Размисли след воя на сирените, 2 юни, 2015 година

Никога не съм усещал нуждата да застана мирно под воя на сирените. Когато бях малък, със сирените свързвах очакването ми за ядрена война. Кратко и ясно. Покрай другото, когато починеше някой, виеха сирените. Спомням си, че когато убиха Индира Ганди, пак пуснаха сирени, но аз тичах на пресекулки с голям пакет амбалажна хартия./МОЯ КОРЕКЦИЯ: Официално да обявя, че това с Индира Ганди е моя заблуда. По пътя на логиката, тя е убита 31 октомври, а аз помня, че е било лято, значи..тичал съм с пакета хартия на 2 юни. Това е. Ще си коригирам текста, вероятно и за Брежнев нещо бъркам!/ Нямах нищо против жената, но не бяха отменили акцията за събиране на стара хартия в двора на училището, а пакетът причини сериозно забавяне по пътя. Иначе щях да пристигна в двора на училището и там да се опра на оградата, докато всичко застине за минута или две. Да приемем, че Индира Ганди не бе така популярна в България, въпреки това, че бяхме почти осиновили Индия по едно лудо време, без да осъзнаваме, че би трябвало да е точно обратното. Но сирените си виеха, а аз тичах, спирайки за секунди от някаква благоприличност, защото хората ме зяпаха.
Пакетът с амбалажна хартия ме биеше през краката и много сериозно тежеше. Нормата беше 5 килограма. Накратко, пристигнах в двора на училището точно когато всички се размърдаха.
Когато сирените виеха за Брежнев, тогава нямах куража да шавам, въпреки, че си бях у дома.
Това беше в онези далечни години. /МОЯ КОРЕКЦИЯ:Вероятно и тук спомените ми играят номер, но главата ми е като сито в тези дни./
Днес съзнателно си стоях в стаята, не правих нищо, просто слушах музика. Не станах, не се изправих, просто чаках да мине. Изведнъж навън чух някакви викове.
На едната страна на улицата върви млада циганка с бебе на ръцете и самата тя е бременна. От другата страна стои млад мъж, който надвиква сирените и и крещи - БОКЛУК, ОТИВАЙ СИ НА РЕЙСА! и някакви други неща за детето, които се постарах да не запомня. После сирените свършиха. Едни жени на улицата взеха да успокояват младия мъж. Циганката си отмина, също крещейки нещо в отговор.Ситуация от днешния ден - вероятно той я е видял, че не е спряла, докато вият сирените и е решил да я накара да спре с набор от обиди. Тя пък откъде да знае жената, че трябва да спира или пък може да е бързала наистина за рейса. Въобще, каша, а над тях от втория етаж стоя аз, който пък се скрих зад стените на офиса и прекарах минутата със слушалки на ушите.
Не мога да го усетя това със сирените и сега си го признавам. Вероятно ще ви е трудно да ме разберете. Говорим си за това, че днес честваме падналите в борбата за свободата на България.
Но дали България е свободна? Дали бесният млад мъж е усетил този порив да псува жената, защото е искал да я накара да се усети толкова свободна, че да не може да прави каквото си иска.
Наскоро чух нещо, което ме накара да зяпна - "Българите имат комплекс от думата "свобода". Те така често говорят за свободата, за извоюването и, за нуждата им от нея, но те дори не знаят какво е това да си свободен, как трябва да действаш, да мислиш, да се усещаш." 
Също като гледано в някоя ферма пиле, което постоянно коментира желанието си да полети, да разпери криле, но има конструктивни пречки и не може да се вдигне и на метър над мръсотията, в която живее. Хранят го само и само за да даде яйца и да загине под формата на анонимни пилешки хапки в някое заведение в нищото, когато времето му е дошло.

И когато не го усещам, гледам да не го правя машинално и да уважавам тези, които като мен също са избрали различна от общоприетата реакция. Не е ли по-добре, отколкото да го направя насила, в някакъв фалшив порив да бъда като другите. Вярвам, че това е едно от важните неща, които ние тук сме забравили, заради 45 години казармен комунизъм и 26 години маршируване в прехода в неясна посока. И двете сякаш изключват и трошичка свобода, възможността да застанеш срещу тълпата и да тръгнеш в друга посока.
Размишлявам си аз, търсейки отговор. Около мен се случват невероятни неща. Примерно, точно днес, ТВ7 не излъчи "Великолепния век" /Турция/, въпреки, че присъстваше в програмата. На негово място можеше да се гледа филм за един мъж, който изневери на жена си, докато слушаше Елтън Джон, а после се скараха. Не разбрах дали се сдобриха, спрях телевизора. Дали ТВ7 е решило да спре въобще излъчването на турската историческа сага или просто е решило днес /2 юни, както и протестите в Гърмен/, да не намира причина да бъде мразено. Но утре, утре пак ще пусне гледания и обичан от българския народ сериал, с който да си почива, докато чака някой талант да спечели поредното тв състезание за режисирани таланти. Дали и сега младият мъж да не удря с юмруци по някоя маса и да крещи възмутен от това, че не е успял да принуди жената с детето да застине като статуя, за да се усети и тя свободна като него, за да може и тя да принуди някой друг да застине като статуя и така до края на воя на сирените.
Наистина, дали с героите, паднали в борбата за свобода, не е загинала и самата свобода. Не знам, ще се радвам да ми откриете правилния отговор.

