Нощни разходки из град Стара Загора

Започнал съм да развивам интерес към разходките вечер в центъра на града. Докато бяхме в Железник, явно сме били доста изолирани от случващото се в Стара Загора.
Обикаляме с детето из градинката, познати хора, усещам се жив. Много странно усещане, леко приповдигнато.
Имах познато семейство /преди 20 години/, които живееха на центъра. И двамата пиеха, при това малко над нормата за нормалност, но имаха много добро поведение, докато имах поглед върху тях. Млади хора, интелигентни, които вечер си наливаха по едно и не излизаха никога. Често им идваха гости, а какво да правят /и аз съм ходил/, стоим и гледаме видео. По няколко часа вечер, пред екрана се въртят всякакви филми, после обсъждаме, допиваме по нещичко, те са вече пияни, оставаме ги да се оправят и след няколко дни пак се обаждаха да ги посетим.
В един момент спряха, сякаш се затвориха изведнъж за всички. После изчезнаха, апартаментът много време стоя затворен и с черни стъкла.
Бях на 23-24 и приемах поведението на тази двойка за почти нормално.Затваряш се в хола си, пиеш, гледаш, дори и завесите са пуснати. После работят нещо през деня, за да се напият пак вечерта, кога с приятели, кога сами. Но задължително с екрана на телевизора включен.

Не ми се гледа телевизия, разхожда ми се из града, безкрайно ми е интересно, екзотично усещане за шарена плеяда от герои, всеки с ролята си, които се въртят по улиците. И много познати лица, малката все ме пита "Откъде ги познаваш?". Често не се сещам, но си кимаме и продъжаваме.
Нещо съм на социална вълна, приятели. Да го знаете.

Гаранционно обслужване на бойлер Теси Билайт - ходене по мъките и отвъд тях

31 юли, 2017 година, 19.26:
След много силна обратна реакция в социалните мрежи и над 2000 прочитания на този пост в моя блог, ТЕСИ се свързаха с мен. За първи път от няколко седмици не ги търся аз, а те инициират контакт. След няколко разговора ми бе предложено да получа обратно парите си, ако не съм доволен от бойлера. Поговорихме си доста, което ми хареса. С честни думи.
В крайна сметка, моето решение бе да запазя бойлера, защото представителят на марката ми гарантира, че в срока на гаранцията /5 години/, те застават зад добрата и безопасна работа на уреда. Би било страхотно, ако поработят малко върху качеството на гаранционните си сервизи, които не навсякъде са /явно/ на достатъчно добро ниво. Ценя честността. Надявам се да успеят да сътворят нещо добро и в тази посока.

Както вече научихме по собствения си опит - TESY - IT'S IMPRESSIVE.
Преди да ми се наложи да купя бойлер за новия ми апартамент, Теси бяха една от марките, на които ми се струваше много удачно да се доверя. Тях ми препоръчаха и майсторите, които правиха всичко по ВиК елементите. По тази причина станах горд собственик на бойлер Теси Билайт, който се представи чудно на теста, след което бе спрян за няколко седмици, докато се нанесем.
Дойде добрият ден, когато трябваше да започнем да живеем там. Няколко часа мъкнене на багаж в жегата, но ни чака топъл душ в новата баня, така си мислехме. Настана момента да пуснем и бойлера. Съвсем неочаквано, вместо тихия уред от теста, Теси Билайт започна да хърка. Като на умряло, което ни изпоти и мен и съпругата ми.
Събота е, по никое време се е повредил. Бърза справка в нета и мнения на потребители - така стържело от котления камък. Какъв камък, като няма и 10 часа употреба???
Претръпваме, имаме 2 дни до понеделник, няма как да останем без топла вода.
Хъркането буквално ни стряска. Спалнята ни е точно до помещението с бойлера, спим на затворена врата и пак се чува. Не сме от най-леко спящите и пак е неприятно, особено ако не знаеш дали няма да стане по-лошо в някой момент.

Идва понеделникът и звъня на тукашния сервиз на Теси - за консултация.
Нещо нещата не са както трябва, веднага го усещам, което описвам и в първото си писмо към централата на компанията.

Писмо 1, 21 юли:
Здравейте!
От близо седмица съм собственик и ползвам ваш бойлер Теси Билайт. 
Бойлерът бе монтиран преди около месец, загря вода и напълно нормално си работеше. Спряхме го, защото апартаментът бе празен. Миналата събота се настанихме най-накрая в новото ни жилище, пуснахме бойлера и...силен шум, свистене и тракане.
В първия работен ден /понеделник/ позвъних на обявените в брошурата гаранционни сервизи.
На първия Сириус Сервиз ми казаха, че "не се занимават с обслужване на Теси"???!!
Препоръчаха ми да позвъня на Добрев Клима.
Вдигна ми жена, която с голям интерес изслуша обясненията ми и ми заяви "Ами, те шумят. Моят у дома също шуми силно. Какво искате, нали работи..."
Помолих я за специалист да дойде, защото аз не искам шумен бойлер, нищо, че работи.
С вече лека досада, жената ми заяви, че щом работи, ще чакам - евентуално сряда или четвъртък - да ми се обади специалистът и да дойде.
Взех си отпуска в сряда, за да бъда у дома и да мога да съдействам. Дадох и адреса си. До момента /петък, 12.38/, аз обаждане от този специалист нямам.
Какво ще ми препоръчате да направя:
- да се опитам пак да напомня за себе си на Добрев Клима? малко унизително, но сигурно са забравили за мен
- да приема, че бойлерите Теси  са шумни и трябва да се примиря, че вероятно има проблем технически, който може да бъде опасен за мен и семейството ми, но "нали работи", както ме успокоява служителката
- да не приема нито едно от предните 2 за нормално развитие на нещата и да потърся правата си през КЗП

Ще помоля за адекватно разрешение и предложение как мога да бъда компенсиран за неудобствата от лошото ви сервизно обслужване.
Ивайло Тончев, Стара Загора
08хх ххх ххх

Мдам, но вместо очакваните фанфари и бърза реакция...Минути след това ми позвъни вялата жена, която отрече да е твърдяла, че щом работи няма проблем. Уговорихме се за нова дата, 24 юли. Да, бойлерчето си работи, но хърка и ни притеснява.
Последва второ писмо към компанията, 25 юли, 2017
Здравейте!
Както предполагам знаете от колегите ви в Стара Загора, ние продължаваме да се чудим за причината за шума.
Гаранционният ви специалист ме посети вчера /доста бърза реакция след писмото ми, жената бе леко гузна, но твърдо настоя, че тя не е казала нищо за "сряда или четвъртък", да приемем, че "сигурно съм се объркал"/.
Да, бойлерът шуми при нагряване, като това се оказа, че е типично за всички бойлери Теси.
Взе гаранционната карта, за да говори за евентуалните възможности за компенсация, доколкото разбрах. И сега чакам отговор...от тях и от вас, респективно.
Ще се надявам да решите казуса в една добра посока, така, че да не остана огорчен от марката Теси. 
Бойлерът ми е не е от най-евтините, би трябвало да получа и адекватно отношение.
Благодаря предварително, Ивайло Тончев

Пропускам да уточня, че специалистът няма фенерче, не вижда номера на бойлера, симпатичен възрастен господин, с едно сандъче с инструменти, който замерва всичко, също твърди, че така си шумят, абе, няма проблем, но ми прибира и гаранционната карта...
Неочаквано, на 26 юли идва писмо от Теси.

