Летните вечери преди много години

Седя си тази вечер и внезапно се сетих за летните вечери на моето детство. Представете си, началото на 80-те години. Сигурно няма как да си ги представите, ако не сте ги преживели, бай дъ вей. :)
Един голям селски двор с десетки кошери. Вечер дядо ми почти не пускаше осветление, защото пчелите нападаха светещите прозорци и умираха от удара в стъклата. И така, всяка вечер около 7 той палеше две газени лампи пред прозореца и на тази светлина вечеряхме, слушахме радио или просто стояхме отвън и гледахме залеза и си говорехме.
В интерес на истината, залезите извън града са винаги интересни и красиви, с много цветове.
Тогава всеки залез бе особено интересен, различен и впечатляващ, за едно десетина годишно дете. Хапвахме по нещо, задължително слушахме новините и после волна програма, някъде по още топлите от слънцето плочки или на люлката пред къщата.
Когато станеше съвсем тъмно, вече влизахме в къщата, дядо ми гасеше газените лампи, пускахме тежки и плътни завеси и зад тях можехме да светнем електрическото осветление или да погледаме малко телевизия. Тя тогава около 9-10 вечерта свършваше или ставаше абсолютно негледаема в екстремални степени. Което не пречеше да зяпаме ски състезания от незнайни ширини или поредният ангажиран съветски филм.
Навън бе така тихо, че се чуваха звуците на щурците, на всички жаби от близката река, дори как по пътя се връщат хората, почти шепнейки си или смеейки се.
Усетих, че това много ми липсва. Днес в селото ми сигурно е така тихо, както и преди. Но поради друга причина - няма жители. Няма и щурци, сигурно и вече жабите не се чуват от все така близката рекичка. Просто нищо, вакуум. Тишината е наистина гробна, за залезите не знам. Страх ме е да замръкна там, сигурно заради тежестта на спомените за тези, които отдавна ги няма. И толкова много и силно липсват.
В модерния град днес съсед ремонтира нещо по апартамента си, като шумно пробива нещо след 21.00. Влизаш му в положение, сам си ремонтира, няма пари за майстори, на час по лъжичка, на вечер по дупка. И стърже ли, стърже.
Много ми се иска и Уляна-Мария да може да усети тази тишина от моето детство и спокойствието на вечерите тогава.  Не знам дали това може въобще да се случи в панелния град. Сигурно е вече време за бягство някъде другаде. Но накъде?

За сладките черници и за бежанците...

Вчера вечерта около 9 бях пред блока. Колата бях паркирал до една от черниците, които свободно растат пред нас. С ъгълчето на очите си видях, че до дървото има майка с две деца, които берат и хапват. Нека, черниците са вкусни.
Приближавайки, за мое голямо учудване, видях, че майката беше забулена - ясно, бежанци. Бях виждал няколко двойки, които живеят наоколо.
Доближих и отключих колата. Те се сепнаха, поколебаха се нещо и се отместиха. Усетих се, че се притесняват да не им се скарам нещо и не знаех какво друго да направя, освен да кимна и да се усмихна. Видях, че майката /на около 25-30 години/ е събрала в една чиста найлонова торбичка и зелени сливи.
Не знаеха какво да направят и гледайки ме, те тръгнаха към чешмичката. Пак се усмихнах и помахах на момчето, което остана назад да ме зяпа. Възраст около 3-4 години. Момиченцето бе около 2 годишно.
Странно усещане, дали не се притесниха, че ще им се скарам. Дали не бях прекъснал и вечерята им, някакво глупаво усещане за вина. Дали зелените сливи в торбичката не бяха и закуската им?
Това ли бяха прословутите канибали, престъпници и убийци, за които тръбяха всички? Замислих се. Вероятно България има голям грях пред тези хора. Голям. Съвсем напук на афишираната ни моралност и съпричастност.

За чифт счупени очила...

В неделя успях да си счупя и очилата. Малката мишка ги събаряше, разпъваше, бе логично и това да се случи.
Набързо отидох до оптиката и ги смених, без чувства, макар, че почти 6 години гледах само през тях. И хубаво и лошо видях, но напоследък ги усещах, че нещо не са ми по мярка.
Как да го обясня?
На прегледа ми го казаха ясно - диоптрите падат, а астигматизмът се увеличава. Как да го кажа с други думи - имам шанс да виждам все по-добре, но без очила виждам криво, размазано.
Днес пътувах без очила до работа, за 40 минути толкова много некролози, пълни с болка хорски очи, с които се разминавах, че сериозно се замислих. Дано новите ми очила да ми позволят да прогледна, в едни по-хубав и шарен свят. Или и новите стъкла няма да помогнат, а нещата ще стават все по-зле. Няма как, ще трябва да опитам, скоро ставам на 41 и започвам 42-рата. Движението по планинския склон надолу става неудържимо...

