Огледах се и пак
погледнах ръцете си. Бяха сини, посинели.
Не знаех какво да
отговоря на ученика, който с ужас в очите ме попита дали не ми е лошо...
Не знаех и какво става,
сърцето ми. От няколко дни прещракваше, съчетано с постоянното недоспиване и 14
часов работен ден. Погледнах ги пак. Сини.
Седнах сам в учителската
стая, налях си вода, облегнах се на перваза. Стана ми лошо и едно такова,
черно, в душата и в ума.
Изпотих се от парното,
което беше надуто до дупка. Отворих прозореца, за да ме лъха вятъра.
Помислих си, че ще умра.
Сърцето ми.
От няколко месеца не съм
си почивал, постоянно съм в движение.
Пред очите ми минаха
всички сутрини, които ставам в 6, за да съм в 7 в рейса.
Откраднатите минути от
някой час, които бързам преди всички да се паркирам на дивана, за да мога да се
облегна на секцията и почти аутистки да се самопогълна в якето си, за да поспя
за 10 минутки, колкото ми е писано в програмата, докато около мен кръжат
колежки и пак говорят за наболели проблеми.
И после бягство в калта,
за да стигна до дома, 30 минути сън, после пак работа. Тичам с рейса, вечно
закъснял, за да съм там, на бюрото и да ги посрещна с усмивка.
Намразих тези курсове,
безкрайните вечери, в които бавно повтаряме граматичните догми, за да си взема
левчетата в края. И после да остана сам, за да заключа, за да се върна с
последния рейс у дома, където отново ме чака тъмата, която дори и с музика не
мога да разпръсна.
Болеше ме сърцето, дори и
с това, че не мога вече да изпитам удоволствие от слушането на музика, просто
защото нямам време, както и за четене нямам време.
Нямам време дори и за
секс, нито и желание. Няма и с кого.
Усетих се жалък и
нещастен. Ръцете ми синееха.
Мисля, че станах от
стола, налях си вода, пих, погледнах се в огледалото, бях бледен и определено
не ми беше добре. Замислих се, че не помня кога им посиняват ръцете на хората,
това беше ли признак за кръвно или натравяне ?
Мигновено обвиних THERMO CUTS, термогенната комбинация, с която се поддържах жив,
вместо да пия кафе.
Но ми беше и странно
безразлично, само се молех, дано не умра в училището.
Мислех си, че ако мога да
се добера до дома си, вероятно ще пиша в гугъл “посиняване, ръце” и вероятно ще
ми излезе най-страшната прогноза, писана от някой форумен капацитет.
Но не исках да умра в
училище. Не че ми пукаше ,но сърцето ми биеше лудо, притесних се.
Казах си, че може и да е
от литъра кафе, с който си пожелах успешен ден, от липсата на закуска, от
всичко.
Не ми беше мило за живота
ми, никак. Но не исках, не исках това да става в училище, при това в учителската
стая, просмукана с миризма на хартия и на безсмислени разговори.
Усещах се зле, но мисля,
че тогава не осъзнавах, че реално мога да умра.
Ръцете ми изглеждаха
почти черни, виеше ми се свят.
Мисля, че щях да
колабирам. И ръцете почваха да изтръпват.
Това ми беше късмета от
житейското тото...
Тото. Тото.
Нещо ми се въртеше в
главата. Кой е Тото? Защо Тото?
Тото е едно коте, което
си играе с хартията на кройките при шивача ми, стар фен на Блек Сабат.
Едва вчера си купих от
него жестоки дънки, сини, с бял конец, първо обличане днес.
Вчера ги мерих, като той
слушаше първия Сабат и наистина се изкефих на музиката, която се носеше из
ателието.
Тото. Тото. Тото.
Крещях го наум, през
болката от сърцето и главоболието, които...
Срам ме е да си кажа.
Изчезнаха на момента, щом се сетих за нещо.
Станах, влязох в
тоалетната, полях си ръцете с веро и измих синката, която се беше наслоила от
новите ми дънки.
Тъпо. Тъпо. Тъпо.
Тъпо копеле си ти,
Тончев.
Това си казвах, когато
пътувах с рейса към дома.
Днес е поредния първи ден
от остатъка на живота ми.
Странно усещане.
Няма коментари:
Публикуване на коментар