С които обаче вече не разгръщаме нито книгите на Валери Петров, нито дори и книгите на други хора, за които бихме плакали или сме плакали. С тези длани свикнахме да четем жълти вестници и после да ги ползваме по предназначение, неудобно клекнали под напора на панелния живот.
За събитието, което хората наричат "смъртта на Валери Петров" бих могъл да ви кажа две неща..
Той е все още жив, мили хора. Жив, защото хората умират, такива сме си ние, калпаво производство на Господ в цинично настроение. Но все още споменът за него някъде шава и тупти, като едно старо и уморено сърце. Но все пак тупти. Но е зле, помните ли, кога последен път сте отворили книга за удоволствие. Дори и да не е негова.
И с риск да си противореча, като детектив в криминален филм, ще ви заявя, че Валери Петров не почина на 27 август, във ВМА, на центъра на София.
Същинската му смърт бе преди повече от 20 години, когато в България затвориха селските библиотеки и училища, направиха ги на свинарници. Когато и градските библиотеки бяха унищожени, книжарниците изчезнаха, културният живот премина през суров катаклизъм, за да изчезне почти. Тогава Валери Петров и много други загинаха. Не буквално, но това бе по-страшно и от физическа смърт.
Когато хората на изкуството са принудени или да мълчат или да лъжат, това е тяхната смърт. Или още по-зле, никой да не се интересува от тях.
Да го изпратим с един от много скъпите му за мен моменти, филм, който обожавам - Един снимачен ден.
Не знам кой идва на местата на загиналите ни кумири на нашата младост, кой замести Радой Ралин, кой би заместил и Валери Петров..Ще се радвам да ми подскажете, ако имате идея...
Няма коментари:
Публикуване на коментар