Изненадите на Избори 2014...започват с Атака и Любэ

Как да не се изненада човек...Атака и Любэ заедно. Кой да го очаква, че АТАКА и Волен ще поканят групата, която от много години назад продава много добре песни - лимонени резенки с вкуса на СССР, добре препечени от слънцето на витрината на някой провинциален магазин в нищото на поредния безпаметен следобед от 70те...
Волен няма как да не се прегърне с  Николай Расторгуев, който няма пък как да не изкара някоя песен за опълченците на Шипка или някой друг по-акана момент от Българо-Руско-Съветската дружба. :)
Следващите /не/очаквани ходове от предизборната кампания:
- Сергей Станишев ще покани KISS и публично ще им се извини на  площада, че през цялото време от създаването им, групата е била подложена на гонения из България, заради евентуални връзки с SS. Джин Саймънс ще се изплези, а езикът му ще е червен. Бабите и дядовците в публиката ще се възгордеят от енергията на набора им.
- Бойко Борисов ще бъде потресен да научи, че Батальонът се строява не е авторска песен на Южен Вятър. Остават му под 10 дни да намери и да уговори Омега /Унгария/ за да дойдат тук.
- Николай Бареков ще потресе привържениците си с признание, че винаги е харесвал Вагнер. Парите му няма да стигнат за помпозен спектакъл по Пръстенът на Нибелунгите, заради което той ще се изяде от яд.
- АБВ ще поканят Барбара Стрейзънд, която ще ги помисли за някое ABC show за деца...

- Докато Реформаторският блок се разберат кой да поканят, парите ще свършат...
- ДПС традиционно залагат на класиката...

Пък аз искам да поздравя нашия политически елит с една песен, на която пък аз залагам...

Да ви е сладко!

Да запашем пищовите, Гергьовден е!

Пътувам днес по обяд и по радиото...естествено, реч на президента. Позволявам си да цитирам част от нея:

Живеем в сложни и трудни времена, в един бързо променящ се свят. Членството на Република България в Алианса е основна гаранция за нашата независимост и национален суверенитет. Но това само по себе си не е достатъчно. През последните няколко години значително нараснаха изискванията към Въоръжените сили, а бюджетът за отбрана прогресивно намалява. Държавата и обществото са в дълг към своята армия. Независимо от това, процесът на трансформация трябва да продължи и да се ускори. Той трябва да се адаптира към реалностите на динамично изменящата се среда за сигурност. Целта е ясна – изграждане на модерна, мобилна и боеспособна Българска армия, оперативно съвместима с армиите на НАТО.

За да се гарантира изграждането на необходимите отбранителни способности и успехът на трансформацията като цяло, сме длъжни да впрегнем всички възможности, в това число сериозен допълнителен финансов ресурс от държавата. България трябва да изпълни своя съюзнически ангажимент, като заложи разходи за отбрана за 2015 г. от минимум 1,5% от Брутния вътрешен продукт и плавно да увеличи в следващите години тези разходи до норматива на НАТО от 2%. България трябва да засили сътрудничеството и да укрепи връзките със съюзниците. В програмата за модернизация, включително и проекта за закупуване на нов тип основен боен самолет, трябва да се заложи изискване за диверсификация и намаляване на много високата зависимост на страната ни от само една държава, производител на въоръжение. Така трябва да бъде и в енергетиката. Енергийната ефективност и енергийната диверсификация са неразделна част от националната сигурност и представляват стратегически приоритет за България. Европейският съюз винаги е излизал по-силен и по-интегриран от кризите. Например, след финансовата и дългова криза от 2008 г. Европейският съюз излезе по-силен чрез Европейския банков съюз, което затвърди доверието в еврото, като валута от световно значение.


Господин Плевнелиев, осъзнавам, че явно някъде дебне голям враг за България, който много желае да ни покори и изличи въобще от лицето на земята. Той явно ни дебне и търси всякакъв начин, само и само да ни удари зад врата и да ни събори в калта.

Не знам дали този враг вече обаче не ни е подкарал към унищожение, след като гледам резултатите в областта на здравето, образованието, културата, социалната политика. Войната явно вече от много години тече и ние губим. Но сега като наемем и нагоре, до 2% от БВП за оръжия, които да дрънкаме и да размахваме, дано ги стреснем.

Не знам защо, но се сетих за стрелеца от Лясковец...

Цитирам ви писано из новинарските сайтове:

Станало следното: Един човек с хронифицирано маниакално-депресивно състояние развива тежка ескалираща параноя.

Започва да изживява фантазията, че е обсаден от вражи сили. Фантазията става трайна и болезнена, фиксира се върху училището пред очите му. Инстинктът е да иска неистово (!) да се освободи от нея, защото това е тежко страдание, черен огън. Но в психотично-маниакалното състояние, в което се намира, начинът да се освободи от нея, е един: като превърне подозренията за военна обсада в действителна война.

Той отлага, колебае се, извмъчва себе си и средата, но все пак се бави. В един ден българското МВР му помага да премине границата. МВР създава пред очите му картина на военни действия: оръжия, бронирани камионетки, маскирани хора, придвижване на военни части, всичко това се видя по телевизията. По логиката на параноидно-маниакалната кондиция, човекът повежда истинска война, стреля.

Стрелецът от Лясковец е бил достатъчно оборудван, за да води въоръжена кръгова отбрана в продължение на няколко дни, каза още Светлозар Лазаров, който бе изслушан от депутатите в Комисията по вътрешна сигурност и обществен ред.