 Здравейте, г-н Тончев,

Благодарим Ви, че сте избрали електрически бойлер TESY за своето домакинство.

Поднасяме нашите извинения за неудобствата, които сте срещнали при записването на посещение от оторизирания ни сервиз до Вашия дом, както и с употребата на новозакупения от Вас уред.

Шумът, който описвате, може да възникне при всеки водонагревателен уред и е част от неговата нормална работа. Причините за появата на звуци по време на нагряване са няколко: драстичното повишаване на температурата на постъпващата във водосъдържателя вода, когато тя влезе в контакт с нагорещения нагревателен елемент; химичния състав на водата в региона, където уредът се използва; отлаганията на котлен камък върху повърхността на нагревателя в районите с висока твърдост на водата; ниското налягане във водопроводната система на жилището (под 2 бара), както и др. Същото е описано и в инструкцията за употреба, която сте получили при покупката на Вашия уред. Прилагаме извадката от нея, съдържаща описаната информация в секция III. ВАЖНИ ПРАВИЛА:

Цялата инструкция може да откриете и на нашия уебсайт:

http://tesy.bg/web/files/products/12/line_files/104620_004%20bilight%20(2).pdf

Разбира се, за да сме сигурни, че става въпрос за нормално функциониращ уред, а не за появила се неизправност, ние веднага реагирахме на сигнала, който получихме от Вас, и изпратихме нашите оторизирани сервизи да проверят. След посещението те се свързаха с нас, за да ни запознаят подробно с тяхната констатация относно състоянието на Вашия бойлер. Получихме тяхното уверение, че изделието функционира абсолютно нормално и не са констатирани отклонения от фабричното му състояние. Наблюдаваният шум по време на загряване не е повод за притеснение. Той е индикация единствено за нормалния процес на загряване на водата във водосъдържателя.

С пожелания за хубав и успешен ден.

Поздрави,

Моят отговор отива почти веднага:

Здравейте, г-н Миланов!
Със сигурност, благодаря за прекрасния отговор, който ми потвърди тезата, че чисто новите бойлери Теси шумят. 
Учудващо е, защото няма и седмица от употребата на вашето изделие, а през ума ми преминаха толкова много неща, мисли и събития. Със сигурност, работата на компанията ви ми помогна да открия доста неща, част от които не ми трябваха, но се наложи да ги приема.
Разбирам мнението и на вашия специалист, който също ми потвърди горната теза.
Ще се радвам да ми бъде върната гаранционната карта, защото /все пак/ тя ми е официален документ, който ще ми послужи и в бъдеще /вероятно/. Може да се наложи и документи да подавам в КЗП.
Смятам да използвам нашата кореспонденция за отправна точка за статия в някой блог на тема "гаранционно обслужване на нов бойлер Теси", нямате нищо против, нали? Бих желал да получа мнение и от други потребители на Теси, както и да предупредя евентуалните желаещи да получат "тих бойлер", че това не е сред характеристиките на вашата марка. 
В крайна сметка, както бе уточнила служителката в сервиза, "нали работи, какво толкова".
Пожелавам ви приятна вечер, а аз ще склоня глава до възглавницата и /понеже е лято и спим на отворени врати/, ще си представя, че шумът от бойлера ви е като разбиващи се морски вълни. Да, морето е бурно, но, какво ми е виновен късметът, че попаднах на шумящото Теси.
Можеше и да бъде тихичко, ама късмет...
Поздрави, Ивайло Тончев

Бърз отговор от ТЕСИ:

Здравейте,

Свързахме се с колегите ни от сервиза в гр. Стара Загора и на база информацията, която ни предоставихте, проверихме случая със забавеното връщане на документацията на уреда.

Колегите ни увериха, че до края на днешния ден ще установят връзка с Вас, за да можете да получите обратно гаранционната карта на бойлера, както и протокола за техническо състояние, съставен от сервиза и удостоверяващ изправността на изделието.

Както вече обяснихме, шумът може да възникне при всеки водонагревателен уред. Появата му не е повод за притеснение и е част от нормална работа на продукта.  

С пожелания за успешен ден.

Поздрави,

След което от сервиза ми позвъниха, за да ми кажат да отида да си прибера картата, ама в събота и неделя не работят. А...взимат я от дома ми, неправомерно, след което аз да ходя да си я взема, за да не се разкарват те??

Вече аз не издържах и позвъних на представителя отсреща, с който се разбрахме, че понеже ми е писнало и не искам да причинявам проблеми на възрастния мъж от сервиза, аз ще си отида да я взема на крака в понеделник.

Според Теси, бойлерът ми е нормален и както всеки уред, просто си шуми. 

Според мен:

01. Бойлерът ви шуми. Не съм дете и използвам бойлер от 44 години. Това е най-шумният подобен уред, който някога съм притежавал. Спим до вратата на помещението, в което е той - буди ни нощем, когато започне да зарежда. Ние не сме проблем, но детето ни също спи там...

02. Гаранционното ви обслужване не куца, то се влачи. Купих един от по-скъпите бойлери, не за да влизам в режим на обяснения с техници, които нямат фенерчета или да си пишем километрични писма, в които вие да ми твърдите само това, което и аз ви казвам - шуми, при това, неприятно.

03. В комбинацията от предните 2, явно клиентите не са ви никак важни и можете да си позволите /както си искате/ да ги въртите. Добър, безценен урок.

04. В комбинацията от първите 3, как бихте ме успокоили, че проблем наистина няма и си е нормално да си хърка и да свисти при затопляне на водата, след като аз съм този, който със семейството си го ползва, а не вие. Рискът остава за мен. За вас вероятно остава удоволствието от "добре свършената работа".

Приятели, познати и непознати, моля, споделете този линк на стените си. Ще ми помогнете да покажем как стоят нещата с гаранционното обслужване на една добре рекламирана марка, която произвежда стока, която не отговаря на добрия стандарт.

 Тук на снимката всички изглеждат учудени, време е било и аз да се учудя, че е възможно нещо подобно. Уви, TESY, IT'S IMPRESSIVE - няма майтап!

