Има толкова причини да харесвам бърбъна. Скъп, престижен е,
напълнен със социо-културни наслагвания,
което кара продавачките да ме гледат с интерес, а продавачите да
изпитват завист, сякаш шишето от витрината да е било винаги тяхно, а сега съм
им го отнел. Но никой не може да познае, че го харесвам и заради формата.
Четвъртито шише, което пасва така добре на черния ми балтон и на джоба ми, в
което влиза и просто пускам капачето отгоре. Голямото черно палто се изкривява
в една посока, но това не ми пречи. Мразя шумоляшите найлонови торбички. Не
искам да замърсявам природата, а и те до някаква степен принизяват шишето с
този любим алкохол. Да си призная, не пия, не пия често.
Обичам да балансирам балтона си, детска игра, просто пъхам
ръка в другия си джоб и палтото е пак право.
Много обичам и специалния си ритуал в магазина. Както се
получи и днес. Влизам ухилен, лъхам на скъп парфюм. Моля за съдействие. Днес момичето зад щанда бе
наистина поласкано, че я молят да избере нещо хубаво за хубав повод. Избрах най-скъпата
четвъртита бутилка, платих с едри банкноти и бях страховито усмихнат. Попитаха
ме дали искам торбичка, отказах, изчаках да изляза от магазина и просто набутах
шишето в джоба. Вероятно дълго ще ме коментират, защото ще усещат, че са
сторили някому добро и ще предусещат, че тази бутилка ще донесе много
настроение на моето тържество.
Нека така да се развие историята в тяхната глава, нека да
бъде така...
Внимателно оставям бутилката на седалката до мен. Балтонът
отива на задната седалка, внимателно сгънат. Колата е достатъчно голяма, но
това не ми пречи и да подредя всичко вътре.
Очертава се дълга вечер, ще ми трябва и повече място.
В тези януарски нощи, когато температурите са под нулата,
пътуването из града е повече от приятно, ако климатикът работи, а радиото свири
тихо. Няма и хора. Всеки си спи у дома, преял със зеле и свинско, така типично
за този малък провинциален град, в който съм дошъл за една вечер.
Понякога се случва да въртя с часове и да си отида, но сега
сякаш имам късмет. В мъглата виждам женски силует, който едва ли чака рейс,
предизвикателно изпънат в къса пола и кожухче.
Вероятно ще е тя, нали? Не знам никога докато фаровете не я
осветят. Приближавам бавно, примигвам с фаровете и и давам знак да приближи. В
прозореца виждам лицето на около 25 годишна жена, доста зле гримирана, с дълга
черна коса. Да рискувам или да я отмина? Вероятно ще рискувам, още повече че тя
вече е в колата, влезе и просто седна. С нея влезе много януарски вятър, малко
сняг и леката миризма на евтин парфюм, която се носеше от кожухчето. Ще
рискувам...
-
„Знаеш ли, такава дълга вечер, не ми се спеше, тръгнах
с приятелката ми, а се скарахме. Тя си замина, а аз останах във вашия град. Не
го познавам, ще ме разведеш ли...”
Жената просто зяпна. Винаги съм
разчитал на ефекта на тези думи, които са така различни от това, което очакват
да чуят. А след това е винаги различно. Новата ми позната постоя зяпнала
няколко секунди, изкашля се и с очакван провинциален акцент обясни, че няма
проблем, а градчето нямало много интересни места за гледане, особено вечер, още
повече в такъв студ. Заведенията вече не работели, а за паметници не се сещала.
Но можела да ми прави компания, това и било работата.
Неочаквано деликатно изказване,
което не може да не ме спечели. Паля и питам къде да карам, а тя ме упътва към едно по-закътано място в парка,
където можело да позяпаме снега и да си говорим.
Пипам ръката и, ледена. Поставям
я на решетките на парното и минавам на четвърта.
Летим из улиците на градчето,
които са покрити със сняг. И толкова празни.
-
„Не си ли на хотел? „
-
„Тишината в стаята ме плаши.”
Когато вижда шишето с бърбън,
очите и светват. Вадя пластмасови чашки, наливам.
На задната седалка е много
по-удобно, а пред нас стъклото е като телевизор. Картината бавно изчезва,
покрита от тънък слой снежинки, който става все по-дебел.
Пия почти без да гълтам, а тя на
малки глътки, вкусно и е. Наливам пак, а тя пие все по-смело. Топло е, тъмно е,
а тя добива смелост. Какво ли е да си се молила за поне някой дъртак да мине,
изпуснал последния рейс за селото си, а сега да си на топло. Да те черпят
питие, което струва колкото парите ти за една вечер, изкарани с цената на
унижения и студуване. Обичам този момент. Той не е нищо в сравнение със следващия,
но нека да не избързваме.
В очите и вече плуваше мъгла, а
аз все по- внимателно дозирах моите
чашки, а смело наливах в нейната. Погалих я по косата, по главата. Тя изтръпна.
Кога ли за последно я бяха галили?
Сигурно отдавна, защото мъглата в
очите и се сгъсти и тя просто хлътна в мен. В колата бе доста тъмно, а тя
търсеше забрава. Дали щеше да се влюби в мен? Дали някога и се е случвало с
клиент? Пръстите и разкопчават панталоните ми, усещам дъха и. А аз не правя
друго, освен да я милвам по темето, да разрошвам косата и. Шишето е вече
празно, а тя е толкова пияна, че се сгушила в мен и говори, говори. Дори и не я
чувам за какво, толкова несвързано е.
Мисля, че вече е време. Не съм сигурен, че разбира защо
искам да се разходим из парка, промърморва пияно и леко озадачено, че навън е
зверски студ. След малко вече вървим из тъмните пътеки, като снегът затрупва
следите ни. Просеката е толкова тясна, че тя върви пред мен, а аз зад нея, като
ръцете ми в ръкавици стискат празното шише. Чудите се защо ли?
От първия удар тя не падна, а се
обърна учудена. Не знам как толкова бързо мъглата в очите и бе станала на
сълза, която не успя да падне, защото последва втори удар и тя се стовари на
земята цялата в кръв. Очите и все още ме гледаха учудено и безизразно, а снегът
бавно покриваше тялото и и следите ни. Изхвърлих кървавото шише в близко кошче.
Винаги така правех, немарливите общински служби за почистване никога не почистваха навреме, а и полицията не
предполагаше, че оръжието на престъплението може да е на няколко метра от
тялото.
Вече бях на десетки километри от
градчето, когато забелязах чантата и на задната седалка.
Дори и не погледнах съдържанието
и я изхвърлих в една крайпътна преспа. Снегът прикриваше всичко, дори и лудата
ми любов към бърбъна, винаги в четвъртито шише, което мога да пъхна в джоба на
балтона си и да се правя, че ми няма нищо, балансирайки с другата ръка.
Няма коментари:
Публикуване на коментар