Да ви е честит 24 май, народе...

Българите имат навика да убиват някого по празниците си. За Коледа често го отнасят прасетата, по Великден и Гергьовден са агнетата. За други празници пък кокошките го отнасят.
За 24 май пък ни отнесоха книгите. Уж празник на славянската азбука, култура, уви, книгата я заклаха и ни я поднесоха, във вид на стара хартия на пункта, нещо за подпиране на кривата от годините маса.
Честит 24 май. За тези мои приятели, които не могат да четат, прилагам и картинка с пояснения.

Ясно е, нали?

За абсолютно всички искам да спомена, че ако готвите скумрия, добавете 1-2 скилидки чесън. Рязко убива и неутрализира тежката миризма и овкусява приятно рибката. Да ви е вкусно :)

Истината за годините и защо след 40те трябва да почнеш да хвърляш и подреждаш останалото

В последните месеци ме е обхванала една луда мания - да хвърлям и подреждам. Не съм човек, който си пада много по събирането на неща, но напоследък хвърлям много често - торба със стари тениски, един от старите ми декове, стара тава, която понякога използвах, но иначе си седеше просто така. И с всяко изхвърлено нещо, обяснете ми, защо се усещам по-добре и по-добре...Не знаех, че имам толкова много излишни неща.
Най-смешното е, че разбрах нещо за начина, по който живеем. Когато сме между 20-30 години, нямаме нищо, но мечтаем да имаме всичко. Постепенно научаваме цената. Между 30-40 трупаме, това е. Зариваме се с планини от неща. След 40те- трябва да започнем да хвърляме и да подреждаме в строг ред това, което притежаваме, иначе, то ще ни затрупа и ще ни убие.
Не знам дали това разчистване и хвърляне продължава до края на живота, но би било безкрайно жалко след 50тата година да ме обхване неизлекувана вещомания отново, за да започна да събирам, за да имам какво да хвърлям след 60тата си година.
Замислих се, че огромен брой стари хора живеят в цели времеви капсули от младините си, запазили всичко, без дори и да го използват. Сигурно не са изхвърляли своевременно.
Какво си струва да запазим ли? Хората, които обичаме, спомените, на които държим, четка за зъби, пари за из път и някой кат дрехи.

Като две капки вода - опит за обяснение на популярността на формата

Мия чинии, а малката се отпуснала и зяпа телевизия. Легнах до нея да позяпам малко, а срещу мен от телевизора...Нона Йотова се мъчи да имитира Майкъл Джексън, първите и последни 10 минути, които ще прекарам в живота си, гледайки подобно реалити шоу.
Чувал съм, че било интересно и вълнуващо. Да си признаем, в шоуто не се случва нищо друго, освен това, което виждаме всеки ден - една шумна травестия, в която се притъпяват всички сетива на зрителя. Някой се прави на някой друг, крайно неуспешно, но всички се втурват да го подкрепят, защото имал желанието да бъде, да бъде президент, министър-председател, гражданин.  Но само с желание не става, всичко е скърпено, с много опаковъчна хартия и фолио, за да изглежда що-годе бляскаво. Единствено тук зрителите имат право да одобряват, да не одобряват. В живота това правило им е взето. Това е, две капки вода от чешмата.

Усещането, че просто нямаш какво да кажеш...

Днес прекарах едни прекрасни 20-30 минути пред блока, с малката, която метеше асфалта с една метла от люляк. Прекрасен хладен въздух, миризма на прясно окосена трева и гора /на такова място живея/. Един съсед дойде и много време си говорихме нонсенс. Аз му казвам нонсенс, а той би казал, че сме си говорили важни неща - за конфуто му, за историята на блока, за страховете, за радостите. Нищо важно, но ми се стори, че съм отметнал тежък товар.

Много често, поради умора и/ или стрес, аз просто забравям да говоря нормално. Или мълча или изнасям дълги неадекватни лекции за неща, които никого не интересуват. Ако сте ме срещали в такива моменти, сигурно го знаете. Да допълня, в такива моменти избягвам всякакви срещи извън наистина задължителните, просто за да не се издъня.
Сигурно това е прегарянето от работа и стрес, било едно от проявленията му.
Но ако случайно сте ме видели и ви е направило впечатление, не му обръщайте внимание. Просто съм прегорял. Говорете ми глупости, ще ви ги говоря и аз, просто време да мине.
Понякога ми е нужно само 20-30 минути под хладния въздух, миришещ на трева и гора, за да се усетя и да се върна обратно в това измерение. Не знам за колко време обаче, винаги е за различно дълъг период.

