Разбираш ли ме, дори и сега?

По никое време се сещам да потърся чорапите си. Първи сигнал, че искам да си ходя. Дрехите ни са пръснати из цялата стая на огромния, прашен и разхвърлян апартамент, който явно не е бил обитаван с години. Измъквам се от леглото и бавно и без да пускам лампата намирам дънките си, тениската се крие някъде на масата, но чорапите ги няма. Съвсем тихо, тръгвам бос из апартамента. Бърз душ, а после праха по паркета гъделичка стъпалата ми. Влизам в кухнята, където бавно източвам водата от чешмата, за да си налея малко и да седна на дивана, който изпъшка. Ако бе светло, вероятно би се вдигнал облак прах. Единственото осветление в кухнята бе огромната реклама, която светеше точно под прозореца. Страхотна тишина и капките дъжд, които биеха по прозореца. Понякога минават  коли, чува се далечен смях и викове. 

Нямаше какво да му се чудим, една почти нормална лятна вечер, в която се случва какво ли не, стига да имаш очи да го видиш или кураж да го изпиташ. Начало на сезона, в който се случват чудеса, но никой няма и желание да им обърне внимание,  защото жегата замазва всичко.

Опитвам се да наредя всеки от отделните детайли, за сглобя огромен пъзел. Вероятно там има място оня луд, със виолетово яке и с пръчка, която размахва като жезъл, който тъкмо днес реши да кълне колите и с бързи шамански движения да прокълне и моята и мен, тъкмо когато го отминавах.

Там са и опитите ми да снимам бездомници с новата ми камера, от която те се крият, защото ме подозират в план, целящ да промени статуса им в някаква по-лоша насока. Да не забравям и тъмните улици, които обикалям с колата, без да бързам за никъде, като ясно знам и че не отивам никъде.

Жегата, която влудява хорат и ги кара да имитират че работят и че живеят. Затишието, подозрително вероятно причинено от идващото Световно първенство, което ще изпълни ушите ни с рев от стадионите, от който ще се крия като диво животно, хванато в капан. И вероятно вечери като тази, в която след покана за пица и бира се оказах гостенин в огромен и празен апартамент, обитаван от жена , която вероятно  също се усещаше на гости, нищо, че там бе израстнала и до преди малко бяхме спали заедно на леглото в стаята, която тя наричаше все още „детска”, с плакатите по стените, лепени в средата на 90те и все още здраво закрепени за стените, макар самата хартия да бе пожълтяла и прашна. Неща, които могат да ти се случат само през лятото и никога по друго време.

Налях си втора чаша с вода, вероятно нямаше да е лошо и да се изтегна на дивана, чух шум, тя бе станала и се къпеше.

Не помня как се бяхме запознали преди много години, не помня кой каза първи онези думи, които в сегашните ми уши са често предпоставка за сигурен секс, а тогава ме караха да пламтя като божур от радост и възбуда, че съм обичан, че точно аз и точно тогава. Минаха няколко месеца, а после тя изчезна. Ей така, разтвори се в нищото, без да обяснява и без да предупреждава. Тогава осъзнах, че странно как, не сме успели да си създадем общи познати, които да разпитам за нея. Няколко дни подежурих пред апартамента, в който знаех, че живее, а след това случайно чух, че е заминала за чужбина. А преди няколко месеца съвсем случайно получих писмо, а после второ и трето и така...

Да пием една вода за Гугъл, който твори чудеса, дори и за изгубените бивши гаджета.

Дори и не питах защо бе изчезнала тогава, макар, че дълго време се обвинявах във въображаеми престъпления спрямо нея и какво ли още не. Но просто времето бе минало и излекувало това, което после пак щеше да разболее.

По тениска и бикини тя вече бе до мен на дивана, мълчахме, загледани в рекламата отвън. Бавно галех коремчето и, бавно и нежно, мълчахме и май нямаше нужда от думи.

Думите бяха преди това, когато успяхме да изядем по една пица с бира, на случайно намерена маса в престижна пицария. А след това, на изчистената маса, пред кафе за всеки и цигара, която се появи в леко треперещите и пръсти, тя извади албумче със снимки и се подготви да ми разказва.

Много важен момент , защото в албумчето често се крият години живот, всички постижения, шарено разнообразие от деца в паркове, места, където сме били, гаджета, които могат и да не си спомнят вече за нас, съпрузи и съпруги, първи квартири, весели моменти на масата и с приятели...

Нейното албумче беше доста тънко,в началото се появяваха доста снимки с някакъв мъж, който тя представи като бившия си съпруг. После се появиха и двете и деца, а после развод, а после снимките започнаха да говорят сами за себе си. Пейзажи, порастнали деца на колела и пред компютър, няколко други мъже и няколко снимки на градинката и, в която растяха типичните за Холандия лалета...

Дори и не ми обясняваше, снимките говореха сами за себе си. А после ми предложи да отидем заедно у тях, защото била сама и малко я било страх, не можела да свикне. Родителите и бяха отдавна починали и семейното жилище стояло празно. Тя си бе изчистила коридор до банята, детската и кухнята, а другите две стаи стояха празни, пълни със спомени. Вероятно дори и не ги бе отворила.

Още на стълбището се облегна на мен, извини се, че бирата я е хванала. А  само след минути, съвсем трезно и със затворени очи лежеше под мен и ми шепнеше, че не иска да свършва тази вечер, че ...

Бях се замислил, бях спрял да я галя по коремчето, унесен в мисли и в сменящата се реклама отвън.

Тя се обърна към мен, прегърна ме и прошепна в ушите ми.

-Не издържам, ще полудея, разбираш ли? Ти винаги си ме разбирал, но разбираш ли ме и сега?

Заваля все по-силно, тя се впи в мен, ръцете и правеха това, което тялото ми искаше. Вече дишаше тежко, а в ушите ми шепнеше само един въпрос. Дори и да не я разбирах,  отдавах го на началото на лятото, което ни беше бръкнало в здравето и в душите и просто не задавах повече въпроси.

На пуснати лампи, жилището изглеждаше много прашно и разхвърляно. По коридора си личаха моите и нейните боси стъпки, отпечатани в праха. Вече бях намерил чорапите си, времето пак течеше, а тя опаковаше куфарите си, защото заминаваше с ранен рейс за София, за може да хване полета си.

По улиците нямаше никой, но пред автогарата стоеше оня луд с виолетовото яке и като могъщ магьосник дирижираше с дървената си пръчка. Неколцината пътуващи ни загледаха любопитно, а после в последните няколко минути тя реши да ми разкаже за кризата и за отражението и на бизнеса на сегашното и гадже. От моя страна аз и приказвах глупости за работата си, съвсем в единодушно решение никога повече да не си кажем нищо сериозно, поне до идването на автобуса. А само след минути той вече пътуваше за София, побрал нея  и куфарите и. Дланта ми още усещаше дръжката на тежкия и куфар, топлината на коремчето и, а дъждът валеше. Пред гарата вече нямаше никой, бе прекалено късно. В колата си пуснах музика, запалих и внимателно поех към дома.

Howlin’ Wolf стенеше от колоните, колата вървеше, светофарите мигаха жълто. Музиката е сърцето на една кола, някога каза Павел Попандов.  Дали ще успея да намеря и моето сърце, в това една започващо лято.  В далечината зад мен бездомникът с виолетовото яке вероятно правеше пак някъде магическите си жестове, щеше ми се да науча какво означаваха те. Разбираш ли ме, дори и сега ?