Случка със сандвичи и гироси по Борис Виан

Поръчвам си нещо за обяд. В случая, сандвич, известен като гирос /гръцки дюнер/. С периферното си зрение виждам, че нямат ток и съответно, не ми издават касова бележка. Нареждам се да си получа сандвича. Момичето ме гледа с интерес. Сигурно стоя напразно, ако няма ток. Звучи логично, но защо ми взеха парите?
- Няма ли сандвичи сега?
- Ох, ама мога да ви направя такъв с две филийки хляб и зеленчуци и сосове. 
- Добре де, ама аз защо платих за гирос, а вие ми давате нещо друго?
Да разреши ситуацията дойде управителката на обекта, която ми взе парите.
- Сега, вие последно какво искате, гирос или сандвич??
- Искам гирос, за което съм платил. Кой говори за сандвичи?
- Вие говорите за сандвичи??!!
- Добре де, аз питах  дали правите сандвичи, защото нямате ток?
Пред мен вече стоят всички служителки в заведението и се мъчат да проумеят случващото се. Като умел мениджър взимам в своите ръце ситуацията.
- Явно не се разбираме. Дали е дюнер, хамбургер, гирос, какво ли не, то винаги е сандвич.
Все едно им казах, че нося бомба и желая да се взривя.
Поде се едно общо мрънкане, че не е така, че нямам право, че бъркам.
- Така ли, я да ви питам, вие за десерт като ядете торта, крем, плодове, какво ли не, то винаги се казва ДЕСЕРТ, нали?
Изваденият от ръкава аргумент закова и трите жени. Чак от кухнята излезе готвачката, за да вземе страна, но и тя замълча под силата на убедителното ми изказване.
Момичето взе питката и започна да приготвя гироса, който се оказа сандвич.
- Днес ми е първи ден, да знаете. Имате право на един сос само, да ви кажа.
- Добре, млечен. И домати.
Тя се заколеба нещо.
- Но маруля не искате ли?
- Искам половин кило пържени картофи, ако ще е до искания.
Разделихме се дружелюбно, чак лелята от кухнята излезе, за да ми пожелае успешен ден и "пак да идвам да ям...сандвичи" /не беше много сигурна какво продават вече/.

Вървях си по улицата като победител,но май трябваше да се усещам като странник в странна страна. Какво значение имат всъщност, сандвичи, гироси, дюнери, франклойдрайт и курсът на долара. Нещата на територията не вървят добре. Налях си 50 грама уиски с компот от грозде. Потръгна, но не повторих. Анестезията не бива да се превръща в навик.

Източник на снимката: www.earlofsandwichusa.com

Труден въпрос за парче изпросена торта, кайма и колбас

Вървим с малката по улиците и влизаме в магазин, за да купим вода, че е жадна. Някъде около рафта с хладилниците към нас се приближава жена на около 60, с патерици. С голямо усилие /видимо/ балансира с торта, пакет кайма и едно голямо парче колбас. Учтиво ме моли да и помогна да стигнe до касата. Вървя пред нея, с учудване чувам неочаквано ведрия и глас:
- "Днес сме тука със спонсора, добре че е той, да имам какво да похапна и да си играя с детето после."
Хм, това май съм аз.Но не би трябвало да става дума за мен, а на касата няма никой друг. Подавам на касиерката нещата и тихичко и добавям:
- "Нямам идея за какво става въпрос, не познавам жената."
Тя ги отмества отстрани и ми казва:
- "Не се притеснявайте, аз я познавам!"
В това време бабата вече я няма в магазина, чула е сигурно думите ми и си е тръгнала.
Не се опитах да разгадая историята, защото вероятният отговор щеше да е това, "че бабата е бедна и вероятно не е добре с главата, а това със спонсора е вид просия."
Дали трябваше да извадя последните ми 20 лева и да и купя всичко? Или пък да я питам от какво има най-много нужда? Лошо ли беше, че не и платих поръчката? И ако и я бях платил, нямаше ли да я хвърли и да се заеме да поиска следващите неща от поредния случаен купувач? Определено не гладуваше, изглеждаше добре облечена.
Дори забравихме да купим и водата от магазина, така неочаквано си тръгнахме.
Има ли лесен отговор на този въпрос? Май няма.

2016 към 2017 - почивка след тичането

Когато бях още ученик в началните класове, всяка вечер, докато заспивах, зяпах книгата на Владислав Терлицки "Почини си след толкова тичане". Смело си представях, че става дума за уморени бегачи, които ги убиват в края на някое състезание.
Така разбирах книгата, "умри си в края на състезанието".

Изминаха толкова много години, още не съм я прочел тази книга, а сигурно трябва да и хвърля един поглед, за да разбера за какво става дума. Но вече си мисля повече за почивка, а не за смърт. Вероятно съм загубил част от пословичното си черногледство, нали не бъркам?
Исках да ви кажа, че приех 2016 за едно състезание със себе си, за повече ефективност, резултати, полза. Дойде краят на това състезание и се опитвам да почина, в добрия смисъл на думата. От някои резултати бях доволен, за други не ми се и говори.
Ще ми е нужно през 2017 да бъда много по-ефективен за самия себе си и околните, като се опитвам да вкарам ум и разум, за да не генерирам умора, която ме смачква, като зомби. Сигурно сте го усетили, имаше няколко такива дни, в които не бях на себе си.
Важен урок, ще се опитам да бъда много по-мек и толерантен с хората, които са на различно мнение от моето. Ще съм там, където през 2016 не съм бил, а е трябвало. Много по-малко приказки, а повече действия. Всъщност, за Уляна ще има повече приказки, тя е едно разкошно дете, което заслужава много, много внимание.
Ще се опитам да се върна обратно и трайно във фитнес залата, спортът дава огромно спокойствие.
През 2016 загубих няколко човека, едни в пряк, друг в преносен смисъл. Едни по тяхна глупост, други по моя, за трети...вероятно е било взаимно. Не искам да ми се случва повече. Вече ставам на 44, една пределна възраст, в която трябва всичко внимателно да меря по няколко пъти. Колкото хубава и плодотворна, толкова коварна и крайна, с всичко трябва хем да се внимава, хем да се употребява, защото може и да няма утре.
Пожелавам си, през 2017 да има много възможности и за "днес" и за "утре". "Почиването" в края на пътя предстои, два - три дни, в които ще се чудим какво да сготвим и как да го изядем. След това идва нова, цяла нова година, пълна с предизвикателства. Дано да бъде поне малко късметлийска и пълна с предизвикателства на работата и тихи, приятни вечери у дома. За това живеем, нали?

