Няма да платим! Но ще си вземем захарта...

От много време не бях ходил на театър. Няма да платим! на старозагорския куклен театър, прекрасна постановка, издържана в добрия стар стил на перестроечния театър на абсурда, само че двадесет и няколко години след това. Но ми хареса, особено играта на актьорите и някои от посланията. Другите...малко изтъркани, но все пак, актуални. Вечно актуални.

Като част от пиесата, публиката трябваше да прехвърля едни пакети, уж от катастрофирал камион. Зад нас стояха цял ред лели, които преди началото на пиесата говориха за корупцията в БЗНС, за бизнес, за някакви други лелински дреболии.
И ето, камионът катастрофира, героите започнаха да прехвърлят пакетите, които бяха пълни с нещо леко, но на тях пишеше с големи букви "Кристална захар".

Не щеш ли, по някаква нещастна случайност, един от пакетите удари една от лелите по главата и събори очилата и. Актьорът на сцената удачно вкара импровизирано извинение в репликите си, но лелята продължаваше да търка очите си и ситуацията стана конфузна.
Дъщеря и обясни, че са и счупили очилата и двете станаха и напуснаха представлението. На втория ред останаха две празни места, точно по средата.

Една от съседните лели се загледа в гърбовете им и заяви тихичко:
- Аз да бях на нейно място, щях да си взема два три пакета захар и да си отида.

Представлението продължи. Добре е да усетиш магията на театъра до такава степен, че да повярваш, че наистина хвърлят захар от катастрофирал камион. Сетих се за оня стар филм с идващия влак, от който публиката масово бяга - защото не знаят какво да очакват.
Така явно става и с театъра, до такава степен сме се отдалечили от изкуството, че го приемаме буквално. Или просто актьорите са адски добри, а захарта е дефицитна. Надявам се да ми помогнете да си го обясня.

Спор край пътеката, която води към храма

Наблюдавам днес през прозореца и какво да видя...отвън строят културен център на Бялото братство. Общи работници от определен етнос довършват работата по обекта, като задачата на един от тях е да изгради пътека от плочки втора ръка, през която да идват посетителите, защото наоколо е кално. И пътеката се вие през калната поляна.

Днес благовиден дъновист с дълга бяла коса и барета инспектираше работата на общия работник. На всеки метър дъновистът се спираше, сочеше плочките, обясняваше разпалено нещо, вдигайки пръст и към небето и сочейки във всички възможни други посоки.
Работникът вяло побутваше след него нарочените плочки, а по едно време отиде да пие вода и остави своя "бригадир" сам насред полето да човърка плочките и да вири пръст във всички посоки. Благовидното му лице се беше леко изкривило и той нещо мърмореше под носа си.

И сега, задачата...какво ли е говорил белият брат на наемният работник?
Дали е повтарял това:
"
В работата не трябва да има никакъв материален обект. Тогава ще бъдем свободни, независими.
Новият морал е абсолютното безкористие.
Работата, в която парите играят роля, не е Божествена, работа, дето парите не играят роля, е Божествена.
Когато отидеш при някого, ще му кажеш: „Ще ти работя без пари.” Свършиш работата – отиваш си.
Всеки народ се нуждае от нова мисъл, нова култура, която да го преобрази, да премахне затворите и бесилките.
Всеки ще работи, без да му се плаща. Това ще стане в бъдеще.
Докога човек ще се мъчи? Докато започне да работи от Любов. Аз ще отида пръв да работя на нивата, по пет часа на ден, без никакво възнаграждение. Ако правим така, ще бъдем един повдигнат народ. Ако всички мъже и жени постъпват така, на какво ще прилича България!
Истинската работа е тази, в която Любовта взема участие."

или го е псувал зверски? Склонен съм да заложа на второто!

Антена за всеки беден в справедлива България

С интерес следя историята на цифровизацията. Първо, държавата налива милиони, за да уведоми всички, че ще цифровизира телевизионното излъчване. След това, налива още доста пари, за да купи на всеки беден приемник, на съвсем непазарна цена. След това, има още реклами, за да остане някой неразбрал, че вече няма аналогов сигнал.

Ако се замисли човек, с цената на хилядите реклами, просто можеше и да се подари по един приемник на всеки човек с телевизор и въобще да не се отваря въпрос, че ще става промяна в стандарта на излъчване. И без това, темата не развълнува никого, все едно в каква купичка ще ти сипват телевизионната помия, от пластмаса или дуралекс.

Но виж, преди  24 години, когато раздаваха куфарчетата с парите, системата далеч не беше така справедлива. Не всеки получи куфарче, даже доста хора и не разбраха въобще какво става. Но сега е различно, всички са осведомени и осигурени. Което няма как да не ви потвърди, че вървим по правилния път, към една по-справедлива България.

Мисля си за галените имена на Уляна-Мария...

Те са много - Мише, малко Мише, всеизвестното Динги, Бисквитка

Добре де, но ако някога Уляна-Мария Ивайло Тончева стане голям човек, примерно по-голям и от баща си и от майка и, взети заедно - най-малкото президент или нещо повече, дали журналистите няма да я подиграват...
И какво ли ще им отговори? Мисля си, че тя винаги ще е татковото и маминото момиче. И ще знае какво да отговори :)

Но тя сега е вече голяма, скоро става на 8 месеца, затова нека да забравим бебешките имена, тя е вече...Уляна-Мария Ивайло Тончева. И не приемаме компромиси :)

Накратко за особеностите на виртуалния секс и някои перверзии...

Виртуалният секс е нещо, което всеки отрича да прави, но със сигурност е правил в някой етап от ползването си на компютър или ще прави. Нищо особено, рано или късно става така,  все едно сте се запознали на седянка или тлъка в Алтъново. Но да поговорим за перверзиите, които с напредването на научно-техническия прогрес, стават все по-странни.

Имах познат, който преди 10-тина години, в зората на скайп и социалните комуникации, сваляше масово мадами по мрежата. Неговият таргет - 30-40 годишни, женени.
Запознава се с тях, омаломощава ги с емотикони с букети цветя, романтични снимки, пускаше им песни на Ивана. Бавно, все едно с каменарски чук, вечер след вечер.
Лее шампанско в престижни въображаеми ресторанти, целува я от петите до ушите, пак с думи. Кулминацията настъпвала, когато дамите забравяли да чистят, мият, перат, готвят и само седели пред компа и чатели. Идвало признание - "Колко ми е интересно с теб, стана 11 часа, а аз не съм готвила, не съм мила и прала..."
Считано за определен вид климакс в отношенията им, след това признание той рязко прекъсвал разговора си с въпросната жена и минавал на нова жертва. Старите жертви примигвали няколко дни, чудели се какво става, но той мълчал и те така и така се усещали, че всичко било свършило. Никога не се срещаше с въпросните дами, не харесваше немарливи жени. А по въпроса за романтиката беше още по-стриктен и не смяташе, че тя има реални измерения в живота.