И още нещо за нелепото ми чувство за хумор

Много често си патя от него. Не знам защо, но в главата ми често изплуват абсурдни шеги, които никой не разбира или още по-зле, разбират грешно. Но ако не ги кажа, аз не се усещам аз.
Примерно днес,вървим към чешмата пред блока с малката и брат ми. Хваля му водата, от която пие почти целият квартал.

Една баба решава да се намеси в разговора веднага:
- Да знаете, с тая вода варя боба 2 часа и става много мек, вълшебна вода.
И веднага отговарям:
- Представяте ли си да пъхате боб и да вадите луканка?
Нещо, на което бих се изхилил от сърце, ако някой ми го кажеше. Но не, бабата сиво продължи с оплакване, че въобще няма пари за луканка и затова само боб яде. Сякаш не ми разбра шегата ли, какво?
Но много често взе да ми се случва, затова, да ви предупредя, ако искрено недоумявате какво искам да ви кажа, вероятно това е бил мой опит да се пошегувам, добронамерено и приятелски. Съжалявам, такъв ми е хуморът. :)

Галактическа балада за умората и за една изпусната постановка по Станислав Стратиев

В една стара фантастична книга /Галактическа Балада на Емил Манов, 1971/ прочетох за жителите на една планета, които живеят в полу-будно състояние. По цял ден се движат по едни и същи пътеки, никога не излизат извън тях. Главният герой събуди двама от тях, които се сепнаха, известно време повървяха, а след това се самоубиха, скачайки върху едни проводници с високо напрежение. Четох тази книга преди сигурно 30 години, но това го запомних добре.
Все се сещам за това напоследък, когато виждам как хората си вървят ли, вървят по своите пътеки, със затворени очи.

От една страна, това е много хубаво, никога не кривваш в грешна посока, нямаш основание за притеснение, не отиваш почти никъде и не бързаш почти за нищо. Времето е твое, защото и време няма. Извън илюзията, която създаваш - няма почти нищо.

Днес ми казаха, че най-добрият начин да те намрази някой е да му отвориш очите за точно тази страна на човешката природа и нейните слабости. И сигурно би било много хубаво да си представя, че на мен трябва да се падне да отварям нечии очи. Ами ако и аз вървя по своята пътека, с затворени очи. Ами ако всъщност вече съм се спънал и трябва да избера единственото възможно - да отворя очи и да скоча на проводниците? Възможно е и проводници да няма, просто да се отърся и да продължа.
Яд ме е, че изпуснах постановката на "Сако от велур" по Станислав Стратиев.
Вероятно ми остава само да сънувам, че затварям очи и си пускам това:

Уморено ми е.

Нещо за липсата на вяра и крайните гари, в които понякога се губим

Понякога ме обхващат някакви спомени, с които просто не мога да се преборя. Колкото и да ги въртя в главата си, те трябва да бъдат написани тук или там, просто за да изчезнат от мен. Приемаме го като прощаване, за да могат и те да отплуват в нищото, където им е мястото.
Исках да ви разкажа за гарата на Варна, където много често ходех през 90те години на 20 век. Пътувах често през нощта и пристигах сутринта. Често си тръгвах късно вечерта, за да съм си в Стара Загора рано сутринта. Не знам как е вече по гарите, но тогава там избуяваше изключително интересен нощен живот. Всеки хванал по някое куфарче и се мотае, убива времето, пие, яде, разкарва се и чака нещо. Определена част от хората по гарите никога не са искали да пътуват или не са пристигали от никъде. Те просто гравитират там, за да имитират движение. Все пак, в динамиката на едни разминаващи се локомотиви, сред шумната сигнализация, лесно можеш да влезеш в някакъв ритъм и да се движиш с тълпите от хора. Привидно бързаш за влака, а като той тръгне, ловко да се направиш, че току що си го изпуснал. Тези хора се делят на две групи - такива, които се правят, че пристигат от някъде и такива, които се правят, че пътуват някъде.
Но когато гарата е Варна, последна гара, няма много какво да излъжеш. Тръгне ли си влакът, те се събират някъде в ресторанта на гарата, пият, мезят премерено, важно гледат разписанията, очакват нещо, ядосват се, че закъсняват. Отново отхапват разумно, пийват, а по някое време си тръгват внезапно, уж заминават. След малко време /няколко часа/ пристигат още по-важно, изглеждат сякаш са били на най-вълнуващото място на света, но предпочитат да замълчат. Една бира, нещо за подкрепяване, в същото време идва поредният влак от някъде, очите им се взират във всеки пътник.
Много години след това, започнах да разбирам тези хора. Един от тях в пристъп на откровение разказваше за огромната си колекция от билети за опера, театър, концерти, пътувания, които събирал в големи куфари. Пропил се, след което по инерция продължил в куфарите да тъпче само сметките си от ресторантите. По стар навик. Много от тези хора понякога проговаряха, на най-различни и неочаквани теми. С думи, които се помнят. И после пак мълчаха. Все пак за тях ние си бяхме пътници, отивахме някъде, чакаха ни, ние чакахме. За разлика от тях.
Точно за колекцията от билетчета се сетих този уикенд, когато по някаква инерция посегнах да прибера в джоба си двата билета от Зоопарка и талончето от "Кривите огледала". Смачках ги и ги хвърлих в коша. Не съм бил никога тип, който събира всичко и го пази. Изключение съм правил единствено с плочите си, книгите си и спомените си. Но товарът започна да става много тежък, затова гледам да поизхвърля малко и от трите.
И да се върнем на пустата крайна гара. Започнах и за нея да се сещам, движейки се лудо по поредните коловози на своите години. Споменах за пречистването от спомените, нужно е и с това да се захвана. Просторът може и да е открит и да има наистина къде да се отиде. Нужно е само да се повярва в това. Не съм силен в това да вярвам, че все пак има накъде да се отиде, но трябва да се опитам.