Парадоксът на това да си мотивиран безработен през 2016

Стои пред вас някой, когото викате на второ интервю. Видяли сте нещо в него, искате да му подадете ръка, защото той е така мотивиран и е показал зрънце възможност, с което веднага надскача всички други кандидати за позицията.
Срещу вас на дивана са явно поласкани, радват се, че са оценени, за пръв път им се отдава да започнат да правят нещо, с което са искали да се развиват. Така пише и в няколкото мотивационни изречения, които съпътстват кандидатурата в джобс.бг. Той иска да работи при вас, само и единствено. Друго не иска.
Разбрали сте се, че заедно ще развиете онова, което вие виждате в кандидата. Разговорът за парите е бърз и приключва за минута - условията го удовлетворяват.
Разделяте се с усмивка и с добро усещане, че нещо добро започва.
Само няколко часа ви делят от момента, в който получавате сух мейл, че точно днес и в течение на тези няколко пъти по 60 минути, някой му е отправил много по-добро предложение за работа, на което той не е отказал, а вие...за вас късмет и да търсите отново. Прималява ми. Започват пак интервюта, четене на CV-та и търсене на хора, на които да се доверите.

Добре де, как да разчетете тези няколко реда. Това ме занимава сега.
Вариант 1: Той е бил напълно честен, че това му е мечтата, но по-високата заплата го е отклонила. Нормално, това го разбираме всички. Скоро очаквам пак да кандидатства, нещо ми го говори. Дано не се превърне в дежурното присъствие в jobs.bg, интернет общество от трайно безработни, които дори не им пука от това, че с години пускат CV-та с име и телефон и само 1 снимка вътре, без значение къде е обявата или за какво е - диспечер полети или мияч на чинии.
Вариант 2: Той не е бил напълно честен, не е това мечтата му, но е нямало как да излезе културно от ситуацията, просто ще обещае, а после ще си даде почивка и ще откаже. Дали има по-добра работа, едва ли, нещо ми подсказва кога някой лъже.
Вариант 3: Нямам идея защо. Каква е идеята да хабиш време, "да преследваш мечтата си", да получиш шанс да бъдеш част от нея и за 2 часа да си смениш мнението. Не го разбирам.

Някъде в далечината гръмна гръм...

Някъде през началото на 80те години, намерих една книга в тавана на дядо ми и баба ми. Имаше едни стар шкаф, в който се съхраняваха стари /дори и за онова време/ книги, снимки, документи, писма. Аз, като любопитко, редовно се качвах горе и търсех нещо интересно. Някои попадения бяха ключови за вкуса ми в следващите много години, като примерно тази семпло и просто оформена книга:

Толкова пъти съм я препрочитал, че сигурно знам наизуст всичко вътре.
Един от последните разкази вътре беше "И гръмна гръм" на Рей Бредбъри. Историята е кратка - група ловци на екзотични животни пътуват в миналото, за да прострелят динозавър, който и без това е обречен да умре. Важно условие за пътешествениците в миналото - не трябва да правят нищо, което може да промени хода на времето. Един от тях  се плаши и хуква да тича при вида на динозавъра. Още тогава виждат, че е убил една пеперуда. При връщането им в бъдещето, вече всичко е променено, няма и следа от света, който са напуснали само преди часове. Мъртвата пеперуда е променила хода на световната история.

Колко често се случва дребни и маловажни детайли да променят нацяло хода на историята, на всичко около нас? Животът е съставен от синхронизирани малки зъбчати колела, които са абсолютно несъществени, на фона на огромни механизъм. Но ако едно от тях откаже или промени ритъма на работа на следващото, тогава всичко може да се промени. Осъзнавате ли го това и не ви ли плаши то? И гръмна гръм...

България е едно такова странно място...

Това България е невероятно място. Тръгваш с гостенин от чужбина да обикаляш из околните села. В събота вечерта пристигаш във Винарово, читалището е заключено. От човек, който си пали мотора наоколо успяваш да получиш информация, че може да ти се отвори. Пет минути и той идва, а след него уредничката на читалището. После идва и директорът на читалището. Човекът с мотора минава важен, важен, като излъгва съселяните си, че чужденецът е от Шведската комунистическа партия, което и двамата приемат много присърце. Слизаме в мрачното подземие, където има бюстове на Ленин и Димитров, а Сталин си го е взел собственикът му. Шеметна разходка сред годините на обесени партизани и борби с фашистите. Интересни документи, примерно уверение от 1957, че престоят на едикойси от село Винарово в лагерите е грешка. Такива са били годините.

На излизане, директорът на читалището пуска шумно групата за песни на читалището от компютъра, за да чуят гостите, а от мен напира нещо много гъделичкащо като усещане...
Питам - не сте ли били учител, за да чуя ДА. Ама това е бил другарят Огнянов, който ми преподаваше по биология...Много странна среща, насред нищото, учителят ми от 1985-1986 въобще не е мръднал, само аз съм остарял.
Бях готов да се закълна, че по пътя към Могилово има паметник на едно семейство партизани, което уредничката твърдеше, че е разбит от години. Но как така, та аз го видях тази пролет? Явно съм сънувал, паметникът го нямаше.
Сядаш в Чирпан в заведение и за половин час виждаш три познати лица.
И въздухът е един такъв мек, смачкан, като от фурна, в която се пече хляб, така дъхав и сочен. Дали е от лятото или просто един от моментите, в който усещаш пулса на живота?

За добрите момчета и момичета, които искат да работят, но не са наясно къде и защо

Имам усещането, че хората идват на интервю за работа, защото вярват в чудото, че някой ще вземе точно тях, за да "работи на компютър", при това - без да имат никаква квалификация, опит, дори желание да научат - каква е точно позицията, за която кандидатстват...

Както са правели преди:

- Абе, има едно момче от село. Много добро, ама без късмет, а майка му и баща му, колко са добри, ти сам не можеш да си представиш?

- И...?

- Ми няма и, вземи го на работа, подай му ръка, ще ти бъде помощник във всичко.

И идва момчето, което е син на добрите, а то самото е добро, ама без късмет. Едно такова вяло, не знае каква е работата, не е чело, то идва, защото се усеща повикано. Не можело да се обвърже с траен договор, иска нещо да мине време и да опита другаде, нищо, че твърдят, че нямало късмет, може и да има. Не, точно това не го може, но ако ти го обучиш...

Не искаш да обучаваш никого ли? Сигурно и ти си такъв некадърник, не можеш едно "добро момче" да обучиш.

Минути след това отпращаш доброто момче да си ходи, ако е възможно и по-далеч.

То си мисли - Светът е несправедлив, нямам късмет, хората не са добри с мен, но ще опитвам пак, аз съм позитивен и ще успея!