Първите ни срещи с телевизията и масовата култура :)

Прилагам на вниманието ви две снимки от първото официално зяпане на Шрек, при което Уляна-Мария ахкаше и вайкаше при всяко появяване на котарака в чизми. Работата е ясна, имаме малко коте, което обича да се гушка ей така:

Защо ли пък да не поседим и на ръба на дивана, пак тате подкрепя и напътства :)

Официална среща с котетата на ресторант "Кончето", близо до село Пряпорец

Днес се проведе официална среща между Уляна-Мария и три котета, официални представители на ресторант "Кончето". След  явно и силно изразен интерес един към друг, малкото Динги ги атакува с дружелюбна усмивка и успя с гукане да предаде удоволствието, че е точно тук и по това време има среща с тях. Котетата бяха поласкани и с мъркане изповядаха своята вярност към всеки, който им подаде нещо вкусно за хапване. Бяха раздадени вкусни картофки от гювечето с мешаната скара, подхвърляни към котетата специално от Тате и разпределяни справедливо от Мама, и двамата охрана, шофьори, преводачи и спътници на Уляна-Мария.

След кратката и радушна среща, във видимо приповдигнато настроение, малкото Динги пое обратно към града, където получи топла баня и мляко, поседя малко пред телевизора с надежда медиите да бяха отразили нейната визита при котетата и блажено заспа, смучейки пръста си.

Три истории от един шантав петък

Има дни, които са пълни с истории...да ви разкажа няколко от днес.

В ранна утрин, докато вървя по път към Съда, две жени на около 60 години ме спират. Питат ме за Здравната каса, обяснявам им къде е. Питам ги дали не са от тук, те ми казват, че току що са пристигнали и не са от тук. Продължавам, на Съда има митинг. Политици,симпатизанти, борят се за кауза - ясното бъдеще на бившата джамия в Стара Загора, сега Музей на религиите. Току що дошли няколко рейса с активисти от Павел Баня, Казанлък...Хора на възраст разпъват знамена.И вие ли се сетихте откъде бяха дошли двете жени? Колко ли им бяха обещали, освен безплатната екскурзия до областния град, сигурно 2 кебапчета и питка, които да получат в рейса на обратния път. Пенсионерите ангажирано размятаха плакати. Като се замисли човек, да си патриот явно струва двупосочен билет до Стара Загора и някакъв сандвич. Жалко за това!

Пуснах обява за работа, в която изискваме владеене на елементарен html. Взрив от интерес към позицията, но никой не знае какво е html. Мненията се менят постоянно - програма, "html е интернет", "в училище го учих, ама забравих..." Кандидатства и жена, с две снимки пред новострояща се чешма в селски двор, като на едната беше с рокля, а на другата беше в еротичен бански. На фона на зиданата селска чешма. Имах усещането, че някой Баш Майстор е седял, вил е своя мустак, от време на време е боцвал доматка от чинията и е изкрещявал "Браво!". Но какво беше html?

На път за дома, в едно задръстване, се оказах рамо до рамо с малък микробус, пълен с деца от някакъв дом, които седяха полуизправени на седалките си и зяпаха навън. Жена на около 40-45 стоеше от другата страна на колата ми и чакаше да светне светофара. Децата я видяха, взеха да чукат по прозореца и да и махат. По техни си причини. Тя пушеше, вдигна очи, позагледа ги, след това се изплю и стъпи на пътеката. Радвах се, че автобусът с децата вече беше отминал.

Трябва да спра да се впечатлявам от такива неща или да се науча още по-удачно да впечатлявам вас, за да поемате и част от товара ми.

Без цензура на Николай Бареков - на гости в Стара Загора

"Без цензура" на Николай Бареков и ТВ7 посети града ми - Стара Загора. Минавайки за броени минути, аз се потопих сред тълпата. Мисля си за това, че явно цинизмът ни е безкраен, защото хората продължават да правят шоу от нечия болка или нечия лудост. Съгражданите ми се втурват да гледат как другите се оплакват, след това и те се усещат длъжни да изреват пред микрофона. Тук таме по редиците от оплакващи се активисти преминават глашатаи, шепнат по ушите, след това активистите се оплакват, задават въпроси. Наоколо всички цъкат, в каква държава живеем само, а...
След това имаше песни, танци, въобще, забавна програма. Революция без цензура за около час, а след това си правим дежурните изводи и си отиваме у дома, тананикайки си под мустак някоя песен, изпята на плейбек.

Добре, че у дома мен ме чакаше дъщеря ми, която днес изпищя "татаааааааааааааа" и започна да пълзи към мен...Стана ми хубаво, усмихнах се и забравих.

Прониза ме една внезапна мисъл...

Прониза ме една внезапна мисъл, след дълъг и нелеп разговор с някого. Осъзнах, че положението е повече от критично и светът ни е населен с агресивни идиоти, които искат да наложат мислите си, усещанията си, желанията си. Много често и успяват. Хората им вярват.

И какво ме чака. Вариант едно е да не обръщам внимание и да се правя, че не виждам. Вариант две, просто да ги последвам. Вариант три, да бъда себе си, съобразно своите виждания. Вариант 4 - има ли такъв вариант, май няма.

Май избирам вариант 3, което ме сигурно значи доста безпокойства и нерви. Но мисля, че си струва. Дали наистина е така, някога ще си призная...

Назад към комунизма...

По новините чух, че младите искали да живеят обратно в комунизма, макар масово да не знаели какво точно е представлявал той, бил нещо лошо, но и много добро, голям купон...
Замислих се и аз, дали бих желал да живея обратно в социализма или както тогава му казваха, на непостигнатия комунизъм в България. Труден въпрос.

От една страна, през 80те години се беше свършило илюзорното благоденствие на развития социализъм и една след друга се редяха кризите - за тоалетна хартия, за телевизори, за какво ли не..Нямаше елементарни неща, всеки гледаше да докопа нещичко и да го изяде у дома, криейки се от съседи или роднини.
От друга страна,  живее ми се в това време, заради относителната свобода, която беше сладко да си извоюваш...записите на Judas Priest - Defenders Of The Faith - сочен за религиозен албум или опитите да измамиш учителя, който проследяваше за дължината на косата преди училище. Или пък за почти перверзния ми вече интерес към странните неща - хладната самота на мрамора в сталинските здания, които миришеха на минало, тотемните надписи и плакати, които никой не махаше, почернели от мухи и прах, първите ми дънки, купени от магазинче в хотел, произведени в Ливан, самотата и пустотата на улиците, странните и алогични неща, които всеки ден се случваха пред очите ми ...Не бяхме свободни, но бяхме проклети да живеем в интересни времена, през които можехме да опитаме поне в главите си да бъдем свободни. Много хора успяваха...много така и така не разбраха, че имат глави, докато рапортуваха и приемаха чуждите рапорти, за да ги предадат по-нагоре...