Благодаря на Геш от  Нови Кричим за тази красива снимка на гара Пловдив. И на всички вас, че четете това. Обещавам да бъда доста по-редовен в писанията си тук. Колкото и да обвинявам напрегнатото си ежедневие, то не е причина за това да се въздържам от писане.

Много трудните неща в очите на един лекар...

Нямате повод за притеснение...
Наистина ли, това е много добре. Ще се връщам у дома с торта и шампанско!
Да, това е добре. Питате ли ме какво е да казвам обратното, лошите новини.
Не питам, страх ме е и да попитам. Дори не искам да знам.
За съжаление, на мен ми се налага често да си го припомням.  Изследванията са 45 лева.
Благодаря и..приятна вечер!

Това бе един разговор от днес. Навън на улицата хората си вървяха по своите коловози, май на никой не му пукаше, че животът е могъл да спре, а след това е продължил. Неясно докога, лошите новини рано или късно ни настигат.

Как да изпратим пратка в Български пощи - звучи като виц, но не е...

Подавам пратката си в клон на Български пощи. Изпращам една грамофонна плоча за Америка. Предавам ви диалога ми със служителя на Български пощи без нито едно съкращение:
Аз: Добър ден. Обикновена поща, без предимство. За Америка.
Тя: /въртейки го от всички страни/ А какво съдържа?
Аз: Грамофонна плоча.
Тя: /стъписана/ С религиозно съдържание????
Аз: Какво???
Тя: Забранено е да се изпращат пратки с материали с религиозно съдържание.
Аз: /ехидно/ Вие откъде знаете, че е с религиозно съдържание.
Тя: Не знам, но трябва да проверя.
Аз: Вие имате ли как да прецените какво е съдържанието?
Тя: /придърпва очилата/ Не, но ще усетя.
Аз: Малко е обидно да ме заподозирате в изпращане на пратка с религиозно съдържание, аз съм суетен мъж и поне бих настоял да е порнография. Или вие не виждате мъжа в мен.
Тя: /позачервена/ Вижте листа, вчера го залепих, има нови изисквания към пратките.
Аз: Това са стари изисквания, а вашата неинформираност е друг въпрос.
Тя: Трябва да го опаковате пред мен.
Аз: Това къде го пише? Предоставяте ли опаковъчни материали?
Тя: Не!
Аз: След като не, не изисквайте невъзможни неща.
Тя: Гледам кой е подателят, фирмата каква е.
Аз: Вие случайно да имате правомощия да задавате този въпрос?
Тя: Не, но ако е религиозна пропаганда...
Аз: С еротичен характер? /ехидно се изхилвам/
Тя: Добре, дайте...
И започва да обработва.
Тя: С препоръка?
Аз: Не, вече ви казах.
Тя: Разсеях се.
Аз: Пропускате да ми изисквате да попълня документ за съдържанието на пратката, а глобата е за вас, не за мен.
Тя: Бързо да попълните.
Попълвам 1х LP в листчето и го лепя. Тя проверява дали е залепено по посоката на залепването на тиксото /не беше/, чуди се дали да го отлепи или не, но се спира навреме.
Но се взира в написаното.
Тя: КАКВО Е ТОВА LP?????
Аз: Международно признато съкращение LONG PLAY за дълосвиреща плоча. Вие не знаете ли? В цял свят го знаят, а вие...
Тя: Но с религиозно съдържание ли е?
Аз: Не, Лепа Брена е.
Тя: Добре, а препоръчано ли да е?
Аз: Трети път ви казвам, не е. Вие откога работите тук?
Тя: Отскоро, но вижте заповедта / и ми посочва оня лист с изискванията към пратките/
Аз: И искате да кажете, че не виждате мъжът в мен и ме подозирате в тиха религиозност с екстремистки характер?
Тя ми подава бележката.
Аз и подавам 20 лева.
Тя: Но нямам да ви върна, имате ли 10 лева?
Аз: Ужас, а аз след това смятах да ви обера касата, а вие още не сте събрали парички вътре. Трябва ли да се върна следобед?
Тя все пак оглежда пратката, да не излезе отнякъде "религиозно съдържание".
Аз: Госпожо, ако нещо стане и ни хванат, да знаете, че присъдата е разделена по равно за нас двамата.
Тя все по-усърдно върти пратката в ръцете си.
Аз: И другият път ви моля, говорете ми за порнография, за да погалите мъжкото ми самочувствие. Или поне за акцизни парфюми, еднакво интересно е и стилно.
Тя: Ама разпоредбите...
Аз: Успешен ден.