Аз си мисля - Какви са тия хора, които пращат някого някъде да го "назначат на работа", а той дори не се интересува каква е работата. Нито пък каква ще бъде, важното е да го назначат.

 

Като в държавно предприятие или в Агенцията по вписванията, да чакаш 1 час, за да платиш и да ти приемат лист хартия, в една напълно абсурда и безсмислена формалност. Жената зад бюрото е много добра, дъвче нещо /май фъстъчки/, подхвърля ми личната карта като ресто върху мраморния плот, а докато ме обработва се почесва по гърлото. Среден срок на обработка - 10 минути, тя за никъде не бърза, хладно е, спокойно е. Отвън чакат над 20 човека в приемна, в която има натрупани строителни материали, няма климатик и потта тече из ведро.

Но чак отвън те удря прозрението - че ето къде най-накрая отиват добрите момчета и момичетата, дето искат да бърникат компютъра, да ги вее климатика и да им е хубаво. Ти си от другата страна, дето седиш потен, крив и уморен. 

Част от универсалната космическа правда изглежда възстановена.

 

43 към 44 или как прекарах вечерта преди Големия ден

От години не си празнувам рождения ден. Не му обръщам голямо внимание, но все пак, един път годишно е само. Като предястие отворих едно шише вино от хладилника и си пийнах. Изгледах смешен филм за зомбита, да знаете, аз обичам филми за зомбита.

И докато в главата ми звучеше ето това, реших да ви драсна няколко реда. Но си налях малко вино.

Като цяло, да започваш 44-тата е някакво начало на пределната старост, в която ми е време да намаля темпото, да стана по-техничен, да рафинирам хаоса в душата ми. Но рафинираното, казват, било вредно.
Много ми се иска да си подаря или да ми подарят здраве за Мишето /което за поредна седмица боледува/, здраве и щастие за Ванчето,  за всички наоколо. Не бих отказал и няколко тънки парченца спокойствие, които да смуча като дъвки и да им се радвам на привидно ментовия, но все пак спокоен вкус. Тихи утрини, в които не ставам рано, а винаги мога да се обърна още един път в леглото и да напсувам телефона, който ме буди. Спокойни дни, пълни с вдъхновение, което ми бяга напоследък, то се и усеща. Дълги и топли вечери, а ако може да се впишат щурци, далечен звук от влак, мирис на гора, то мечта, аз съм твой последовател.За картофи, печени в жарта на огнището, няма и как да си мечтая, то е някъде далеч, далеч, недостижимо в бъдещето.И по-малко умора и стрес, те са нещата, които ме убиват.

Днес колегите ме изненадаха и с нещо страхотно.

Хубава идея, за която се опитат да благодаря, ама не излезе много удачно, защото по свой тертип, ако не зная какво да кажа, винаги казвам по някоя запомняща се глупост. Звучи триумфално и помпозно, но все пак е глупост. :)
Прекрасна идея, която ни обединява трикотажно, а и не само. :)

Но да пия едно вино още, да позяпам още за зомбитата и да чакам да навърша 43, за да започна 44-тата година. Още само някакви 70 минути ми остават. Наздраве с виното и умната.

За шума и модерния свят - нещо като опит за сценарий за фантастичен филм

Почти си мисля ,че това съм го чел някога като дете. В едно общество в бъдещето имаха огромни проблеми с шума, който вече беше така страшен, че ходеха със слушалки, въпреки това, вибрациите ги довършваха. Главният герой изведнъж попадна в пълна тишина и...полудя.

Не си спомням името на автора, нито на разказа, не съм сигурен, че и такъв разказ има въобще. Ценя тишината повече от шума.
Когато се преместих да живея на сегашния ми адрес, най-впечатляващото нещо през целия ден беше абсолютната тишина.Вечерта оставаше да пусна музика, да отворя прозореца, да дишам с пълни гърди и да слушам тихо и галещо музика. Свикнах да спя на музика, с години. Тиха и обгръщаща, галеща въображението и възбуждаща сънищата.

Изминаха 16 години от този момент. За съжаление, околността вече е един сравнително шумен квартал, в който до късно вечер се чува рев на мотори, песните от околното заведение, звуци от някое събитие в града.  Има моменти, когато просто не може да се заспи, затворените прозорци са задължителни.

Съвсем скоро шумът ще стане основен проблем в градовете ни. Свистене на коли, шумна музика, викове, крясъци. Дали ще мога да намеря такова място, в което има тишина и въздух?
Тези места ще намаляват. И това не е фантастика, а реалност.

Какво се случва, когато провреш погледа си през тясното прозорче в КАТ, през което общуваш със SMOOTH OPERATOR-ите на шофьорски книжки

He's laughing with another girl
And playing with another heart
Placing high stakes, making hearts ache
He's loved in seven languages
Jewel box life diamond nights and ruby lights, high in the sky
Heaven help him, when he falls
Diamond life, lover boy
He move in space with minimum waste and maximum joy
City lights and business nights
When you require streetcar desire for higher heights 

Не знам защо не съм видял, че при получаването на новата ми шофьорска книжка ще трябва да заплатя още два лева, които ако преведа през банката, ще ми струва поне 5 лева допълнително, заради превода. Подавам картата си през тънкия процеп, през който общувам със служителката в КАТ/ Стара Загора. За мое учудване, по радиото им звучи тихичко SMOOTH OPERATOR на SHADE.

Малко ме е срам да си призная, че станах на 43 и все още не мога да разбера, дали Шаде е певица, певец или състав. По едно време мислех, че е било певец, но сега не намирам никакви аргументи за това.

За да си спестя допълнителния размисъл за Шаде, задавам директен въпрос, като спортен журналист:
- Бе тия табели с двата лева нови ли са, аз като подавах документите тях ги нямаше! 
Служителката си пише нещо вяло и отговаря учтиво:
- Ми то всичко не може да види човек на този свят!
Засрами ме това момиче, признавам си.

No place for beginners or sensitive hearts
When sentiment is left to chance
No place to be ending but somewhere to start

No need to ask
He's a smooth operator
Smooth operator, smooth operator
Smooth operator

Coast to coast, LA to Chicago, western male
Across the north and south, to Key Largo, love for sale 
 
Подписвам се на квитанцията за двата лева и незлобливо отбелязвам, че името ми е ТонЧев, а не Тонев. И понеже "човек не може да види всичко на този свят", приемам да почакам още малко, докато ми се състави нова квитанция. Шаде продължава да пее.
Навирам главата си в дупката, за да разгледам обстановката вътре.
Бели завеси от онази особена полу-пластмаса, която преди да се появи икономическото чудо Китай се правеше в огромни количества от местни ТПК-та. Готов бях  да се обзаложа, че завесите ми са набор, но са родени на 29 февруари и за тия 43 години са били прани къде има, къде няма десетина пъти. Но какво от това, като аз се къпя по-често, да не съм цъфнал и недай си боже, вързал...