Но никой от младите хора не знаел кой е Вълко Червенков, че ние да не знаехме случайно...Цялата история на България между Георги Димитров и Тодор Живков минаваше в един урок, в който много сгъстено се говореше за "трудностите по пътя към развития социализъм..." И за Сталин много много не се говореше...Но всичко за Брежнев бе пред очите ни. Както и за Тодор Живков...

От трета страна, замислих се, какво ли щеше да бъде в България, ако не беше паднал режима на Тодор Живков. Още 3-4 години по инерция, преди някой по-млад от него /но задължително над 70/ да поеме курс към либерализация, съчетан с отваряне към западни партньори. И след това някой около 50, син на някой около 70, да поеме управлението, с твърдото решение да ни доведе до рог на изобилието, като ни довърши от глад и мизерия. Идеалното време да ни изкупят евтино, за да ни продадат за скрап. И пишейки това, започнах да се чудя, въобще, падна ли режимът на Живков или ние просто не разбрахме какво се случи. Защото май вече и за скрап не ставаме.

Поне 10 признака, че идва есента

-       -   Някой обра ябълките от дърветата, ама от всичките, дори и от най-високите клони. Някой обвиняват циганин със стълба, но аз съм сигурен, че това е есента.  Време е ябълките да опадат, за да има пак ябълки другото лято. Ако някой не изкорени дърветата около блока ми, за да построи нови паркинги или нов блок направо.

-      -    Вятърът прави тихо ШШШШШШ по улиците нощем, когато всички спят. И си е студеничък. Добър повод  да се завия днес.

-        -  Трениращият късно вечер, който редовно е  много потен и просто сменя тениската, като само леко си замива ушите, днес се изкъпа. Никой не разбра как да реагира.

-         - Нощ е, но мирише омайно на лютеница и чушки, явно някой се възползва от тъмнината, за да подготви зимнина.

-        -  Много сериозно се замислих, дали да не направя курбан за здраве. От една страна, сигурно има нужда, поводи за притеснения много, от друга, това аз, увереният сталинист прагматик ли го мисля. Ми есен е.

-        -  Всички са много изнервени, а аз едва чакам отпуската ми след няколко дни – 16 дни, в които трябва да се наспя, да слушам музика, да играя с бебето и да пътуваме из България. И да опитам да драсна някой ред, нещо, което много ми липсва.

-          -Разбрах, че който се вълнува от всичко, той не живее дълго. Ще се опитам да напасна своите приоритети за бъдещите години, колкото и да остават.

-         - Напоследък много сънувам селото ми, не знам защо, постоянен мотив за сънища. И всички починали мои роднини, които са заедно. Събуждам се много замислен, какво всъщност се случва и защо ги сънувам, не мога да ви кажа.

-          -И хората наоколо много ме замислят, често с негативни неща. Не съм чувал нищичко хубаво от месеци за никого, толкова ли е зле всичко. Явно да...

-          -Днес разказах за първи път приказка на Уляна- Мария, която ме отряза на половината с една прозвка и се обърна на другата страна, успокоена и нацелувана. Това дете растее и хубавее всеки ден.

-         -  И май самият аз навлизам в житейската си есен,  с наченатите си  41 години. Често си мисля, че искам да е дълга, плодородна, с много цигански лета. Защото за зимите винати сме неподготвени и ни изненадват. Но дори и да го искам, често си казвам, че единственият начин да разсмееш господ  е да му разкажеш за плановете си. Добър повод  мълчаливо да се разсмея в нощта.

Дали наистина непълнолетни циганки с по три деца докарват над 1000 лв. месечно от помощи?

Един познат ми сподели, че ако искал да разбере какво наистина става в България, гледал по това какво продават хората по обявите.  Друг намираше истината за ситуацията в клиповете на Пайнер, разкодирайки я по моделите на поведение. В древни години хората гадаели за истината по вътрешностите на заколено животно или просто хвърляли боб. Вероятно и днес трябва така да търсим истината, с отчаяни мерки и средства, защото нея просто я няма. Замислих се, че хората в наши дни дори не мислят и не могат да разсъждават, а просто приемат всяка дума по интернет или в медиите за истина. „Видях го в интернет” е вече равно на доказано сто пъти явление, в което всички са длъжни да повярват. Но какво да правим, ако...насреща имаме медиа или група от медии, които искат да променят мнението ви, да ви водят за носа, да ви закарат далеч, а вие даже да не се усещате, обзети от „праведен гняв”. Мотивите на медиите са ясни – трафик от потенциални читатели, социален вирусен ефект, по-добро лице пред потенциални рекламодатели...всичко това се равнява на пари, стотинка по стотинка. Но какъв може да е материалът?

В момента масово се споделя следният текст, който се появява в различни сайтове под различни имена. Давам за пример следния негов вариант „Непълнолетни циганки с по три деца докарват над 1000 лв. месечно отпомощи”. Под всяко споделяне в социалните мрежи има стотици, хиляди коментари на бесни хора, които негодуват, че непълнолетни циганки с по три деца си докарвали над 1000 лева на месец от помощи. Но да преминем към самия материал:

„Непълнолетни циганки с по три деца докарват над 1000 лв. месечно от помощи”