Освен оръжия, барикади с ламарини, залостени врати с греди и покрити с плат прозорци без видимост, Петков разполагал с храна, лекарства, стероиди и анаболи.

Господин Плевнелиев, наистина ли вярвате, че допълнителните средства за оръжия са това, от което България има нужда? Достатъчно време строихме магистрали, за да започнем сега да събираме пари, за да обновим оръжията на армията. Които след няколко години ще платим повторно, за да можем  и да ги унищожим, за да закупим още по-нови. Не ви ли се струва, че заприличваме на оня нещастен човек от Лясковец, когото неадекватността на  МВР подлуди и предизвика известните вам събития. Обградени от невидими и неподозирани врагове, тъжни до полуда от собствената си мизерия, опрели креват на входа, за да не може да влезе никой в нашия дом-крепост, през укрепената с подръчни средства врата. Тъжна работа...

Пропуснати неща, за които съжалявам...

Много глупаво е да съжаляваш за нещо пропуснато. В последните дни ми се случват разни неща по улицата, за които искам да ви разкажа. По-точно, да опитам да извиня и себе си, че не съм реагирал адекватно...
Преди около две седмици вървя през града и точно пред един дюнер ме спира циганка. Със стандартната молба - за някой лев, но този път подкрепена от инсулинова писалка в ръката. Трябвало да хапне нещо. Признавам си, че не осмислих много адекватно за какво ставаше дума, но вероятно трябваше просто да и купя нещо за ядене, не да давам пари. Шансът това да е истина е много малък, но все пак...
Днес на една спирка едно усмихнато момиченце ме попита дали не искам да си купя ръчно направени картички. И там зациклих и се усмихнах и и казах  - Някой друг път. Метри след това съжалих, дори не питах какво я беше извадило на улицата, вероятно не бедност, а желание да продаде нещо свое някому. Не ми се стори удачно да питам. Сега ми се струва, че трябваше да купя една и да я подаря на Ваня. Сигурно са били много красиви, жените обичат тези красиви картички...
Наистина и за двете ситуации съжалявам и не трябваше да постъпвам така. Или трябваше? Вероятно утре ще постъпя по различен начин, трябва да бъде така.

When the music's over...turn off the lights или как и защо умря българската музика

Не обичам да си признавам, че понякога пазарувам в Лидъл. Не харесвам стоките вътре, но понякога /и заради удобния паркинг/ спирам там да купя пакетирани продукти. Така се случи и днес. Мотам се из рафтовете и виждам на един от тях купчина дискове и DVD-та.
Стара тръпка ми е всичко, свързано с музиката. Да си призная, реших да погледна.
Купчини двд с розови принцеси, поп-фолк, пълни дискографии на Пайнер. Хората минават и вяло гледат в друга посока. Един поглед и ми е ясно, че тук няма нищо интересно.
Да погледна и дисковете. До мен се настанява мъж на около 60, който вони на мръсно и алкохол. С черен показалец почва да рови из двд-тата. Дали не търси порно, мисля си аз, мисъл, която просто преминава през главата ми.

В дисковете...хм...нещо странно. За пореден път виждам LAST HOPE в преоценените дискове по хранителните вериги /сори момчета, винаги купувам по една бройка от диска, защото ме е яд, че е там/. Тук се сблъсквам с нова партида от заглавия, в които виждам...Вендетта и Миленита. По дяволите, Вендетта...в Лидъл. Миленита...в Лидъл.
Сума ти трейдъри ме бяха питали за този диск на Вендетта, а аз не никъде не го виждах. Сега,3 години след издаването му, той е вече преоценен и набутан в нищото. Миленита...също.
Погледнах и останалите заглавия....WHAT THE FUCK....компилация с българска музика, издадена през 2014...веднага отива в "боклука" до китайските тигани и ГМО-то.
Миризмата на човека до мен ме накара да грабна една Вендетта и една Миленита, само и само за да не се добере той до тях. Логично, той се настани на моето място и продължи да рови.

На касата пак се сблъскахме...Той си носеше неговите кренвирши и бутилка с евтина бира. Погледна и в моята количка и излезе навън.

Замислих се много. Мамка му, къде отиде българската музика, заради която съм влагал десетки  хиляди левове, само и само за да издам някой диск или да дам бъдеще на някоя група. LAST HOPE и VENDETTA, групи с международна репутация....можете да си ги купите от Лидъл.
Миленита...нетрадиционно, но интересно...и тя там. Кой издава чисто нова компилация и веднага я хвърля в "боклука", срещу 0.99 стотинки? Какво се случва...? Каква българска музика и култура имаме? Кой я докара до пълните с мутирали храни супермаркети? Щастливи ли са музикантите, че музиката им е там. Излиза и веднага влиза по рафтовете.

В колата си пуснах Вендетта...