Тя поставя пратката ми на шкафа и започва да върти към лампите следващата пратка - писмо. Вероятно да види дали не е писано нещо мръсно вътре.
Български пощи пак избиха рибата с неадекватни служители. И дори не ми е смешно.

За малките спомени, които намираме на неочаквани места

Като бях дете, често ходех по всякакви библиотеки и четях тонове книги. Личният ми рекорд е 17 книги за една седмица, като библиотекарката дори мислеше, че и се подигравам и лично опита да ме изпита, но това е друга история.
И представете си, понякога в книгите намирах снимки, писма, надписи и бележки от предишните читатели. Което още тогава ми се струваше много странно, интересно и често се мъчех да съставя цялата история, да открия какво точно се е случило, кои са хората на снимката или защо това писмо към някого е оставено вътре в книгата. Много често ги оставях обратно в книгата, за да могат да продължат пътя си към читателите.
Ровех се из плочите си днес, когато намерих няколко интересни надписа, ще ми позволите да ги споделя с вас, нали?
Надпис на първия албум на Щурците:

Посланието е ясно: На 21 в 7 часа в Пето районно...Ламбрев
Надпис на плочата на KEITH EMERSON AND THE NICE

Надисът ме накара да примляскам: For our three days, full with nice things! Eva
Не се нуждае да ви представям какво е значело това за 70те, три дни с някаква си Ева, руса прародителка на сексапила от соц-блока, която харесва KEITH EMERSON. Завидях на сънародника ни, наистина :)
Дали не е бил същият, викан в Пето районно, от някой си Ламбрев?
Кой знае, кой знае. Историята засега мълчи, но можем да си го представим.

Да се свиеш от студения вятър по пътя към дома...

Петорно CD издание, което обожавам да слушам вечер, когато всички заспят.

Нищо, че вече наизуст го знам. За първи път слушах музиката от фестивала Монтерей в едно култово пловдивско заведение Трабанта, с истински трабант отгоре, а под него зли хипари. Мезе боб, питие ракия и бира, на видеото се въртяха непрекъснато или Джими Хендрикс или някаква безкрайна версия на Монтерей Поп. Влизаш някъде около 18, поръчваш бира, боб салата с няколко филии хляб, още бира, разговори,  още бира. Някой пуши трева наоколо. Тогава това не беше така фрапиращо. Столовете бяха меки, все едно откраднати от някоя дискотека с интериор от 80те.  И вдигаш очи и на телевизора Джими Хендрикс прави соло. Тогава се заслушах в него и го харесах, трудна победа. И после след няколко бири, тръгвах към квартирата пеша. Не знам защо, но все ми беше студено, а пътят бе дълъг, нямаше автобуси. Вървиш покрай релсите, гарата, тихите пловдивски централни улици и лекото подрусване от няколкото бири в повече /явно и една ми е стигала, след като сега и една ми е много/.
От друго пловдивско заведение пък научих Дженис Джоплин, джаз-кафенето Мария Луиза, където пък вечно миришеше на пържени картофи, пиеше се бира в подземния етаж, а на вратата на тоалетната имаше толкова мъдри мисли, че ако някой ги беше записал и популяризирал, те вероятно можеха да променят съдбата поне на България.
И до ден днешен като чуя Дженис, в носа ми е миризмата на фритюрника, съчетана с влажното мазе и силната музика.
Навлизат едни спомени, спомени в и без това разтревожената глава. Това е било преди 20 години точно. Слушам THE WIND CRIES...на Джими и по инерция сякаш се свивам от оня студен вятър, който ме вееше по дългия път успоредно на релсите. Вървейки към онази таванска стая, която за 4 години наричах дом.