В същото време една работеща майка със среден доход в семейството малко над 350 лв. хем плаща данъци, хем не може да разчита на помощ от държавата за отглеждането на своето дете.
При възможност да се възползва от 16 вида социални плащания, една непълнолетна и неработеща 17-годишна майка на три деца, както обикновено се случва при ромите, може да достигне месечен доход от около 1100 лева, като тези пари идват от джоба на всеки съвестен данъкоплатец.
Това коментираха от Центъра за демографска политика, цитирани от вестник "Бряг". В същото време една работеща майка със среден доход в семейството малко над 350 лв. хем плаща данъци, хем не може да разчита на помощ от държавата за отглеждането на своето дете, казват председателят на ЦДП Искрен Веселинов и колегата му проф. Петър Иванов.
Заради дисбаланси, от ЦДП канят премиера Пламен Орешарски на диспут. От организацията твърдят, че децата на работещите българи са дискриминирани. Аргументите, които излагат в подкрепа на твърденията си, са намаляване на населението не само поради висока смъртност, но и поради икономическа емиграция. Освен това Веселинов и Иванов подчертават, че не са сметнали някои други видове помощи, като за отопление, за учебници, за закуски. 
След като се предвижда прагът за подпомагане да остане 350 лева, експертите смятат, че се лишава една голяма част от бедните работещи хора от достъп до социални услуги, коментират от ЦДП.
За примера с работещата българка проф. Иванов коментира: "Пред семейството на тази българка очевидно има само две перспективи: мизерия или емиграция". Неговият извод е, че правителството дискриминира образованите и работещи хора в полза на необразованите, неработещите и паразитиращите. За да има баланс в отношението към майките в България, от Центъра за демографска политика предлагат поне да се премахнат рестриктивните мерки спрямо онези жени, които докато са в майчинство, са дали децата си на ясла. Идеята е те да не връщат взетите майчински. Съветът на русенските специалисти към кабинета е да обмисли въвеждането на образователен ценз за майката при определяне размера на помощите за деца. Такъв пример има в община Ботевград, която дава помощи за новородено в зависимост от образованието на майката. Призовават още България да ползва опита на страни, които са решили успешно демографските и етническите си проблеми, като Сингапур, където въобще няма социални помощи.
Справка на Центъра за демографска политика: Социални помощи за майките в България в новия бюджет на кабинета "Орешарски" 1. Помощ при бременност, по чл. 5а от ЗСПД, еднократно 150 лв., само за тези, които не са плащали осигуровки по КСО и със среден месечен доход под 350 лв., общо 450 лв. месечно; 2. Помощ за раждане на дете, (250 лв. за първото, 600 лв. за второто и 200 лв. за третото дете) общо 1050 лв. еднократно; 3. Помощ при раждане на дете с увреждания, еднократно 100 лв.; 4. Месечна помощ по чл. 8 от ЗСПД (при родители без социални осигуровки и доход под 350 лв.), по 100 лв. месечно до навършване на 1 година; 5. Помощ при раждане на близнаци, по 1200 лв. на близнак, еднократно 2400 лв.; 6. Месечна помощ за дете (35 лв. досега), а от 2014 г. по 50 лв., след това може и повече, при доход по-нисък от 350 лв., или общо 150 лв. месечно; 7. Месечна помощ за деца близнаци до завършване на средно образование, месечно по 52,50 лв., общо 103 лв. месечно за години наред; 8. Месечна добавка за дете с увреждания (70% от брутната МРЗ), по 189 лв. месечно (според годишния доклад на Държавния департамент на САЩ, 47% от циганските деца в България са болни от астма или диабет); 9. Целева помощ на първолаци – еднократно 150 лв., с праг 350 лв., общо 450 лв.; 10.Компенсация за детска градина (чл.10б на ЗСПД), по 100 лв., общо 300 лв. месечно; 11.Безплатно пътуване на многодетна майка, годишно примерно 100 лв. всяка година; 12.Диференциран минимален доход (ДМД) по чл.9, ал.3, т.8 на Правилника за прилагане на ЗСП месечно в размер Х%65 лв. (65 лв. е Гарантираният минимален доход, ГМД), примерно 50 лв. месечно; 13.ДМД за дете до завършване на средно образование, 91% от ГМД, или по 59,15 лв., общо 197,45 лв. месечно; 14.ДМД за родител, отглеждащ сам дете/деца до 3 години (самотна майка), месечно 78 лв. (чл.9, ал.3, т.10а от ПП на ЗСП); 15.Помощ за превенция за изоставяне (при заплаха за изоставяне на новороденото), еднократно 325 лв. (5 пъти ГМД); 16.Помощ за реинтеграция (да си вземе обратно изоставеното дете) евентуално еднократно 325 лв., може и повече, еднократно 1025 лв. за трите деца."

При първи прочит, вероятно на всеки му идва да грабне пушката. Но мога ли да попитам няколко простички неща, вас, които чистите пушките...

- „коментираха от Центъра за демографска политика” – да уточня, ако се подведохте по гръмкото заглавие: „Центърът е българска неправителствена гражданска организация със седалище в гр. Русе.

Създаден е през 2010 г. от група интелектуалци с интереси в областта на демографията, статистиката, политическите науки, социологията, социалната психология, етнологията, етнографията и др. Регистриран е по Закона за юридическите лица с нестопанска цел. 

 Главните принципи в публичната дейност на Центъра са:

          1. Яснота;

          2. Отказ (от манипулираната стандартност и нехайството);

          3. Ирония;

          4. Упорство. (Съчетанието е на Албер Камю.)”

Което значи, ако сте мислили, че това е правителствена организация, не, това е НПО. На сайта намирам още едно интересно послание „Никой в Центъра не получава възнаграждение за работата си в него, колкото и чудно да изглежда това някому. Напротив, всеки плаща символичен членски внос. Но знаем къде са парите. Знаем още, че Орфей не е негър.”

- "Пред семейството на тази българка очевидно има само две перспективи: мизерия или емиграция" – в България няма закони, които касаят само майките от ромски произход. Теоретично, майка от български произход има същите права, но заглавието подвежда. Бих бил щастлив да ме поправите, ако някъде в закона има указано деление на майките по техния етнос.

-         специалистите от НПО-то изброяват 16 възможности за печалба на една майка, която е:

• под 18 години
• с три деца минимум
• две от тях са близнаци
• вероятно и трите са с увреждания
• успяват до 18-тата година на майката да постъпят в първи клас /вероятно тя е родила първото на 9 години?/ и трите
• същевременно учат и в средното, за да ползват друга помощ...
• хем тя ги изоставя, но получава пари за превенцията
• но получава пари и от това, че  ги е взела обратно
• и куп други условия...

Замисляте ли се, че условията си противоречат, защото голяма част от тях са еднократни и само при специални обстоятелства, което значи, че няма как да се акумулират в един месец приемане в първи клас, завършване на средно образование,  както и компенсацията за детска градина...

Да не говорим, че никъде не е казано, че това се отнася само за майки от ромски произход. Болшинството от оплакванията са, че българските майки получават по 350 лева. Умножете го по три..

- Плащане СРЕЩУ неплащане на данъци и осигуровки – въпрос на личен избор, системата е солидарна и  работи и в двата варианта. Да, и в двата парите са недостатъчни, което е по-сериозния проблем. Но това от Центъра за демографска политика не го коментират, въпреки, че знаят къде са парите.