Каква ирония....
"Иска ти се да ни смачкаш, да ни сложиш в калъп!
Но ние сме на предна линия - водим, не следваме!
Вендета - срещу света!
Иска ти се да ни смачкаш, да ни сложиш в калъп!
Но ние сме на предна линия - водим, не следваме!
Мразиш - факта, че сме свободни, да правим - каквото поискаме.
Падаш - в битка, в която изгуби - преди да започнеш!
Вендета - срещу света!
Мачкан и захвърлен, от твоя свят настрани
От калта се надигам, по-силен от преди!
Идвам да взема моето, баланса да възстановя.
Това е Вендета, Вендетa срещу света! Срещу света!
Мачкан и захвърлен, от твоя свят настрани
От клата се надигам, по-силен от преди!
По-силен от преди!"
И цялата тази ярост и агресия....0.99 лева, с ДДС включено.

Май доста по-подходяща в случая е Миленита с "Да ти го на**чули...".. Не си го пуснах, песента я нямаше в албума и, имаше я в тази компилация от 2014, която не я купих, оставих я на пиянката с кренвиршите и бирата..
" Тик-так, се измъкваш с нощния влак Пуф-паф, куку-клю Тик-так, пак те чакам – никакъв знак.   Май нещо ми се струва, че искаш пак да ме правиш на луда Ако пак ми се надуваш ще те пратя да зимуваш в твоя роден край   (х2) Да ти го навън вали ли Да ти го набирам сили Да ти го нали се сещаш сам?   Сутрин рано във неделя камбаните бият бим-бам-бум Само да ми паднеш после трябва да те шия бим-бам-бум Знам ти номерата, да не падам от луната? Само, само, само да не дойдеш да ми драскаш по вратата   (х2) Да ти го навън вали ли Да ти го набирам сили Да ти го нали се сещаш сам?   (х4) Чу, чу Чу ли ме?   Да ти го навън вали ли Да ти го набирам сили Да ти го нали се сещаш сам? Чу, чу.   Да ти го навън вали ли Да ти го набирам сили Да ти го нали се сещаш сам? Чу ли ме?   (х2) Да ти го на чу ли Чу, чу, чу ли ме?   Да ти го на чу ли Да ти го на чу ли ме Да ти го на чу ли Чу, чу, чу ли ме?"

Шибан, дъждовен ден. Някой ми го...на**ка и ме замисли, че нещо не е както трябва. За пореден път.

Един труден и уморителен ден, 20 февруари, 2014

Има вечери, в които ми е така криво и уморено, че дори не мога да си обясня защо денят е бил такъв. Все едно съм бил в едно безкрайно падане от огромна височина, а всеки опит да се допра до нещо е завършвал с провал.

И сега вечерта, като се усещам като тупнал от нищото, мога да направя равносметка и да прегледам белезите от ожулванията и раните.
Беше уморителен ден, но утре няма да бъде по-добър. Да се извиня на всички, които съм напсувал - волно или неволно, на ум или гласно. Приемам и вашите извинения, ако има такива.
С мир...Да пуснем малко музика в слушалките.

Вече е 21.30, децата реват, мъжът ми е бесен, пералнята се извъртя, а на мен ми е така приятно с теб...

Често си говорим за секс в интернет. Често се срещам за един забавен тип, който буквално живееше в ICQ и около него имаше  много виртуална романтика и секс, но той беше все недоволен. Бяхме се запознали около 2003, когато ICQ беше „голямата работа”. Той беше около 40 годишен ерген, който упорито търсеше секс в мрежата.  Дали го намираше...?

Подбираше негови наборки от цялата страна. Много внимателно – нито по-възрастни, нито много по-млади. Запознаваше се много романтично, след което започваше бавно да ги тупа с големия романтичен чук. Пускаше им снимки с букети от рози, даваше им линкове с романтична музика, пускаше през интернет порталите на операторите безплатни SMS, ако те не бяха до компютъра. Милите жени бяха често омъжени и с ангажименти, но това не го афишираха в мрежата, където все бяха самотни и жадни за ласка. И каква комбинация, докато той лъжеше 2-3 едновременно, често поне една от тях играеше същата игра и бе убедена, че го води за носа успешно.

Обикновено им даваше няколко седмици. Много често кулминацията идваше когато някоя се изтърваше „Вече е 21.30, децата реват, мъжът ми е бесен, пералнята се извъртя, а на мен ми е така приятно с теб.”.

След подобен тип признание, той веднага я триеше, защото не понасяше немарливи жени. По каквато и да е причина. Но все пак беше доволен, че я е „отнел” за малко или много от съпруга и. Ако някоя друга не проявяваше достатъчно ентусиазъм бързо да му отговаря с достатъчно шарени картинки, мъдри мисли и клипове, той също я триеше. Ако попаднеше на някоя, която просто му уговаря секс за конкретна дата и час, без никакви уговорки, той също веднага я триеше. Изпитваше сигурно ужас, че може да попадне на някоя перверзница, която да го депресира с опита си и той да се усети жалък.  Честно казано, той триеше седмично колкото добавяше и често казваше тъжно след отчета за чат събитията от изминалите дни „Романтичен човек съм аз, а около мен само курви...”.

Завърши и няколко нива английски при мен, с тайното желание да намери в ICQ жена от Англия или САЩ, която да му върже. Но и на международния пазар той се провали, по абсолютно същите причини. Жените на около 40 се оказаха еднакви навсякъде по света.