В търсене на сюжети из офисите на Български пощи

Едно от местата, в които може да събереш неограничено количество добри сюжети е пощенският клон. Мястото, където се извървяват хиляди хора дневно, всеки с проблемите си. Така и днес, в ранната утрин отивам да изпратя няколко пакета.
- Ще може ли марки за това писмо - пита една млада жена и показва във въздуха един красив плик, целият изрисуван с картинки.
- За кого ще е адресиран, попита пощенския служител.
- Ами, за дядо Коледа, отвърна тя и чак сега видях двете малки момиченца, които скачаха около нея, нетърпеливи да видят как ще им дадат марки.
- Чак за Лапландия ли? - бързо влезе в играта служителя.
- Ами, за където трябва - отвърна още по-смутено майката.
Подадоха и 2 марки по 30 стотинки, които тя заплати и ги даде на дъщерите си да ги залепят. Попита къде да го пусне и тръгнаха с децата натам. Какво ли си бяха пожелали в този така красиво нарисуван плик. И дали щяха мечтите им да се случат?
Дойде и моят ред, 5 пакета, както обикновено, на втория пакет заби компютъра и след мен се образува опашка. Три-четири минути за да обработи поръчката, хората станаха много. Седях лежерно облегнат на мрамора:
- Няма ли дядо Коледа и на вас да ви донесе нови компютри?
Тя вдига глава:
-Абе, обещават, но не изпълняват. И после ние сме виновни, че хората мрънкат.

Опашката полудява вече, едва третата бележка се печата.
В същия момент на съседното гише се чува шумотевица.
- Не можете да изпращате алкохол през Български пощи и то там!
Дядо на около 70 години, немарлив и неподдържан, върти в ръцете си пакет във формата на бутилка, увита с хартия и надписана с големи и грозни букви.
- Искам да им пратя една ракия да я опитат, какво толкова. За президента и парламента, нали и те са хора?
Задънена ситуация, хем да я приеме, хем не. Опитва се да го уговори да не го праща, а той шумно отговаря, че им трябва и вероятно тя се мъчи да саботира неговия чисто граждански акт. На път е да го убеди, че трябва да я опакова по-добре, за да не се счупи, вероятно в кутия с памук. И дядото е почти съгласен, когато от моето гише се обажда първата чакаща след мен жена на около 55:
- Стига сте тормозили човека, да го увие с една хартия, да му напишете четливо адреса отново, за какво работите тук?
Жените на гишетата се стряскат чак, а човекът си купува един лист амбалажна и отива да увива бутилката.
Изпринтираха си и моите бележки, плащам, а зад мен гръмогласната жена започва:
- Искам да платя тока на съседа в Преславен, асансьора в блока, офиса и апартамента на Ванко - и предаде един смачкан лист с цифри. Жената зад гишето го приглади с ръка, въздъхна и започна да въвежда. Компютърът пак заби.
Ако ви трябват сюжети, по-често ходете в клоновете на Български пощи. Струва си.

Случаен ли е превозът на рейсовете на ББЦ и други неслучайни невчесани мисли на един привърженик

Скучна и дъждовна привечер. Привлечен от шума на шареното сборище на площада, посетих първия и явно последния митинг през тези избори - България без цензура. Една прекрасна партия, която ще ни постави на мястото ни, защото явно много ни се швъка. Но да разпределя впечатленията...
. Хрумна ми тъп въпрос, защо на онези рейсове пише случаен превоз, след като превозът не е никак случаен. Млади и безработни хора от цялата страна следват Промяната във всеки град, за да го подкрепят, ако случайно  се окаже, че има протестиращи или недоволно дюдюдкащи. Ето, тия млади хора щяха да седят у дома да им капе от тавана и да се чешат по гъзовете /имаше и няколко дупета за цвят/, но сега пътуват, опознават града ни, пият си минералните води и си ядат сандвичите и даже ако имаше сергии, сигурно и заработеното щяха да оставят тук. Ето тук се крие и част от гениалния замисъл на Николай Бареков - българи работят за българите. Заради това, настоявам на тези рейсове да пише нарочен превоз. Само се чудя, дали пътниците подозират своята нарочност или вярват във случайността си?