За съжаление, почти никой днес не успя да разчете статията и да види уловката, че някой просто си прави посещения и трафик от недочитането и неразбирането на поредната медийна манипулация. Даже си мислех, че ако напишем статия със заглавието „Двуглава проститутка дебне около Стара Загора”, бихме събрали вероятно повече коментари на повярвали читатели, които ще минават покрай града ни с много по-голям интерес. Но да работиш в медиа било интересно и увлекателно, а борбата за читатели...жестока.

Животът според пред големия шкаф, пълен с цветни непотребни неща

В съседното заведение цял ден тече някакъв странен банкет, който започна по обяд, надуха яко хора и ръченици, по едно време премина през някакво детско парти, озвучено с поп-фолк, продължи с народна музика и плавно около 17 часа започна стара бг естрада. И не бих се учудил никога на този културен омлет, ако към 17.30 от заведението не зазвуча песен на Клиф Ричард от неговите евангелистки албуми.

За момент се замислих, че това е рязък случай на културен дисонанс, защото колко ли хора знаят за Клиф Ричард, че внезапно открил Господ, че направил куп албуми с евангелистки мотиви, че да могат да вкарат и негово мр3 в саундтрака на този див квартален купон. Вероятно не повече от 1% от хората го помнят...или ще оспорите това? Но защо пък аз трябва да го помня...Това наказание, проклятие ли е или просто дарба?

От дни ми се върти да ви го кажа, че се усещам като огромен стар шкаф, пълен с някога много цветни и важни неща, които са загубили май абсолютно всяка стойност в съвремието ни. Ако отворим вратата, задължително ще има скърцане. И шкафът ще е нестандартен, тежък, дялан някога през 60те в някое незнайно ТПК, по-масивен и непоклатим и от брониран сейф. Вероятно, за да запази всичко, което някога е било складирано по рафтовете – добре подредено и непокътнато.

Сигурно бих започнал от първите ми разходки по улиците на онази Стара Загора, която никой вече сякаш не помни. Опитите ни да пием вода от маркучите на цистерните, които тогава редовно миеха улиците. Някогашните полета с орехови дървета, на които още като млади новодомци, аз и малкия ми брат ходехме с баща ми и майка ми на пикник, където сега е голям супермаркет и няма и помен от тогавашната зеленина. Далечните зелени поля от прозореца на нашия блок, които скоро изчезнаха под напъните на бетона и панела. Първите ми играчки рицари. Първите букви в училище. Научих се да дебна в малката книжарница и всеки ден да я питам за книги за индианци. Научихме за Солидарност и Полша, пишехме писма до Рейгън и ядяхме вафли, подарени от дядо Мраз. Очакването, че звездата от чинията на Бузлуджа ще се вижда чак от прозореца ни. Дните на космонавтиката и ТНТМ, ентусиазмът от всеки портокал, боязливостта от усещането, че шоколадовото яйце е предмет на враждебна, капиталистическа култура, което не му пречеше да е много, много сладко.

Безкрайно многото вторник и четвъртък предиобеди, изкарани пред Селената в кухнята, слушайки Бийтълс и Щурците по „Гласове и мелодии, които помним” и вечно закъснявайки за училище. Първите ми касети с музика, книгите с фантастика /”Непобедимият” от Станислав Лем/, киното по Десета муза всеки вторник вечер.  Баща ми изчезна за 2 седмици, а после се разбра, че се е случил Чернобил, а те са вдигнати по тревога, очаквайки трета световна война. Чух Iron Maiden и Judas Priest, първите ми записи на едно малко джобно касетофонче. Всяко поредно училище, началото на възродителните процеси, за които научих след екскурзия във Велико Търново, а у дома нямаше вода, за пореден ден.

Напълно се изпразниха витрините по магазините, започнаха смутни времена, а после в един мъглив ден се смени системата. Дните, в които учениците носеха запис от националното радио на директора на училището – заповед на министъра за ваканция, поради смутното положение. Веднага ни пуснаха, цялото училище. По улиците имаше всичко, вълнения, брадати мъже мъкнеха знамена, стари хора продаваха книгите си, първите митинги бяха вече факт. Пловдив през моите студентски години, кризата, скоковете на долара, жените, с които бях или тези, с които исках, а не се получаваше да бъда. Стотиците срещи „пред пощата”, редовното ми хранене с хляб, картофи и бира, кубинките и дългата коса. Връщането ми в Стара Загора, първият компютър, всичките ми връзки, къси или дълги, всяко падане и ставане. Безкрайните дълги летни нощи пред компютъра, когато отвън още беше гора. Всяко събитие, което вече съвсем вяло просто регистрирах. На рафтовете има още много, много неща, наредени по имена, цвят, събития.

Не знам защо ли ми е този шкаф. Колко учудено ме гледат, когато им говоря, че Уляна Громова е героиня от Млада Гвардия, като обяснявам за Квазимодо, за Остап Бендер, защо Пилат си е измил ръцете, кой първи от Бийтълс почина и за какво Уорхол е рисувал Елвис и Мерилин Монро. И кой по дяволите е Чарлз Менсън.

До такава степен съм се оплел, че от години се мъча да се сетя, имаше ли в СССР голям пожар- екологична катастрофа, около година преди или след Чернобил. Готов съм да се закълна, че по телевизията всяка вечер показваха танковете, които гасят огъня. Дали мъгливите пролетни утрини от моето село, с улиците с мирис на рози и люляк, не са просто измислица или детски сънища.

Не знам дали не е време да затворя завинаги този шкаф и да гледам само напред. Но и да хвърля ключа или пък да го оставя и само понякога да надничам. Не знам и дали да продължа да трупам спомени в някой друг шкаф, по-модерен, но еднакво вместим. Или просто да гледам напред, опитвайки се да изхвърля всичко старо и вероятно непотребно. Труден въпрос. Вие какво ще ми препоръчате...

На вратата има баба и те търси...

Да го отдадем на това, че днес бях на работа с колата. Плавен, нормално нервен ден, в края на който ме извикаха на вратата на офиса. Човек никога не знае какво да очаква от едно такова повикване, най-често това е проблем. Като единствен мъж в офиса в момента, добре знам какво може да бъде проблем. Пияна представителка на благотворителна организация, некоординиран пенсионер, който е решил да дойде и вкупом да се ръкува с всички, по някаква спонтанна негова идея или....колежката ми шепне „Баба! Търси теб!”

И хубаво де, каква баба....

От полусянката на коридора се измъкна баба на около 70-75 години. Наконтена, с капела, със сбръчкана кожа и облечена в цветни дрехи. Като цвете от хербарий, което някой беше придържал забравено с години между кориците на скучна, но тежка книга. Лъхна ме и леко на пот.