Наскоро го видях да се мотае около Дръмс с голям телефон, на който пишеше непрекъснато. Питах го как е, а той ми отговори вяло „Остави се, отровиха ми живота тия мастии” и продължи да чатка в чат прозореца. Интересно, дали все някога бе стигнал до среща лице в лице? Май не...

Странни сънища в главата ми...

Да ви разкажа какво сънувах! Не помня дали това не се е и случило...в някой друг живот или измерение.
Преди много години, когато нямаше интернет и такъв достъп до информация, във всеки град имаше по едно бюро на Балкантурист, в което човек отиваше, за да бъде настанен в хотел. Не трябва да звъниш със стотинки по телефона на хотелите, те не трябва да вдигат, в квартирното бюро знаят всичко и те пращат.
По някакви причини снощи сънувах, че се озовавам в подобно бюро и се мъча да си взема хотел. Вътре имаше една леля, която стоеше и безучастно мълчеше на въпросите ми. Усетих се странно, все едно съм последният и посетител в живота и като служител в подобно бюро, след мен ще затвори вратата и никога повече няма да приеме никого. И понеже вече се усеща излишна, тя може да го практикува с последния си клиент и да си поиграе с него, като предаде служебните си задължения. И се събудих.

Първата ми мисъл беше, че се сещам за още нещо подобно...Бюро за намерени вещи, последното от които бях видял някога преди 1980, при това в квартал Казански, който тогава беше пълен с млади хора и така различен и малък! Дни след това разбиха бюрото и на неговото място направиха бензиностанция, от която сега си наливам понякога гориво.

Замислих се за фаталната неизбежна обреченост на новото време, която се сблъсква с абсолютното безвремие на старото. Не знам какво ще сънувам днес.

За неочакваните женски подаръци към любимите мъже

Жените обичат да подаряват неща на любимите мъже. Ножички за обрязване на пури, яхти, спортни коли - всичко това, което мъжете обичат.

Ваня добре ме познава и затова смело поех към вратата, когато ми каза - За теб са...
Обожавам разправиите около вратата с амбулантни търговци и с религиозни дейци, а този път пред мен се изправи китайка от Свидетелите на Йехова, подкрепена от местна леля - вярваща.
Много сочна хапка, като за понеделник вечер. Аз им разкрих, че съм роднина на Исус, че съм атеист, че се усещам много близо до него, въпреки това. Предложих им ако загубят пътя и светлината, да ми се обаждат да ги напътствам, при това - директно от роднината
 Попитах ги те имат ли да дават нещо без пари, нещо по-конкретно имоти, коли, друго движимо или недвижимо имущество, пари без пари също може. Китайката се ухили и ми казва: - Аз от предния път помня теб, ти пак без пари искал!
Умрях от кеф, обожавам да говоря глупости и да ме слушат най-внимателно!

Разкошен разговор, след който аз ухилен се върнах в стаята и искрено благодарих. Ваня наистина знае с какво да ме зарадва! И не се шегувам никак!

Какво би било, ако забогатея? Как да забогатея? Вечните въпроси...

Пътувайки в падащия мрак, на връщане от работа, осъзнах, че ако забогатея някога, ще направя едно единствено нещо - къща или апартамент в някой малък град и село. Мечтая си да се изолирам  леко от шума на тълпата, да отделям време на Ваня и Дингито, да мога да слушам примерно музика по цял следобед или да чета книги по цяла нощ. Обожавам безвремието, което царува в тези села, добър начин да раздължиш всичко, като вкусен и дълъг бонбон, който поемаш на части.

Но тук идва и проблемът...как да забогатея? С работа стана ясно, че няма как да стане. Вече съм гърбав от нея. Дали да не продам на света разочарованията си, както направиха Венедикт Ерофеев и Уди Алън? Уви, котировките са много слаби, много. Защо ли пък да не стана месия и да възглавя някоя секта, като стана техен вечен водач и ръководител? Добра идея, но трябва да кажа сбогом на самотния живот в малкото село, а остава и да се наложа и чудеса да правя, ами ако се получат. Един наш роднина преди 2000  години така почнал и после такива каши отворил по света, че още спорят живял ли е, не е ли живял...

Сетих се, че мога да ви предложа, ако случайно се спънете в куфар с конвертируема валута, можете просто да ми го дадете и така да ме спасите от тежката драма - КАК ДА ЗАБОГАТЕЯ?
За останалото вече мога и сам!

Много настроение в две песни....

От няколко часа съседът ми върти Батальонът се строява и Сто патрона, свършват песните, а той ги пуска пак, отново и отново. Не знам какво се случва, но това е поредната вечер, в която върти две песни в някаква поредност, а после настава тишина.
Приспивам малката и се чудя, след като почне да разбира, какво ли ще и обясня за този човек, защо върти в някаква странна поредица две песни по цяла вечер. Какво ли изпитва?