- Поради стената от валящ дъжд, с агитката се поместихме под едни шатри. Комфорт, леко задушно, по едно време някой пръдна и защото Ники говореше, никой не ръкопляскаше и заради това миризмата не успя да се разнесе своевременно. След това като ръкопляскаха, малко се освежи вътре.
- Друг въпрос също ми изникна, абе, защо Нешка Робева и Деси всеки път с Бареков пеят и правят едно и също. Облаче ле бяло звучи много свежо на фона на черните облаци в небето. Нешка седеше една такава нервна, логично е, притеснява се, какво е да играеш пред едни и същи хора едно и също нещо и после в рейса пак обратно с тях. То обидно чак някакси, но за нови номера не е време.
- Най ми стана мъчно обаче за Бареков и Бойко. Аз мислех, че са големи приятели, по едно време Ники обаче прогледна, защото Бойко явно го беше използвал. Той и Цветанов затворника в гнусен заговор се бяха опитали да му стъпят на врата на Ники Бареков, но той нали висок, млад и як, прас, суплес и на двамата и сега и да им е криво, да са мислели.
- След 15-20 минути в задуха на шатрата взех да оглеждам къде раздават парите. Нали знаете, така говорят враговете на ББЦ. Искам да засвидетелствам, че аз пари там не видях да се раздават, разнасят или разпределят. Организацията е кристална и въпреки пробождащите като нож съмнения, пари и други неща не са се раздавали въобще. Сега води, сандвичи - това може, момчетата от много викане и пляскане като се уморят, да не седят гладни. И ако има 10-20 лева в сандвича за някой бонбон да си купят, че то това пари ли са?
- Не разбрах и защо са против ДПС, че те вероятно ползват същите автобуси, същата агитка. Няма ли как да станат по-обединени, да спестят пари, а Деси да пее двойно повече и малко по-разнообразни песни?
След митинга в мен остана неясно чувство на вътрешен напън, да, ще се гласува на тия избори...

Кога точно и дали наистина почина Валери Петров?

Много хора писаха за смъртта на Валери Петров, но аз си замълчах. Не защото не ценя мястото му в българската култура, твърдо не. Много ми се искаше тези хора преди смъртта му да бяха писали за живота му. Иначе някакси криво се получава, умре някой, тръгнем да плачем за величието му. И два дни след това, статусът ни грейва с някоя идиотия от виралния маркетинг. И продължаваме напред, онова е било само драскотина по иначе раздраните ни от житейските неволи длани.

С които обаче вече не разгръщаме нито книгите на Валери Петров, нито дори и книгите на други хора, за които бихме плакали или сме плакали. С тези длани свикнахме да четем жълти вестници и после да ги ползваме по предназначение, неудобно клекнали под напора на панелния живот.
За събитието, което хората наричат "смъртта на Валери Петров" бих могъл да ви кажа две неща..
Той е все още жив, мили хора. Жив, защото хората умират, такива сме си ние, калпаво производство на Господ в цинично настроение. Но все още споменът за него някъде шава и тупти, като едно старо и уморено сърце. Но все пак тупти. Но е зле, помните ли, кога последен път сте отворили книга за удоволствие. Дори и да не е негова.
И с риск да си противореча, като детектив в криминален филм, ще ви заявя, че Валери Петров не почина на 27 август, във ВМА, на центъра на София.
Същинската му смърт бе преди повече от 20 години, когато в България затвориха селските библиотеки и училища, направиха ги на свинарници. Когато и градските библиотеки бяха унищожени, книжарниците изчезнаха, културният живот премина през суров катаклизъм, за да изчезне почти. Тогава Валери Петров и много други загинаха. Не буквално, но това бе по-страшно и от физическа смърт.
Когато хората на изкуството са принудени или да мълчат или да лъжат, това е тяхната смърт. Или още по-зле, никой да не се интересува от тях.
Да го изпратим с един от много скъпите му за мен моменти, филм, който обожавам - Един снимачен ден.

Не знам кой идва на местата на загиналите ни кумири на нашата младост, кой замести Радой Ралин, кой би заместил и Валери Петров..Ще се радвам да ми подскажете, ако имате идея...

Богородична Стъпка 2014 с Васил Михайлов...

За поредна година на събора на Богородична стъпка. Тегава, августовска горещина, силно подсилена от работещите на макс скари, понички и пуканки. Море от сергии, китайски боклуци, шум, хората минават покрай всичко, дъвчейки и пиейки бира. Към 18.30 вече започва официалната програма, с Васил Михайлов на сцената. Звуците на песента за Петко Войвода направо наелектризираха тълпата, която за момент спря и се вторачи към сцената.
Много харесвам тази му роля на Васил Михайлов, много истински и болезнено правдив филм, от който винаги може да си извадите изводи за България и нейните герои - как умират, смачкани от "народната благодарност и признание".
На сцената Васил Михайлов изпя песента и добави няколко думи, говорейки за героя си, за съдбата му, за приликата между онова и сегашното време. Хората слушаха. Наистина слушаха тия привидно бунтовни, но добре излъскани и хлъзгави думи. Замислих се, че вероятно така би могло да се говори и някога през 1989, когато ако те упрекнат, винаги можеш смело да отговориш "Абе, другарю, не сте ме разбрали, аз по принцип говоря, за историята".
След това актьорът изпя още една песен, по време на която спадна силата на звука и май лъсна, че работим на плейбек. Дали и думите между песните не бяха на запис? Дано не са били...
Оставих събора, който отново се одими на скара, понички и августовска мараня. Ще ми се да бях изпитал нещо по-различно.