„Аз съм много артистична  личност, свиря на пиано, дойдох чак от Димитровград днес, но се оказа, че съм свършила парите. Идвам да ви се представя, вие сте главният редактор, нали?”

Разговорът тръгваше в лоша посока....

Бабата извади 2 книжки, на корицата на които имаше нейни снимки, озаглавени „Потъване в светлината” – първа и втора част. Не ми ги пъхна в ръцете, но ги завъртя и обяви...

„Не си ги продавам, но искам да се върна в Димитровград. Аз съм творец, ще ви ги дам, а вие ще ми дадете 10 лева, защото хартията е скъпа.”

Никога не съм знаел какво да правя в такива ситуации. Бил съм груб, понякога и деликатно съм обяснявал, че не искам да купя нищо, което не ми трябва, което може би е и по-грубо. Вдигнах ръце и обясних на бабата, че имам дъщеря у дома и искам на нея да взема нещо. Не исках да бъда груб, но „тя ми е по- важна”. Бабата не загуби никак кураж, но попита дали ще може да влезе по стаите да разпита някой дали няма да купи. Попитах колегите, но никой не прояви интерес. Бабата не беше разочарована, а просто апатично продължи към горния етаж. Или май слезе към долния.

Бях побързал да затворя, защото никога не съм знаел какво да правя в такива ситуации, когато странни хора идват, за да поискат пари, в замяна на нещо си там. Много ми е чудно, дали не трябваше да и дам 10 лева и да хвърля книгите и. Или това с „автобуса за Димитровград” беше просто измама, доста вероятно, чест трик на хората, които се мъчат да вземат пари от някого. Или пък просто трябваше учтиво да и откажа и въобще да не се обяснявам.

После се замислих, докато пътувах с тази пуста кола. Пътуващите врата по врата хора, които искат пари за „нещо си там” са много лош признак за естеството на нещата в държавата ни. Всеки се е сблъсквал с тях. Дали винаги намирате правилния подход към тези хора...не мога да гарантирам за себе си...

Всекидневно ходете пеша...

От няколко дни ходя и се връщам пеша - от дома до работа и обратно. Около десетина километра по напечения асфалт и почти 2 часа сред хората. Главата ми е вече пълна с истории, които чувам, но веднага гледам да забравя, защото ме мъчат...Да опитам да ви разкажа за една от тях...
На една сергия за зеленчуци едва пристъпва стар дядо, който крещи отдалеч:
 - Момче, кога ще ти докарат утре краставиците?
Дори не чува отговора и влиза във входа си, мърморейки нещо. Продавачът:
- Стар дядо, ама любовчия...Всяка седмица с нова, между 30 и 60 годишни го харесват, защото е стар ерген с огромен апартамент в центъра на града. Но и той хитър, води ги на екскурзия, правят там каквото правят и после им бяга. Виж обаче, миналата седмица една баба и обещал апартамента, тя хукнала да се хвали в жегите на другите баби и дали от слънцето, дали от вълнение...на място починала. А той си идва и свирука...
В това време дядото пак излезе от сянката на входа и изкрещя още по-силно:
 - Момче, кога ще ти докарат утре краставиците?

Странна история за любов, смърт и недвижими имоти. Главата ми се пълни с разкази, освен да ви ги представям понякога, в дни, в които ми се живее и ми се пише. То идва спонтанно, лудата комбинация от двете заедно. Дали да не я отдам на кафето, което тайно изпих в полумрака на коридора. Или просто на ходенето пеша. Не знам какво да ви отговоря.

Тимур и неговата команда помагат на квартал Митьо Станев

Летните задължения на всяко дете през социализма – огромен препъникамък за желанието да спиш до късно, да тичаш без никаква цел и посока из напечените от слънцето пусти улици, да очакваш морето и дълго да сортираш мидички или да се фукаш с малката въдичка, която са ти купили. Няма как  да си безучастен към кампанийната работа на село, към дебнещите врагове отвсякъде, заобиколили малката народна република. В последните учебни дни на всяка година, всеки от нас получаваше своя списък с поръчения, които трябваше да изпълни на всяка цена. Не знам как ги измисляха тогава и чие дело бе мъдрата идея да предадем 2 заека на някое селско стопанство /отгледани вероятно от останките от нашата градска трапеза/ или да реализираме дни на доброволен труд в полза на обществото или поне да прочетем книгите от списъка. С последното никога не съм имал проблем, но с другото...

Дните се въртяха един след друг, сладки и пълни с безвремие. Знаех си, че все някога ще дойде време и за равносметка, но не се притеснявах, защото предвидливо се бях записал в нашата градска Тимуровска команда.

Да направя кратко уточнение, за който не е чел книгата на Аркадий Гайдар, Тимур бе дете, което организирало своите приятели пионери да работят в полза на възрастните и онеправданите, синоним на възможностите на едно дете, което вярва упорито в победата на комунизма и прави всичко, за да я приближи. През 80-те бе все още много популярен и задължителен като модел на подражание, въпреки, че почти 40 години разлика между написването му и случването му не можеше да не задават странни въпроси, на които почти никой пионерски ръководител сигурно нямаше да може да отговори – диското, студената война, дънките, разкривените надписи AC/DC  по стените и празните магазини...

Но такива въпроси и не се задаваха, идеята бе ясна, август месец щях да стана част от Тимуровската команда в квартал „Митьо Станев”. Очаквах връзка по телефона, мина морето през юли, в последните дни от месеца и обаждането се случи – 1 август, 8.30 сутринта, пред кварталния ОФ клуб.

Като всеки съвестен пионер си представях, че в тези 10 дни ще се съберем с други деца, с които ще правим полезни неща за квартала, ще бъдем водени от лидер със силна харизма /думата не я знаех, но бях чел няколко пъти книгата за Тимур и си представях нещо подобно/, ще бъдем героите на 15-ти септември, защото няма как за 2 седмици да не се случи нещо героично, с което да станем известни.

Имам отвратителния навик да подранявам, което ме изстреля в 7.30 пред клуба, който беше на 10 метра от блока ми, с 1 лев в джоба и ключ за апартамента, вързан на шията ми.

Стоя си на бордюра, минават хората за работа, на няколко пъти ставах да питам колко е часа, дали случайно вече не е 8.30, уви, времето течеше бавно.

Не знаех как ще позная и другите тимуровци, но скоро около вратата се завъртяха и други деца, 2-3-4...Не повече, а очаквах десетки. И към 9 дойде и една лелка, която ни отвори вратата, влязохме вътре и седнахме по меката мебел в очакване на Тимур. Явно беше, че и те не знаеха какво ще ни прати съдбата в лицето на една около 30 годишна женица, която влезе около 9.30 и ни уведоми, че тя  е ръководителката на доброволната пионерска група от квартала.