Докато слушах как Дингито леко похърква, сетих се, че около 1982 година официално имах първата си касета - 6 минутна демонстрационна касета Сони, на която човек можеше да си запише точно две песни, че и малко да не му стигнат. Редовно дебнех по радиото да запиша някоя песен, имах на разположение един моно касетофон Сони, който живя почти до 2002 година, когато се амортизира съвсем, след години упорито лашкане навсякъде.
 Безкрайно много нощи, в които слушам радио, за да запиша за пореден път по една страна с една песен и да чуя касетата  милион пъти на другия ден.
Няколко неща, които научих от малкото оранжево SONY:
- ако имаш място за две песни, трудно може да събереш три
- стандартната поп песен е около 3 минути и нещо. За зла ирония - винаги с малко не ти се събира.
-по гласа често можеше да се познае водещият каква песен ще пусне, станах добър психолог :)
- научаваш се да мериш време, пространство и разстояние - дължината на лентата
- все някога се налага да изтриеш нещо, научаваш кое е важно и кое не...
- изтриваш все някоя любима песен, за да събереш нещо ново...научих се и да губя.

Безкрайно много неща, които любителят на гореописаните песни едва ли ще разбере някога. Вероятно ще се наложи да мисля за изолация, за полиция или за друго жилище. Сега и разбрах и кой пуска песните, ох...

За спомените преди лягане като сладък бонбон за уморени мозъци

От много време, при силна умора, винаги затварям очи и се връщам в много минали моменти от живота ми. Сигурно това е някаква неосъзната форма на защита и отпускане. Само преди няколко часа, аз умирах от умора и заспивайки,  отново спомените ми ме връщаха някога, много отдавна...

 

 По незнайни причини, внезапно се сетих, че някога в село Гита имахме пощальон. Не можете да си го представите, но по улиците тогава обикаляше нарочно облечен човек, който разнасяше вестници и писма.  Да уточня, че тогава имаше улици и асфалт, защото сега в селото ми няма дори и далечен спомен от тях и природата бавно си връща всичко, като бавно и методично погребва всички останки от цивилизацията в храсти и друга растителност. Но тогава, поне в спомените ми, всичко беше ново, а „глашатаят”, както му викаше дядо ми, гордо и наперено всеки ден около 13-14 часа носеше дежурният брой на Работническо  дело, който с нетърпение чаках, за да знам какво ще дават по телевизията. Около доставките имаше определено доста мистика, защото много рядко го засичах как го оставя между дъските на външната врата, но хартията беше много често топла и миришеше на хляб.  Според дядо ми, „всяка сутрин звънели в Чирпан по телефона, казвали им какво да пишат и  така бързо в Чирпан и околните села се появявал новият брой”.  Той много си падаше по странните обяснения, като едно от първите му такива беше за една ужасна буря. Той ми обясни, че „ на небето се води битка, бият се руснаци и американци”. Аз понечих да взема участие в битката и както ме е държална ръце да гледаме небето и светкавиците, с крак счупих прозореца на кухнята. Естествено, голяма уплаха от моя страна, стъклото беше донесено специално от Чирпан и над 35 години стоя здраво и на мястото си, докато някой не се опита да влезе с взлом и го разби. По същия начин ми обясни и кои са „пънкарите”. Тъкмо се беше обръснал отстрани и имаше коса само отгоре. Било е някъде около 1987 и аз вече имах представа за пънка /смътна/ и зяпнах като видях своеволието на селския бръснар. Дядо ми обясни, че това е „пАнска прическа”, като полското „пан”, които преди се носели обръснати отстрани. Не го приех за вярно, но и дядо ми нямаше как да знае за пънкарите все пак.

Но да се върнем към спомените с пощальона.

Понякога той носеше и списание „Пчелар”, което също четях, въпреки, че нищо не разбирах.  Когато пристигаха писма, той влизаше до къщата и тържествено ги оставяше, дори и само картичка да имаше в плика.

Сякаш винаги е било едно вечно лято, с посипани от слънце плочки, топъл вестник и тиха вечер, в която гледаме телевизия на тъмно, за да не се блъскат пчелите в светлината от прозореца. Веднъж развързано, въображението ми наистина няма спирка. Представих си как бавно са се разредили писмата, как са опустели къщите, как все по-малко улици е обикалял пощальонът и как се е пенсионирал преждевременно и е починал, кълнейки нямо времето и неговия ход. Цял един сюжет за филм, който никога никой сигурно няма да направи, защото трябва да излезе от главата ми, а това е така трудно.

На сутринта, след една солидна глътка кафе, когато вече умората бе само спомен, в главата ми се появи еретична мисъл. Възможно ли е всичко това по-горе да е просто илюзия, породена от някакви пристъпи на умора, ниска кръвна захар или просто някаква ретро- лудост...Защо постоянно се връщам в един илюзорен свят, в който живея по цели нощи, след като той най-вероятно не е съществувал. И имам ли някакви доказателства??

Оказа се, че не е невъзможно да се намерят доказателства за ОНЯ свят. Само просто трябва да вдигнете глава нагоре...

Не може да не сте забелязвали това огромно пано с двамата космонавти, което се появи някъде около началото на 80-те години в града ни, посветено на първата космическа мисия, което после бе преработено, за да отрази и втората. Времето е изтрило всички надписи, но ясно се виждат хората в скафандрите, нали...

Стоях зяпнал и се сетих, че тук някога посрещахме космонавтите, които посетиха Стара Загора.  С наивния си тийн акъл се надявах, че те ще вървят по улиците в същите скафандри, но те бяха в костюми, а зад тях и около тях сякаш вървяха абсолютно всички граждани на града.