Екскурзия до Китай

В небивали подробности сънувах, че отивам на екскурзия в Китай. Бях в един от големите градове, в хотел на много етажи. Въпреки очакванията ми, баните бяха общи, храната калпава, а аз обикалях из етажите и разговаряхме на тема "евангелисти и политика" с другите гости, които също бяха българи.
Около 5 /българско време/ се събудих и чак се учудих, че така реално съм сънувал всичко.
И после последва един много уморителен ден, в който минах 12 километра пеша в най-голямата жега - от дома до офиса и обратно. Като се замисли човек, май оня хотел в Китай е по-добрата алтернатива.Дали днес ще успея да досънувам екскурзията си?
Не искайте подаръци, нямам възможност да нося много багаж.

Предаването Сделка или не трябва да се прекръсти....

Замислих се, че "Сделка или не" трябва да се прекръсти на "Зелка или не", предвид на IQ-то на зрителите и участниците му. В духа на безоблачния оптимизъм на Румен Луканов, възможността за отрицателен отговор да се елиминира почти до нула, за да спечели всеки.

Пътувания, от които ме боли сърцето - Чирпан

Днес наистина ме сви сърцето. Има места, които често сънувам, борейки се със спомените си от детството. Не знам как да го обясня, но Чирпан е едно от тях. Първият по-голям град до моето село Гита, около 1 час с автобуса, една различна вселена, огромна по размерите си, в очите на едно дете, някога в началото на 80те години.
Харесвам този град, но ме боли да се връщам там, защото от всяка крачка виждам разрухата, която е така типична и за цялата страна. Опитах се в няколко снимки от днес да ви покажа градът, както го видях. Сигурно няма и да ви хареса, но това е диагноза, тя не може да ви се нрави, особено и ако ви боли.

Магазин Мъпет Маг

Това ме удари още с паркирането на колата. Дали през отворените прозорци не бяха избягали мъпетите или просто бяха отворили, за да проветрят от миризмата на стари дрехи?

Влага ще да е, погледнете прозорците...

Центърът е силно издържан в стил Сталински барок, който се оказва непреходен за този град, но и доста издръжлив....

Общината

Дежурният блок, в който са живели партийните феодали.

Пощата не е мръднала.

Партизанинът стои на стража, но не успя да спре промените...приятен колорит.

Шадарван, издържан в подобен стил...но подарък от Пени Маркет.

Някога огромният за мен магазин е пълен с различни клетки със странни послания...

Без АБВ не можело.

Ще работя в понеделник - до тогава нито копир, нито отдих и туризъм.

Манекен от сватбен магазин.

Карамфили по всяко време, сещате се за повода.

Горните етажи на магазина са с дискретни завеси.

Външната реклама дава доста разнопосочни сигнали.

Политика, бизнес, обществен ред и порядък в Чирпан...

Странен ремонт на сградата на общината.

Тук май управляват ДПС и БСП...

Спомен от кооперация Искра

Подредено е като в стара картичка.

Градската градина.

Яворов.

Още от градината.

Изглед към главната улица

Розите

Какво небе, мамка му...

Библиотеката на един град като Чирпан

Централният вход

Сградата

Бяха прави хората...

Тече културен живот...

Улицата на библиотеката...

В будката за вестници продават бройлери и дават спраки. Страшно е.

Малко архитектура...

Обожавах този объл блок като дете и мечтаех за обла стая...

Спомен от тотото и неговата реклама...

Разпадаща се кооперация...

Тото късметът на разпадащата се кооперация...

Голяма част от младите хора тук са взели автобуса и са поели по своя път...

Спирката на автобуса

Дългият виещ се път...

И някак странно празни остават площадът и самотно стърчащият партизанин, до недостроената им сграда на културния дом, която вече започва да се разпада...

Празният площад

Недостроеният културен дом..

Пътуваме и ме боли сърцето. Защото над Чирпан все още има синьо небе, въздухът е хубав и мирише на трева, дим от печка, хората са спокойни и понякога усмихнати, но всичко е пред пълен разпад и смъртта дебне на всеки ъгъл, дори и от закланите и изчистени бройлери в реп-а. Дразнещи мисли и усещане...дали не можеше да бъде по-различна съдбата на Чирпан и много градчета като него....Дали вече не е прекалено късно, дори и за самите нас?

Рапърът Устата

...трябва да му се затвори устата. Отвратителен кич, заради който спирам да ям онези сладоледи. Дюнер чипсът също е извън диетата ми.