Бях много малък, за да мога да си обясня подмяната на понятията „тимуровска команда” и „доброволна пионерска група”, но скоро щях да разбера разликата. Първият ден мина в клуба, като женицата и лелката пиеха кафе, а ние давахме писмени идеи за бъдещата ни дейност. Това беше до обяд, след това ни пуснаха да обядваме, след което от 13.00 до 17.00 дискутирахме какво въобще ще правим.

Женицата бе поела дъх и 1 час ни говори за международното положение, за опасностите пред нас, за враждебното влияние в квартала, за това, че ще ни обучават, че тези 10 дни ще са важни и за нас, като бъдещи комсомолци...някога след 3-4 години. В това време ОФ-клубът, който беше и младежки клуб, взе да се пълни с младежи, жената явно я досрамя от глупостите, които ни говореше от сцената, а и ние се усетихме, че е време да изпием по една лимонада и скрити зад завесите и седнали на меката мебел, да гледаме как хората се прибират от работа. Ден първи беше минал.

Ден втори започна около 10, когато се събрахме няколко деца, част от които не бяха дошли на първия ден, а задачата беше ясна – да почистим околността.

Трудът облагородява и пречиства, затова и ние тръгнахме „на бой” с няколко метли и чували, да събираме боклуците пред клуба. Не бих казал, че направихме нещо повече от това да вдигнем абсолютна пушилка от прах, в която минаващите пенсионери ту ни ругаеха, че не се прави така, ту казваха „браво, достойни пионери”, което нямаше как да не ни направи горди от абсолютната безсмислица, в която участвахме. Някой до мен намери 5 стотинки, за момент поспорихме дали да ги дадем в полза на държавата или да ги предадем на ръководителката, но късметлията по средата на спора си ги прибра в джоба и избяга в другия край на градинката, което ясно показа непионерското му и непатриотично решение, което обаче нямахме сили да оспорим. Това беше почти половин баничка, която можеше и ние да имаме късмета да ни се падне.

Ден трети – същото почистване, но в двора на училището. Вече нямаме и метли, ръководителката се прави на разсеяна, но е явно неин проблем, че не е взела метли от заключеното училище, събираме боклуците на купчини, които летният вятър пръска отново за няколко часа. Но днес свършваме по-рано, около 12...другарката е заета с важни дела, готви ни изненада.

Ден четвърти – цял ден в клуба, където играем шах, пием лимонада, ръководителката я няма, жената от клуба ни успокои, че днес сме под нейно наблюдение, местим маси и мебели, играем мач отвън.

Но и играта не се получи добра, едва 5- 6 деца сме, имам усещането, че само аз съм бил на всичките занимания от самото начало. Не знам каква ще бъде изненадата, приятна или неприятна.

Ден пети – дойде учителката ни по музика от училището, махна завесата от сцената, откри едно пиано, започна да ни свири и да ни кара да заучаваме нови песни за Ленин, които ние прилежно записвахме като текст в тефтерчетата с химикалчетата, които вероятно всяко дете носеше.

Възпитан в идеята за ленинския съботник, в събота също бях пред клуба. Изкарах почти няколко часа на бордюра, като въпреки очакванията ми за 6 дневна работна седмица на тимуровската команда, дойдоха само няколко деца, едно от които ни демонстрира какво радио си беше направило само от батерия и слушалка за телефон.  Стояхме и слушахме народна музика, а клубът така и така не отвори.

В понеделник валя дъжд, ръководителката беше нервна, крещя, че изоставаме от програмата, че няма да ни разпише добри оценки за участието ни. После спря да вика, пуши няколко цигари отвън и ни съобщи, че днес е трябвало да ходим в село Богомилово на гости при кооператорите, но няма как да ни заведе там, затова по-добре да си ходим по къщите, а за сряда ни е подготвила изненада. Не и разбрахме кодираното послание, че въобще не трябва да ходим до клуба вторник, затова на другия ден се мотахме пак, преди лелката да ни изгони, че само и създаваме работа.

В сряда в 8.30 бяхме на линия отново,  ръководителката дойде и ни съобщи, че днес ни предстои много важна задача – да съберем детелини и да ги дадем на български емигранти в САЩ, които са дошли да видят страната ни след много години в странство. Поехме бавно и много екзалтирани, към Партийната школа, където бяха емигрантите. По пътя към нас се присъедини една жена на около 40, подшушнаха ни, че била много важна и от партията, която обиколи с нас някога зелените полянки из квартала, където растяха цветя и въпросните детелини. По лицето и не премина нито една емоция, тя вяло и сиво говореше тихо с ръководителката ни, а ние се щурахме и събирахме детелините и какви ли не други треволяци. Беше ни интересно, хем българи, хем от САЩ, дали няма и те да ни дадат някой подарък...

Партийната школа бе учебен комплекс за кадри на БКП, на върха на един хълм, с тенис кортове, борчета, отвсякъде ограден с ограда и охрана от милицията. За първи път влизахме там, бяхме чували легенди за „вечния огън”, който горял там...На оградата обаче важната партийка ни обра зеленината и ни остави да чакаме отвън, а тя самата влезе вътре и повече не се показа. Нашата ръководителка ни прибра обратно и по пътя ни разказваше доста неуверено, че тези цветя ще са причина нашите сънародници да си мислят за България и вероятно и да се върнат обратно...Много неясна теза, със съмнителна достоверност, но тя ни помагаше да се успокоим и да не мислим за дъвките.

В четвъртък пак нямаше никой в клуба, жената пак ни каза да си ходим, че ръководителката е заета.

В петък тя закъсня и дойде около 10, с кутия бонбони и ни обяви, че ще се омъжва. Официално обяви за успешно приключена работата на доброволния пионерски летен отряд, обеща да ни похвали пред учителите и директорите от училището, след което дойде бъдещият и мъж, скриха се зад завесата, пианото дрънкаше, чуваше се смях, пушеха, а ние отново се опитвахме да играем футбол отвън.

Възпитан в традицията на двойното и тройното подсигуряване преди проверка, дядо ми ми взе бележка от селското ТКЗС, че съм помагал в прибирането на реколтата. Със същата бележка, преизпълнен летен лист от книги и самочувствието, че имам какво да кажа за лятото си, на 15-ти септември се появих в училище. Пред класа гордо заявих „Бях част от Тимуровската команда в квартал „Митьо Станев”, с което предизвиках учудване и похвалата на класната, която каза, че е много горда с мен. След това започна да говори за изискванията пред нас, бъдещите четвъртокласници...