Face to face, each classic case
We shadow box and double cross
Yet need the chase

A license to love, insurance to hold
Melts all your memories and change into gold
His eyes are like angels but his heart is cold

No need to ask
He's a smooth operator
Smooth operator, smooth operator
Smooth operator

Coast to coast, LA to Chicago, western male
Across the north and south, to Key Largo, love for sale 

Зад завесите на перваза на прозореца...о, миг поспри...стоят цветя, засадени в стари кофички от кисело мляко. Мигът поспря, изкашля се, продължи, а в главата ми нахлуха конспиративни теории. Кой засажда тези цветя в кофичките от кисело мляко. Коя душа се бори срещу системата и дава някакъв негласен и неясен знак, че тук работят жени, в чиито души нежността и любовта не са неочакван гост, особено в съчетание едно с друго.
Това е като оня Х на прозореца, който оставят по старите филми, за да усетиш, че в този дом и зад този прозорец нещо ще става.
Smooth operator, smooth operator
Smooth operator, smooth operator
Smooth operator, smooth operator
Smooth operator, smooth operator
Smooth operator, smooth operator
Песента свърши и кой знае защо, нищо не започна след нея. Настана тишина и безмълвие, каквито вероятно царят в пирамидите, за да не смущават съня на фараоните. Това е учреждение, в което цари ред и тук започва България, с документите за правоуправление за 52 лева и със саксиите от стари кофички за кисело мляко. А ако успееш да вдигнеш очи, през прозореца виждаш една висока телена ограда с деформирани железа, между които някой с огромна мощ и неочаквана вездесъщност е наврял шише от минерална вода, приблизително на височината на очите. Като знак от съдбата, който не можеш да разчетеш.
Свалиш ли поглед, набива се базисната атмосфера на офис от средата на 80те. Липсват само огромната печатна машина и някакви такива типични артикули, като ръкавели, тампонче за намастиляване на печата или пластмасова мухобойка.

За да прекъсна мълчанието докато прибирам документите си се правя на идиот. Обожавам го това нещо, така разкривам безопасно истинската си същност.
- А откъде да си взема ваучера за безплатно гориво?

Служителките подскачат във въздуха, едната започва бавно да поема въздух, за да изрази апокалиптично недоумение от тъпотата ми.
- Спокойно, спокойно, шегувам се. Ама за тия 52 лева поне нещо трябва друго да дадете, помислете и дайте идеи на началника.
Така бързо е изпуснала въздуха, че дори не съм се усетил, че вече не ме забелязва. Но както пее Шаде, "това не е място за новаци или за чувствителни сърца". Рязко съм съгласен с нея или с тях, вече ми стана ясно, че не е с него! Добре де, това поне ми стана ясно тази сряда, 23 март, 2016!

Много ми се иска, много бих живял на такова място...

От известно време намирам животът на село за ужасно примамлив. Много ми идва ежедневният стрес, заради това бих искал да живея в малко селце, с къща до един такъв път.
Шосето е важно, за да можеш да се взираш и да чакаш да мине някой. В идеалния случай...понякога минава човек или кола. Няма нищо общо с върволицата от хора и автомобили в града.
И когато колата отмине, секунди след това настава пак тишина. Колкото и да съм добър в това да се вглъбявам, липсва ми тишината и спокойствието на едно такова място.
Ако човек разреди срещите с непознатото, то има много голям шанс то да му се стори по-интересно и увлекателно на разпознаване. Когато на поточна линия  към към идват какви ли не хора, задачи и  проблеми, дори и да се справяш прекрасно, губиш усещането.
Така се случва и с живота, докато се бием стегнати с всеки ден, за да бъдем първи, по-добри, по-отгоре, по-успешни, забравяме, че сме наистина мънички, нищожни и един минимален повей на вятъра просто може да ни запрати на другия край на света.
Животът край един такъв пуст и празен път може да ме отрезви и да върне една част от усещанията ми за реалност. Другото май безвъзвратно си е отишло.

На прехода към 2016 година - нещо като отчет за поколенията

Като отговор на  някои справедливи нападки, че само кифлите си пускат такива отчети във Фейсбук, мога да потвърдя, че хората са напълно прави. Тестото е същото, просто е престояло, а от шупването му идват всякакви странни идеи. И ето ви една от тях.
2015 година беше уморителна година. Пълна с много разочарования, стрес, глупости. От днешна гледна точка, куп от нещата през нея просто не си струваха да се случват, но на кого, ако не на мен. Държа да кажа, че един от приятните моменти за мен беше в края на септември, когато ме срина вирус и имах сигурно 39 градуса температура.  След прегледа при дежурния участъков лекар /абсолютен некадърник, който даже и не ме погледна/, аз се изкъпах и легнах. Тресеше ме, на вълни. Но ми беше така приятно, спомнях си за зимните вечери на село, когато лягах в студената стая, облечен с ухаеща на пране нощница, а печката бумтеше и бавно затопляше ледената стая. И миришеше на дърва и огън, който приятно пукаше. Беше пълен разкош да трепериш малко, но за да се разтопиш след това от меката топлина на горящите дърва. Вероятно това признание трябва да ви увери в равномерния ход на превръщането ми от песимистичен панелен Шрек в нещо доста по-оптимистично. Но може и да е проява просто на лош вкус, който също не ми беше чужд през 2015 година, за което се извинявам на всички.

Сега да не речете, че от рязкото шупване съм станал някакъв такъв безкраен оптимист. Не е никак така. В много от трудните моменти ми подаваха ръка Ваня и Уляна-Мария, които и двете са огромна мотивация за мен. Днес примерно си обяснявахме с Уляна-Мария "какво ядат колите". Тя научи за бензина, а вечерта ме попита няма ли да пия антибиотик, защото съм болен. Това дете вече знае за живота колкото възрастен вече или малко повече или по-малко.
И така си седя, слушам джаз от една плоча, тихо, защото всички спят. Днес беше предпоследният ден на 2015, а от утре вече ще почне и 2016.
Да взема и да си пожелая ли нещо? Да опитам, и без това вече ще се отдаваме на оптимизма.
Здраве, щастие, хармония за всички наоколо. Без ограничение и минимални дози.
Мир в главата ми, по-често да мога да пускам грамофона си и да пийвам вино, както правя сега. Виното е евтино и подсладено със сироп от бъз, но и това е решение за по-добър вкус.

Да имам повече сили и енергия за хубави неща, да си пазя ужасното чувство за хумор за историите си в този блог, а пред вас да демонстрирам едно английско възпитание и френска учтивост, които също не са ми чужди, съчетани със северно-корейския ми поглед към света.

