ми и ме прави тъжен и привидно спокоен.
А вътре мислите ми се гонят, но това не значи нищо. Нищо не значи за нея, а защо пък да има значение за някой друг...
През прозореца на коридора се виждаха как идват колежките, като далечни цветни мравки. С наближаването си те се оформяха като отделни познати тела. Ние мъжете седяхме смирено, докато те трупаха на голямата маса онова, с което искаха да ни почерпят.
Домашни баници, парчета от пица, кутия с бонбони, саморъчно направено вино или ракия в захабени пластмасови шишета – всичко това се подреждаше или разливаше. Ужасно мразя консумацията в пластмасови чинии или чаши, те ми внушават някаква гадна преходност, а при нас по ъгълчетата често се крият и спомени от предните им употреби. Трупането завърши с грандиозният “Хляб от 1 килограм за 70 стотинки” , който колежка донесе, за да “мажем”.Опакован в найлон, с шарен етикет и внушителни размери, той седеше на масата и внушаваше респект.
Гледах го, за да не поглежам бавно пълнещата се маса. Повръщаше ми се от всичко.
Часове този ден сякаш нямаше, всичко беше една каша от букети и сладки слова. Опитах се като оратор астматик да продумам нещо на учениците, не се получи, махнах с ръка и се отказах. Долу още постилаха маси и разливаха питиетата.
Така блуждаех из сградата, търсейки нещо. С ръка в джоба, по коридорите, разминавайки се с тичащи ученици. От някъде шумеше силна музика.
Нужно ми беше малко усамотение. На двора нямаше никой, беше сухо и седнах на бордюра. Не усетих студенината на камъка, просто се отпуснах и се загледах в небето. Започнах пак да набирам номера. В главата ми бяха думите, като готови за пощата пакети, адресирани и опаковани, чакаха само да бъдат приети.
Но от другата страна никой не вдигаше. С номера няма връзка. Няма...
Първите пъти, когато това ми се случи, си мислех, че и е паднала батерията.
След това започнах да се притеснявам, да не и е лошо нещо, да не би да има проблем или.... Не знам защо, но никога не успях да мина през озлоблението, че тя просто не иска да ми вдигне телефона. И да я намразя, за да я забравя. Не го вярвам.
Към 12 часа пак влязох в учителската стая. Омръзна ми да чакам някой да се появи и да карам час с него. Училището беше напълно празно.
С влизането ми, в очите ми се наби кофата с цветя. Директорът дежурно целуваше всяка колежка, комплимент и цвете. Дали не е подходящо да им иска и подписи?
Винаги съм усещал адското неудобство от това как да поздравя на точното място и на точното време, по най-точния начин. И то не кой друг, а колегите ми.
Просто се обърнах, изкривих уста в усмивка и пожелах нещо, което можеше и да се чуе като “Весел празник на всички!” При желание да бъде чуто.
Седях на края на дивана и с очи следях единствената колежка, която намирах за привлекателна. Седеше румена и засрамена сред компанията от лели, която мажеше, поливаше, плюскаше и дъхаше от букетите с цинично разширени ноздри. Мълчах. Красивата колежка изведнъж скочи, извади от торбата си шише пепси и започна да разлива по пластмасовите чаши. Гледката от приятно стегнатия и задник ме успокои малко. Събрах кураж и извадих кофичката си с мляко и 2 моркова.
Това доведе до кратка тишина, след което изригна буря от коментари и въпроси.
Усетих се като таралежчето от онази така стара и жестока приказка “Слънчова сватба”. Което поканено на банкета яде камъни и така всички го намразват.
Колежката почервеня и се курдиса на другата страна на стаята, вторачена в моркова, изчезващ под зъбите ми. Пиех млякото, сърбах всяка капка и мълчах.
Вторият морков, който подхванах след млякото, доведе и до допълнителна вълна коментари. Не ги слушах, бавно на всичко отговарях унесено и задължително положително. Главата ми беше другаде. Усетих как колежките помолиха един колега да им пусне музика, като той скочи чевръсто и пусна радиото.
Течеше поздравителен концерт. Скоро радиото беше спряно и тръгна училищният касетофон, зареден със стара естрада. Седях настрани от всичко, чакайки да прозвъни апарата ми. Поглеждах го през няколко минутки, за да съм сигурен, че нямам пропуснати повиквания. Звънях отново, но не ми отговаряха.
От време на време ми се пречкаха разни жени, желаещи да бъдат поздравени.
Съвсем замислен в нещо си, поздравявах машинално и със сухо “Честито!”.
Опитах се да разнообразя и сбърках, поздравявайки колежка за “Първи март”.
“Ааа, той Тончев седнал до ракията и ние като не го виждаме...” се надигна като блага и добродушна вълна сред хората наоколо. Това ги успокои и темата вече не бях аз и моята странна диета. Вече нищо човешко не ми беше чуждо.
Съвсем потънах в моя си свят, където вероятно някъде нещо ставаше, когато чух в просъница нещо за себе си....
Отворих очи, всички ме гледаха въпросително, една колежка седеше надвесена над мен с празна чаша. Тя искала да и налея пепси, от отвореното шише пред мен.
А аз съм я гледал като празно пространство, тя заключила, че “явно колегата не вижда дама пред себе си”. На което аз съм отговорил явно “Наздраве!”.
Две други скочиха да и налеят, а аз си тръгнах, влачейки маскировъчната си раница из огромното море от кал. Смрачаваше се. Бях сам в тъмното, дори и кучетата от циганските къщи не лаеха по мен. В рейса бях сам, сред седящите мъже с букети в ръце. Може би трябваше и аз да си взема букет, от треперещата от студа бабка, която продаваше градински цветя в кофа право на спирката.
Не, че ще мога да го дам на някого. Но за маскировка, за да не изглеждам различен от усмихнатите мъже с красиви цветя в ръцете. Беше вече късно и нямаше смисъл, затова вървях направо в тъмното на главната улица и се радвах на това, че никой не ме спира за нищо. Не срещам и познати, на които да обясня /без дори и да ме питат/, че си отивам у дома сам, че ТЯ не ми вдига телефона.
Стаята ми ме посрещна с обичайната вечерна самота, която можеха да внушат хилядите ми плочи и книги, наблъскани на лавиците по стените.
И тишината, която се лееше от прозореца, гледащ към тъмните дървета.
Завих се, изгасих лампата и опитах отново да звънна...
Набирах треперейки... 3...3...3...3...3...3. Надявах се тайно, че мрежата ще е претоварена и ще ми даде заето, още при първите няколко цифри.
В тъмнината на стаята обаче ясно прозвуча любезния глас на операторката...
-“Абонат с такъв номер не съществува.”
Изтрих outgoing calls на телефона ми, заедно със стотиците набирания на 333333 през няколко минути. Време беше да си призная, че такъв номер не съществува.
Нямаше вече нужда да имитирам “не-самота” пред никого. Ако утрото дойдеше, пак щеше да ме е срам от самия себе си. Затворих бързо очи, за да се събудя някога някъде.


Някакви стари глупави спомени.