Дори не знам защо реших да ви споделя този спомен, освен да ви разкажа за Ивайло и неговата команда, които събираха детелини, чистиха квартала, омъжиха другарката ръководителка и вероятно изпиха прекалено много лимонада, за да могат да се справят адекватно с последвалите събития в България...

Детето, което пееше песните на Лили Иванова

Имам много  ужасни спомени, които неканени изплуват в главата ми, като неочаквани гости. И оставете това, че са неканени и неочаквани, но и често си имат свои начини да ме вкарат в някакво нелепо настроение, от което да не мога да изляза с дни. Представете си, че това се е случило...

Някога, много отдавна, при една от първите ми по-съзнателни почивки на море, брат ми е бил вече роден, цялото семейство отиваме на море. Ще спестя поетиката, позната ви от „С деца на море”, но с привкус на началото на 80-те. Не помня кой знае колко много, освен лудите тълпи по уличките на Китен, които вечер кръстосваха наляво и надясно, шареният свят на сергиите, всички  забавления, които бяха скъпи за нас тогава - средностатистическото семейство. Дори и гофретите, които за първи път опитах тогава на едно от тези обикаляния из градчето от селски тип, божествено изживяване, което трудно бих усетил отново от парче мазно тесто със съмнителна хигиена и малко сирене, за да повдигне цената с почти 30 стотинки.

Тълпата има учудващото свойство да бъде управлявана от колективно съзнание, което се появява неведомо как, но за сметка на това успява да вкара в ход огромни маси от хора, в преследване на най-абсурдни неща. От някой бяхме чули, че на едикоя си улица, от терасата излизало дете и пеело песни на Лили Иванова. И преди да луднете от смях, ще ви обясня, че в началото на 80-те години, когато сивотата беше стандарт, всяко нещо подобно предизвикваше неистов интерес. Вероятно като доказателство, че светът не е само издържан в стилистиката на Работническо дело и леко по-жълтите Паралели.

И тръгнахме да търсим улицата и детето, което пее песните на Лили, защото просто трябваше да се прави нещо..Да си призная, дори и тогава не разбирах какво му е толкова хубавото, но се поведох по масовия интерес, пък и как да избягам сам от родителите ми и да си поръчам бира и цаца някъде, нещо, което бих направил сега, съчетано с тъжни размисли по повод човешката суета. И влачат ни с брат ми по улиците и търсим тази нарочна къща, от която пее детето. Един човек ни показа, че пред една от кооперациите се бе събрала тълпа, които мълчаливо чакаха и гледаха в тъмното.

На терасата на втория етаж имаше запалена лампа, компания от няколко човека, вероятно семейство и гости, пиеха бира и ядяха риба. Тълпата отвън ги гледаше и мълчеше. Семейството се правеше, че не ни вижда, извадиха магнетофон, пуснаха леко музика и продължаваха с яденето и пиенето, придружени от тих разговор.

Ние пък седяхме прави, 30-40 човека поне, облегнати по оградата, вдигнали поглед към компанията по-горе. Някой прати по-голямото си момче за бира, друг донесе пуканки и почерпи. И ние мълчахме и компанията по-горе, само от магнетофона се чуваше гръцка музика. И падаше мрак.

Тогава някой се сети да започне да ръкопляска. Вече бяхме над 50 човека, разнородни по възраст и пол, много деца, които пляскахме, чакайки да видим „детето, което пее песните на Лили Иванова”, нещо важно и интересно, като морско чудовище или дъвка от Кореком, шарено и непознато.

Вратата на терасата се отвори и към семейството горе се прибави една бузесто и дебело момче на около 8-9 годинки, малко по-голямо от мен тогава. Някой му подаде микрофон с кабел, който пъхнаха в магнетофона. То зае поза на терасата и запя, съпроводено от плейбека от магнетофона...

Цялото се тресеше, но добре предаваше естрадния апломб на звездата на естрадата Лили Иванова – Панаири, Щурче...куп други песни от онези години. Пискливият глас, друсащите се наднормени килограми, през които като вибрация минаваха познатите жестове на естрадната звезда, които детето бе усвоило до съвършенство - семейството му вече не ядеше и пиеше така активно, а се бяха облегнали на столовете и зяпаха ту него, ту публиката под терасата. Ние пък зяпахме обладани от нелепата гледка, идваха още хора и спираха, ръкопляскаха след всяка песен, дори имаше хора, които си тактуваха.

Дебелото дете не се уморяваше да се кълчи, пот се лееше от него, никой не забелязваше, че то вече повтаря за пореден път Панаири, като успява все по-фалшиво да надвика Лили, която звучеше от ролката на магнетофона. Някой започна да вика „Емил Димитров” от тълпата. След кратко шушнене между детето и семейството му, на магнетофона беше пусната  Нашият сигнал и малкият певец подкара и Емил Димитров, със същия писклив гласец, като се тресеше като Лили Иванова, на което публиката също реагира спонтанно, но доволно. И след това, той просто си остави микрофона и си влезе в стаята обратно, а семейството се обърна на столовете си и продължи да се черпи и да не ни обръща внимание. Пак зазвуча гръцко от магнетофона. Вече се бяхме събрали поне 100 човека на тясната уличка, много от нас пляскаха, искаха да излезе отново дебелото дете и да пее Лили, но то не излезе. Горе взеха  да си събират чиниите и влязоха вътре. Лека полека и тълпата се разотиде, като чувах, че всеки си мърмори, че утре пак ще дойде, за да гледа детето, което пее Лили Иванова.

И много вероятно пред къщата на другата вечер отново да се е събрала тълпа, но ние се въртяхме около брега, защото някой ни беше казал, че морето е изхвърлило мъртъв делфин. В детските ни акъли, делфинът бе добро и огромно същество, което нямаше как да бъде победено, изхвърлено или умъртвено, но никога не се знаеше какво те чака в морето, нали? Очаквахме тълпи от хора, но дори и не видяхме делфина, просто обикаляхме и се взирахме тайно в очакване да съзрем и тази необичайна гледка. После ядохме гофрети, тези мазни топки от тесто, този път с шоколад. И тук споменът ми прекъсва и колкото и да се мъча да го възстановя, в главата ми остава само шумът от кино машината, която върти скъсаната лента.

Замислих се, какво ли е станало с това дебело дете, което всяка вечер като примадона излизаше и пееше песните на Лили? Дали наистина делфинът бе умрял и дали въобще този спомен бе истински или просто цветен кадър, режисиран от уморената ми глава...Този свят изчезна така отдавна.