България е едно такова странно място...

Това България е невероятно място. Тръгваш с гостенин от чужбина да обикаляш из околните села. В събота вечерта пристигаш във Винарово, читалището е заключено. От човек, който си пали мотора наоколо успяваш да получиш информация, че може да ти се отвори. Пет минути и той идва, а след него уредничката на читалището. После идва и директорът на читалището. Човекът с мотора минава важен, важен, като излъгва съселяните си, че чужденецът е от Шведската комунистическа партия, което и двамата приемат много присърце. Слизаме в мрачното подземие, където има бюстове на Ленин и Димитров, а Сталин си го е взел собственикът му. Шеметна разходка сред годините на обесени партизани и борби с фашистите. Интересни документи, примерно уверение от 1957, че престоят на едикойси от село Винарово в лагерите е грешка. Такива са били годините.

На излизане, директорът на читалището пуска шумно групата за песни на читалището от компютъра, за да чуят гостите, а от мен напира нещо много гъделичкащо като усещане...
Питам - не сте ли били учител, за да чуя ДА. Ама това е бил другарят Огнянов, който ми преподаваше по биология...Много странна среща, насред нищото, учителят ми от 1985-1986 въобще не е мръднал, само аз съм остарял.
Бях готов да се закълна, че по пътя към Могилово има паметник на едно семейство партизани, което уредничката твърдеше, че е разбит от години. Но как така, та аз го видях тази пролет? Явно съм сънувал, паметникът го нямаше.
Сядаш в Чирпан в заведение и за половин час виждаш три познати лица.
И въздухът е един такъв мек, смачкан, като от фурна, в която се пече хляб, така дъхав и сочен. Дали е от лятото или просто един от моментите, в който усещаш пулса на живота?