С тях се случи същото, както и с моя пощальон от село Гита – измете ги времето, 20-30 години се оказаха фатални за оня свят, който сякаш сега осъзнавам, че обичах. Но тук картината си стои, явно доказателство, че все нещичко е било истина. Не бих се учудил, ако сега много от вас зяпнат, че сега за първи път виждат тези рисунки по стената на този блок. Не бих се учудил, толкова често гледаме само към обувките си, не и нагоре.

След това доказателство, мога да пътувам неограничено в спомените си, нали? Бях на път да се отпусна отново и да мина по цялата улица, заедно с тълпата с космонавтите, когато ме преряза съмнение. Някога са вярвали, че мъртвите носят на очите си запечатани последните си мигове  и ако видиш очите им, ще узнаеш какво последно са видели преди смъртта. Дали това не са разсейки, които се въртят пред очите ми, тъкмо с такава цел? И дали спомените ми не ми пречат да видя това, което стои пред мен. И дали не бъркам, че си спомням, вместо да мечтая.  Дали сладкият бонбон на миналото не вреди с високата си захарност и куп вредни и неполезни съставки?

На този въпрос вече не можах да си отговоря.

Петъчно усещане за края на годината

От няколко седмици приспиваме Дингито в нашето легло, като и даваме възможност да се навика, навърти и в точния момент да загасим лампата и тя да заспи сладко сладко, бърборейки си нещо. Тази чест обикновено се пада на мен.

Така беше и днес, но прегръщайки я, докато тя повтаряше тихо нейното "блиру, блиру" се замислих. И се усетих в едно абсолютно безвремие, точно както се усещам по време на новогодишните празници. Наоколо е така тихо, нищо не се случва, сякаш само минути преди това не е било петък, в който всичко около теб ври и кипи...

Затворих очи, беше много тежка седмица.

Няма да платим! Но ще си вземем захарта...

От много време не бях ходил на театър. Няма да платим! на старозагорския куклен театър, прекрасна постановка, издържана в добрия стар стил на перестроечния театър на абсурда, само че двадесет и няколко години след това. Но ми хареса, особено играта на актьорите и някои от посланията. Другите...малко изтъркани, но все пак, актуални. Вечно актуални.

Като част от пиесата, публиката трябваше да прехвърля едни пакети, уж от катастрофирал камион. Зад нас стояха цял ред лели, които преди началото на пиесата говориха за корупцията в БЗНС, за бизнес, за някакви други лелински дреболии.
И ето, камионът катастрофира, героите започнаха да прехвърлят пакетите, които бяха пълни с нещо леко, но на тях пишеше с големи букви "Кристална захар".

Не щеш ли, по някаква нещастна случайност, един от пакетите удари една от лелите по главата и събори очилата и. Актьорът на сцената удачно вкара импровизирано извинение в репликите си, но лелята продължаваше да търка очите си и ситуацията стана конфузна.
Дъщеря и обясни, че са и счупили очилата и двете станаха и напуснаха представлението. На втория ред останаха две празни места, точно по средата.

Една от съседните лели се загледа в гърбовете им и заяви тихичко:
- Аз да бях на нейно място, щях да си взема два три пакета захар и да си отида.

Представлението продължи. Добре е да усетиш магията на театъра до такава степен, че да повярваш, че наистина хвърлят захар от катастрофирал камион. Сетих се за оня стар филм с идващия влак, от който публиката масово бяга - защото не знаят какво да очакват.
Така явно става и с театъра, до такава степен сме се отдалечили от изкуството, че го приемаме буквално. Или просто актьорите са адски добри, а захарта е дефицитна. Надявам се да ми помогнете да си го обясня.

Три истории от един шантав петък

Има дни, които са пълни с истории...да ви разкажа няколко от днес.

В ранна утрин, докато вървя по път към Съда, две жени на около 60 години ме спират. Питат ме за Здравната каса, обяснявам им къде е. Питам ги дали не са от тук, те ми казват, че току що са пристигнали и не са от тук. Продължавам, на Съда има митинг. Политици,симпатизанти, борят се за кауза - ясното бъдеще на бившата джамия в Стара Загора, сега Музей на религиите. Току що дошли няколко рейса с активисти от Павел Баня, Казанлък...Хора на възраст разпъват знамена.И вие ли се сетихте откъде бяха дошли двете жени? Колко ли им бяха обещали, освен безплатната екскурзия до областния град, сигурно 2 кебапчета и питка, които да получат в рейса на обратния път. Пенсионерите ангажирано размятаха плакати. Като се замисли човек, да си патриот явно струва двупосочен билет до Стара Загора и някакъв сандвич. Жалко за това!

Пуснах обява за работа, в която изискваме владеене на елементарен html. Взрив от интерес към позицията, но никой не знае какво е html. Мненията се менят постоянно - програма, "html е интернет", "в училище го учих, ама забравих..." Кандидатства и жена, с две снимки пред новострояща се чешма в селски двор, като на едната беше с рокля, а на другата беше в еротичен бански. На фона на зиданата селска чешма. Имах усещането, че някой Баш Майстор е седял, вил е своя мустак, от време на време е боцвал доматка от чинията и е изкрещявал "Браво!". Но какво беше html?