И това е, мир на всички. Идваме с мир и така си отиваме. Утре по-малко да гърмите, повече да слушате, по-малко да ядете и да пиете,  и без това нямаме като АЛФ по 9 стомаха. Да я започваме тази 2016, че вече ме сърбят ръцете.
Нещо с такъв звук да бъде през цялата година:

Само един от начините да усетиш, че идва Коледа...

Упорито бягам от популярното твърдение, че в мен живее черен песимист, пълен с най-мрачните усещания, които нормален човек  не би могъл и да изрази. И както бягам от това мнение за себе си, не мога да не си призная, че за първа година усещам Коледа как приближава.

Тази Коледа идва с много благотворителност.
Неуверени дезорганизирани гласове. Един след друг по телефона.
Има няколко прости начини да усетиш какво иска да ти каже човек отсреща. По който и от тях да стигнеш, винаги ще усетиш, че гласът не звъни само на теб, а пред него стои списък, по който работи. Явно на първите 10-15 фирми си е играл да вкарва някакви чувства или отношение в гласа, но сега му е писнало и кара през просото.
Да, не е тази фирма, нямаме нищо общо с нея. Въпреки това, да ви попитам, събираме пари за болно дете. До тази събота му трябват 150 000 лева, иначе...
Поредната история от която потръпвам, защото аз имам дете, нямам 150 000 лева, нямам и откъде да ги взема. Но и дори да намеря тази огромна сума /защото се опасявам, че държавата не е от най-добрите помощници на родителите в подобна злополука/, каква е надеждата при подобно заболяване, известно като нелечимо.
Особено ако нямаш силата да повярваш в нечие обещание някъде по света, в крайна сметка, песимистите сами си пишели присъдите. Заради това и не искам да обяснявам нищо никому.
Нито, че не сме точно тази фирма, нито, че той или тя са поредния потърсил ни за пари глас по телефона. Днес ако са двама, утре ще са трима, а другиден - вероятно с един повече. И така, с един повече, но всеки ден, защото идва Коледа.
Няма как да помогна на всеки, а да помогнеш на всеки означава реално на никого да не помогнеш, невъзможно е. Въпреки това, те звънят, искат, пишат мейли, обясняват се, настояват за срещи. Позволявам си да ги препратя към електронната поща и се надявам да пишат, за да мога да им отговоря официално, че нямаме възможност. Утре ще дойде поредната порция от тях, всеки ден по нещо и някой, винаги един в повече. Но както казах, идва Коледа...

Просто исках да ви споделя за магазина

От много месеци се хващам, че трудно чета или дори нямам силите да изгледам филм или да изслушам цял музикален албум. Как да го повярвам аз, който преди години стоеше до късно вечер, четеше и слушаше по 10 пъти някой крив албум от дълбокия ъндърграунд.

Вероятно за това мога да обвиня умората, която дори ми пречи и тук в блога да пиша по-редовно. До някаква степен умората е и като успокояващо, притъпяващо всички усещания.
Днес на път за дома се отбих в кварталния магазин.  Магазинерката все се оплакваше, че ще затвори, че наемът  и е висок, че работи през стотинки. Съвсем глупаво и наивно ми казваше, че краде от ДДС-то, че дори и доставните си цени ми казваше, когато купувах солети за Мишето.
Днес магазинът беше тъмен и изпразнен от стока. Нямаше ги дори и повечето рафтове, а на тяхно място имаше петна по пода. Какъв парадокс, насред всичкото това беше останал един фризер, пълен с луканки, торти, масла, кашкавали. Все още работещ, вероятно стоката на някой по-разсеян дистрибутор. Дали ще го дочака, дали няма да си ги вземе прекалено късно, да промени годностите и пак да ги пусне по магазините. Никой няма да каже какво ще се случи, докато не се случи.
 Вероятно някога /рано или късно/, магазинът ще се наеме пак. И всичко ще се повтори.

Време  ми е за пореден път да скоча на крака, да се мобилизирам и да прескоча всичките вълни на умората, апатията, отчаянието и депресията, които ме обливат от известно време.
 Ако не успея, няма да стане по-добре от затворения магазин със светещата витрина на фризера. Обещавам, някой път скоро ще напиша по-добра история. Днес просто ми се искаше да споделя за магазина. Това е.

Нещо за бавния ход на времето и за музиката от една радиоточка

Усещам напоследък, че времето около мен върви така бързо, че дори не мога да се усетя. Днес изкарах почти 2 часа, чудейки се дали е сряда или четвъртък, но не бях сигурен дали обаче не е и петък. Стоя и се чудя и се надувам, не искам никого да попитам, нека сам да се сетя.
Още снощи вечерта, докато слушах MOODY BLUES се сетих за онова време, когато часовете се нижеха много бавно. Сигурно е било преди поне 25 години. На една от ученическите екскурзии сме на хотела в Трявна. Хотел "Трявна" тогава блестеше с особен социалистически лукс, който се изразяваше и в наличието на радиоточка в стаите. Понеже бяха вече по-разчупени времена, не предаваха /примерно/ радио "Христо Ботев", а хотелът си пускаше своя програма. Вероятно радиоточката се излъчваше само в стаите на хотела от стари големи радиоапарати /лампови/, а някъде в рецепцията на автореверс е въртял касетофон с 60 минутна касета. Достатъчно, че за една вечер да запомниш всички песни, поредността им и дори да запееш някои от тях.

Казвах ли ви, че времето течеше бавно. Помня една безсънна вечер, в която стоях сам в стаята в хотела, беше едно такова ноемврийско време, а часовете бяха спрели. Не знам защо се бях прибрал в стаята, бях сам. По коридора се чуваше тътрене на крака, викове, женски смях. Тихи, омекотени от тежкия мокет и покритите с прах тапети. В стаята беше тъмно и ужасно топло. Радиото си свиреше с онази мекота, на която са способни само ламповите усилватели.
И времето си беше спряло, вярвайте ми. Чух десетки пъти тази песен.

В коридора никой не се чуваше вече, а тази песен си звучеше, всеки път по различен начин. Заспивах, будех се, лежах и гледах в тъмното, мислех си. Пак заспивах, за да скоча  след това, да пия вода и пак да изгася лампата. Не помня за какво си мислех, но в полусънното състояние ми се стори, че съм премислил почти всичко в живота си след това. Имах цялото време на света тази вечер. И за пореден път започваше тази песен.
Още с първите лъчи светлина скочих на запотения от жегата прозорец. Навън бавно се сипеше сняг, вече беше натрупал. Добре де, нима вчера не беше есенно време, с жълти листа по улицата и хората бяха още с тънки якета и шлифери. Нима тази нощ бе така дълга, че съм се събудил чак някъде месец по-късно. Чуваше се онова специфично стържене на снега с лопатите, хората отиваха на работа, някой говореше тихо в коридора. Затворих очи. Имах цялото време на света и желание да се насладя на всяка секунда.