На път за дома, в едно задръстване, се оказах рамо до рамо с малък микробус, пълен с деца от някакъв дом, които седяха полуизправени на седалките си и зяпаха навън. Жена на около 40-45 стоеше от другата страна на колата ми и чакаше да светне светофара. Децата я видяха, взеха да чукат по прозореца и да и махат. По техни си причини. Тя пушеше, вдигна очи, позагледа ги, след това се изплю и стъпи на пътеката. Радвах се, че автобусът с децата вече беше отминал.

Трябва да спра да се впечатлявам от такива неща или да се науча още по-удачно да впечатлявам вас, за да поемате и част от товара ми.

Без цензура на Николай Бареков - на гости в Стара Загора

"Без цензура" на Николай Бареков и ТВ7 посети града ми - Стара Загора. Минавайки за броени минути, аз се потопих сред тълпата. Мисля си за това, че явно цинизмът ни е безкраен, защото хората продължават да правят шоу от нечия болка или нечия лудост. Съгражданите ми се втурват да гледат как другите се оплакват, след това и те се усещат длъжни да изреват пред микрофона. Тук таме по редиците от оплакващи се активисти преминават глашатаи, шепнат по ушите, след това активистите се оплакват, задават въпроси. Наоколо всички цъкат, в каква държава живеем само, а...
След това имаше песни, танци, въобще, забавна програма. Революция без цензура за около час, а след това си правим дежурните изводи и си отиваме у дома, тананикайки си под мустак някоя песен, изпята на плейбек.

Добре, че у дома мен ме чакаше дъщеря ми, която днес изпищя "татаааааааааааааа" и започна да пълзи към мен...Стана ми хубаво, усмихнах се и забравих.

Прониза ме една внезапна мисъл...

Прониза ме една внезапна мисъл, след дълъг и нелеп разговор с някого. Осъзнах, че положението е повече от критично и светът ни е населен с агресивни идиоти, които искат да наложат мислите си, усещанията си, желанията си. Много често и успяват. Хората им вярват.

И какво ме чака. Вариант едно е да не обръщам внимание и да се правя, че не виждам. Вариант две, просто да ги последвам. Вариант три, да бъда себе си, съобразно своите виждания. Вариант 4 - има ли такъв вариант, май няма.

Май избирам вариант 3, което ме сигурно значи доста безпокойства и нерви. Но мисля, че си струва. Дали наистина е така, някога ще си призная...

Назад към комунизма...

По новините чух, че младите искали да живеят обратно в комунизма, макар масово да не знаели какво точно е представлявал той, бил нещо лошо, но и много добро, голям купон...
Замислих се и аз, дали бих желал да живея обратно в социализма или както тогава му казваха, на непостигнатия комунизъм в България. Труден въпрос.

От една страна, през 80те години се беше свършило илюзорното благоденствие на развития социализъм и една след друга се редяха кризите - за тоалетна хартия, за телевизори, за какво ли не..Нямаше елементарни неща, всеки гледаше да докопа нещичко и да го изяде у дома, криейки се от съседи или роднини.
От друга страна,  живее ми се в това време, заради относителната свобода, която беше сладко да си извоюваш...записите на Judas Priest - Defenders Of The Faith - сочен за религиозен албум или опитите да измамиш учителя, който проследяваше за дължината на косата преди училище. Или пък за почти перверзния ми вече интерес към странните неща - хладната самота на мрамора в сталинските здания, които миришеха на минало, тотемните надписи и плакати, които никой не махаше, почернели от мухи и прах, първите ми дънки, купени от магазинче в хотел, произведени в Ливан, самотата и пустотата на улиците, странните и алогични неща, които всеки ден се случваха пред очите ми ...Не бяхме свободни, но бяхме проклети да живеем в интересни времена, през които можехме да опитаме поне в главите си да бъдем свободни. Много хора успяваха...много така и така не разбраха, че имат глави, докато рапортуваха и приемаха чуждите рапорти, за да ги предадат по-нагоре...

Но никой от младите хора не знаел кой е Вълко Червенков, че ние да не знаехме случайно...Цялата история на България между Георги Димитров и Тодор Живков минаваше в един урок, в който много сгъстено се говореше за "трудностите по пътя към развития социализъм..." И за Сталин много много не се говореше...Но всичко за Брежнев бе пред очите ни. Както и за Тодор Живков...

От трета страна, замислих се, какво ли щеше да бъде в България, ако не беше паднал режима на Тодор Живков. Още 3-4 години по инерция, преди някой по-млад от него /но задължително над 70/ да поеме курс към либерализация, съчетан с отваряне към западни партньори. И след това някой около 50, син на някой около 70, да поеме управлението, с твърдото решение да ни доведе до рог на изобилието, като ни довърши от глад и мизерия. Идеалното време да ни изкупят евтино, за да ни продадат за скрап. И пишейки това, започнах да се чудя, въобще, падна ли режимът на Живков или ние просто не разбрахме какво се случи. Защото май вече и за скрап не ставаме.