Днес не се получава да разтегля така времето. Сигурно защото съм остарял и стресът управлява всяка клетка от тялото ми и държи да бъде постоянно в бойна готовност за очаквани и неочаквани атака, предимно предизвикани от параноичните ми предвиждания за бъдещи неприятности. Може би просто по-често трябва да слушам музика.

Фитнесът - неочаквано удоволствие - отново!

Фитнесът си остава едно от най-наркотичните по вид удоволствия, на които е безопасно да се отдавам след 40те. Когато открих това удоволствие, бях на 31-32. За няколко години постигнах много и се спрях, мързел. И после пак започнах, спрях. Последното спиране ми беше август, 2014, след него ми последваха двете операции.
Днес се завърнах, 35 минути кардио, 6 уреда, 5 повторения по 30, без никакви тежести.  Усещам се страхотно.
И ако утре не ме смачка мускулната треска, след 9 вечерта съм пак в залата.
След краткия душ е особено приятно да извървиш тия 200-300 метра до дома в хладния въздух на квартал "Железник".
Въобще, отново се зарибих, признавам си :) И за моя най-голяма изненада, открих си чисто нови маратонки, които от години съм сложил в шкафа и не съм ходил с тях никъде. И това ако не е повод да ги скъсам в залата :)

Денят на Обединението, 6 септември, 2015 година

Имаме уникалния шанс да живеем в страна, в която всичко е обратно. За пример - честваме обединението на България, а сме така разделени. Опитваме се да празнуваме 3 март, ден, в който страната ни е станала свободна, а самите ние не знаем какво е свобода, нито пък можем да я усетим или разпознаем. Дори ни предстоят избори, в които няма да има нито какво, нито кого да изберем.

Не знам, не мога да кажа нищо друго за днешния ден. Утре, може би ще ви кажа нещо друго, за някой друг ден от годината.

Едно пътуване през село Гита, 2015 - една неизмислена история за измислената история на селото, което така често сънувам

И ако съм ви досадил с това село, което така често споменавам, вчера реших и да му направя няколко снимки. Причината ли? Да ви го покажа.
Никога няма да успеете да го видите пред очите ми, така, както аз го сънувам понякога вечер.
Дългият път, по който слизам от центъра и автогарата към къщата на баба и дядо не е никак дълъг.

Отдавна вече я няма тази лека сутрешна мъгла, уханието на рози, което идва от двете градинки, разположени успоредно на пътя. Там тревите са станали по-високи и от човешки бой, а само по останките можеш да разбереш, че там някога са били красиви малки паркчета, със скамейки и алеи, даже и шадарванчета.

 Центърът няма почти нищо останало от спомените ми.

Общежитието за бригадири е унищожено. Само прозорците зеят, а сградата вероятно някога ще падне.Строена е през онези години, вероятно и от дядо ми, ръководител на строителната бригада на селото. Строена здраво, от сърце. Сърцето на комуниста, който така и така остана с мислите си в онези години, дори и по времето на така наречената "демокрация". Чиято съвест не му позволи на него да изгради както трябва нашата къща, която сега също стои празна. Или просто го отлагаше във времето, чакайки по-добри години, кой знае.

 В не по-добър вид е сградата на читалището, която стои стряскащо с боядисаните във вид на пердета прозорци. Изчезнала е някога огромната библиотека, в която можеше да се загубиш.

Паметникът до Съвета е започнал да се разваля и той.

Самият Съвет с гордо изчоплената петолъчка си седи още, като има реновирана и нереновирана част. В предверието, където вечно стоеше милиционер, имаше червен килим, два огромни бюста на Ленин и Димитров, сега някой е залепил идилични тапети.

Да му се чуди човек на дизайнера. Но ако не е бил той, това е чакало сградата.

Гълъбите си искат своето. Те влизат през разбитите прозорци на невъзстановената част и си правят своето.
Да, това е България, не забравяйте.

Същевременно ,това е царството на Ариана, бутилки и кенове можеш да намериш навсякъде.

Тук просто се пие, много, евтино и навсякъде. Ако погледнете тази снимка от канцелария, то аналогията с Чернобил няма как да ви подмине.

Просто някога някой е напуснал в паника, че нещо се случва, очаквайки, че скоро ще се завърне. И това никога не се е случило.

Клубът на БСП.
На гърба му - клубът на СДС.

Автогарата, от която ежедневно тръгваха и пристигаха десетки рейсове, сега стои празна и приложението и е доста съмнително.

Снимка от вътрешността.


Няма да можете да сънувате с мен спомените ми, но поне ви направих съпричастни на сегашната действителност. Която може скоро да стане и част от кошмарите ми.

Да ви кажа и за къщата ни там на село.

След смъртта на баща ми, известно време се опитвахме да поддържаме къщата, ремонт, градината. После се убедихме, че ако никой не живее там, то това е много трудоемко и безсмислено. И се отказахме. Далечен роднина обитава разпадащата се къща, а тя няма сили да се бори с растенията, които си искат своето. И всичко живо е трева.

Много е вероятно другата година да не заварим къщата. Нещо ми хрумна, някаква искрица и си взех този куфар. Всяка такава селска къща, която се разпада в самота, има по един такъв куфар, който е сърцето и. Без него, тя няма да издържи дълго, но вероятно това ще и донесе облекчение.

Вероятно с този куфар татко ми е учил в Габрово, а после е пътувал до Стара Загора.

А отвориш ли един такъв куфар, няма как да не те свие сърцето. Албуми, снимки, документи, важни неща, които са загубили стойността си отдавна, но са си заслужавали съхранението.

 Това бебе на снимката съм аз.

Куфарът бе студен и влажен, години никой не го беше отварял. Оставих го на топло в колата, за да се научи да диша, да се махне част от влагата, която го кара така да тежи, да свикне със слънцето и чистия въздух.
И сякаш нещо ми олекна, взимайки този куфар. Стотици снимки на близки хора, които тепърва ще открия, нещо като проблясък реалност в оня свят, който така често сънувам. В куфара бе и здравния картон на баба ми Йовка. Кръвна захар 12.3 на гладно, някога, някъде през 90те години на 20 век. Един дядо на 87 години вчера си спомни за нея и разказваше, че някога обичала да пее и така хубаво пеела, че всички и се радвали. Помнел годежа и, било така студено, че на всички им треперели ръцете. Той искал да напише история на рода ни, но само събирал имена, а историите някой друг трябвало да измисли. Дали това да не бъда аз? И без това така често сънувам онова село и онези хора.